Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

По повод Нобеловата награда за литература първоначално исках да споделя с вас мислите си за надеждата, но надеждата у мен окончателно се изчерпа, затова сега ще ви говоря за ангелите.

I.

Ходя напред-назад, мисля си за ангелите, сега също, дори и да не вярвате на очите си, защото изглежда, че стоя и говоря по микрофона, но не, всъщност аз сега обикалям в кръг, от единия ъгъл до другия, после обратно там, откъдето тръгнах, и така нататък, в кръг, и да, за ангелите, за които мога да ви издам единствено това, че те са нов вид ангели, вече без криле, затова и вече не трябва да си блъскаме главата, ако крилете им стърчат от гърба и падат тежко върху наметалото, как точно се труди небесният шивач, какви ли неизвестни умения владее в работилницата си там горе, когато ги облича в одеждите им, с крилете отвън, то се знае, отвън на безтелесното тяло, и тогава откъде провират своите криле вън от безтелесно-телесните си, сладко надиплени наметала, предпазващи самите криле, а ако не ги провират, то как точно тези небесни наметала покриват телата им заедно с крилете, бедни ми Ботичели, бедни Леонардо, бедни Микеланджело, бедни, бедни мои Джото и Фра Анджелико!, но вече няма значение, с изчезването на старите ангели е отпаднал и въпросът, тези ангели са нови, ясно е от момента, в който започнах да крача в стаята си, от което вие сега виждате само това, че стоя пред един микрофон и като носител на Нобеловата награда заявявам, че исках да говоря за надеждата, но сега по-скоро не, затова за ангелите, ето от тук тръгвам, това вече беше смътно очертано в съзнанието ми още преди да бях започнал да крача замислено в кабинета си, който е неголям, една стая кула, всичко на всичко четири на четири метра, от тях се налага да извадим частта, където по стълбите се качвам, съответно слизам на приземния етаж, разбира се, не си представяйте романтична кула от слонова кост, тази стая кула от най-евтини чамови дъски в страничния десен ъгъл на дъсчената едноетажна постройка се извисява над останалите само защото парцелът ми е на склон, тоест целият парцел стои на върха на един хълм, и теренът се спуска стръмно към една долина, вследствие на което, ако исках да разширя приземните си помещения за повече място, а го исках заради напиращите да затрупат всичко книги, след време беше вече неотложно заради наклона тази построена като разширение стая да се възвиси като кула, натежавайки върху приземието, но ето, сега тук само за ангелите,

а не за надеждата

и не за онези старите, защото старите, крилатите – помислете за най-именитите от тях, в неизброимите картини за Благовещение от Средните векове и Ренесанса – носят една вест, вестта, че се е родил Младенецът – онези стари ангели, небесните вестоносци, винаги идват с тази или с някоя друга вест и според ангелологията я предават на получателя ѝ най-вече устно, а понякога – както на изображенията от IX–X век – я прочитат от навит на руло свитък, с други думи, в тези сцени думите вече придобиват извънредна важност, но при други свои мисии ангелите предават, по-точно предавали са с облени в светлина или пошепнати на ухо слова онова, което Всевишният възвестява на избрания, и в този смисъл – абстрахирайки се от изображенията им – те вече са, по-точно са били дотолкова неотделими от посланието, което са носели, че трябва да кажем, че старите ангели всъщност сами са посланията, те са посланието, което пристига винаги от Нетърпящия възражения, Той е проводил тях, своите ангели, при нас, които се борим в прахта, които се лутаме, осъдени на Непредвидимо сбъдващото се (о, прекрасни стари времена!), с други думи, старите ангели са послания от някого за някой друг, вестоносци с напътствие или уведомление, но и тогава няма да се занимавам с тях тук, стоейки пред вас, докато обикалям в кръг в стаята кула, която, както знаете, е от евтини чамови дъски и почти не се отоплява, кула е най-вече заради стръмния наклон на парцела, та така, за старите няма и тогава, ако образът им, който е жив в нас благодарение на гениите от Средните векове и Ранното ново време, от Джото до Джото – ако старите ангели, заслужаващи възхитителни, възвишени, задушевни епитети, по всяко време, дори и днес непрестанно докосват неспособните ни да вярват души, понеже те от векове са били, останали са единствените, от чиито редки появявания можем да заключим, че Небесата съществуват, а също за посоките, които сами по себе си, като посоки, изграждат в нас структурата на универсума, понеже където има посока, има и разстояние, тоест има пространство, и където има посока, там има и разстояние между две точки, тоест има време, има го следователно от векове – о! от хилядолетия – света, за който приемаме, че е бил сътворен, където следователно срещите с тях, със старите ангели, са ни дали възможност решително да усетим горното и долното като нещо реално и истинско, но ако исках да ви говоря за старите ангели, то щях да обикалям в кръг от единия ъгъл обратно до същия ъгъл, ама не, старите ангели вече ги няма, тук са само новите и аз не обикалям в кръг от единия ъгъл пак до същия, докато стоя тук, пред вашето внимание, защото, както може би вече споменах,

ние имаме нови ангели

и след като изгубват крилете си, вече ги няма и сладко надиплените им наметала, ходят сред нас в обикновени дрехи от улицата, не знаем колцина са, но според неясни предположения всички до един са налице, понеже тези новите, както в старите времена старите ангели, се явяват ту тук, ту там пред нас в живота ни в поразително същите ситуации, както старите, и всъщност е лесно да ги разпознаем, ако те го искат, ако не крият каквото носят в себе си, лесно е, защото сякаш стъпват в живота ни с различно темпо, с различен ритъм и мелодия, не с ритъма, с който крачим ние, борейки и лутайки се тук долу в прахта, освен това вече не можем да сме сигурни дори в това, че тези новите са дошли при нас някъде там отгоре, понеже изглежда, че вече няма никакво там горе, сякаш и то – ведно със старите ангели – е отстъпило място на вечното НЯКЪДЕ, където вече само безумните машини на разни илонмъсковци конструират пространството и времето, и с оглед на това може да се окаже, че вие все така неизменно гледате и слушате тук само един стар човек, който говори на непознатия си език по случай церемонията по връчването на Нобеловата награда, който, разбира се, крачи все така неизменно в същата онази неотопляема стая кула, скована от чамови дъски, обикаляйки в кръг, тоест аз, сега ускорявайки крачка, сякаш за да изразя, че мислите ми за новите ангели изискват други крачки и друга бързина от тази на онзи, който мисли за тях, и действително, ускорявайки крачка, веднага стигам до извода, че тези нови ангели не само нямат криле, но нямат и послание, нищичко, те просто са тук между нас, в обикновени дрехи от улицата, неузнаваеми, ако поискат, ако пък поискат, тогава ни избират, приближават се до нас и ето че за миг проглеждаме, сърцата ни се отварят, с други думи, срещата се е осъществила, ние се изумяваме, я гледай, един ангел, а те стоят пред нас, само дето... не ни предават нищо, около тях няма навит на руло свитък с изречения, няма я светлината, за да пошушнат в ухото ни, не ни продумват и думичка, сякаш са онемели, само стоят и ни гледат, дирят погледа ни и в това дирене се съдържа молбата ние да ги погледнем в очите и

ние

да им предадем послание, само че, за съжаление, ние нямаме никакво послание и в отговор на умоляващия им поглед можем да им кажем само онова, което е било отговорът ни, когато още е имало какво да попитат, но сега няма нито въпроси, нито отговори, тогава що за среща е нашата, що за небесно-земно явление е това, те само стоят пред нас, гледат ни и ние само стоим и ги гледаме, и ако те разбират нещичко от цялата работа, ние така и не разбираме за какво става дума, едните неми, другите глухи, едните глухи, другите неми, как от това би излязъл разговор, как да се получи разбирателство, да не говорим за божията промисъл, когато у всеки самотен, уморен, тъжен, чувствителен човек, особено сега – ако ми е позволено да се причисля към тях – тоест у мен, който уж стоя тук, пред вас, пред микрофона, но всъщност съм там горе в стаята кула, знаете, между стените от евтини чамови дъски, сред плачевно лошата изолация, внезапно идва осъзнаването, че тези нови ангели в безмерната им немота може би дори не са ангели, а жертви, жертви в първичния, сакрален смисъл на думата, бързо изваждам фонендоскопа си, понеже винаги е у мен, и сега също тук, докато говоря от стаята кула, обикаляйки в кръг, съвсем фино поставям върху гърдите им мембраната и веднага чувам как тупти съдбата, тяхната съдба, и с това прекрачвам в една такава съдба, усещам да пулсира една такава съдба, което моментално променя настоящия миг, но най-вече следващия миг, който би настъпил след него, защото не, онзи по всяка вероятност обещаващ да настъпи следващ миг не настъпва, настъпва един съвсем друг миг, поразява ме мигът на съкрушението и разрухата, защото фонендоскопът ми долавя ужасяващата история на стоящия пред мен нов ангел, жертвата е той, той самият: и не заради нас, а поради нас, за всеки един от нас и поради всеки един от нас, безкрили и безпосланни, знаейки, че има война, война и само война, война и в природата, и в обществото, и тази война се води не само чрез оръжие, чрез мъки и разрушения, разбира се, това е само единият край на скалата, но се води и на другия край на скалата, защото е достатъчна едничка лоша дума, която са подхвърлили нему, на новия ангел, достатъчна е една несправедлива, необмислена, недостойна постъпка, едно погазване на душата и на тялото, отредено за съвсем друго при раждането си, не за това, защото то е беззащитно пред това, беззащитно е пред едно прекършване, пред една подлост, една цинична жестокост срещу неговата невинност и целомъдреност, достатъчна е едничка постъпка, дори едничка лоша дума, за да го нарани завинаги, което аз не бих могъл да изцеля дори с десет хиляди думи, понеже то е неизцелимо.

II.

О, но да оставим ангелите сега!

Ще ви говоря по-скоро за човешкото достойнство.

Изумителен човече, кой си ти?

Ти откри колелото, откри огъня, после и това, че сътрудничеството е единственият ти шанс, откри яденето на месо, за да станеш господар на света, който владееш, сдоби се с поразително много разум и мозъкът ти е толкова голям, толкова набразден и сложен, че дори ограничено, но все пак действително господстваш над нашия свят, който ти самият си нарекъл свят, стигна до прозрения, за които по-късно се оказа, че не са били верни, но ти помогнаха да напреднеш по пътя на еволюцията, развитието ти, досущ скокообразно, заздрави и умножи твоя вид на Земята, събираше се на орди, изграждаше общества, основаваше цивилизации, усвои и чудесната дарба да не изчезнеш, макар че имаше възможност това да се случи, но ти отново се изправи на крака, като хомо хабилис изработи сечива от камък и ги използва, сетне като еректус откри огъня и от нищожната дреболия, че за разлика от шимпанзето, при теб ларинксът и мекото небце не се допират, стана възможно – чрез едновременното усъвършенстване на речевия център на мозъка – да създадеш речта, седна до Господаря на небесата и ако вярваме на премълчаните глави от Стария завет, седейки до Него, назова онези от сътворените неща, които Той ти показваше, сетне по-късно откри писмеността, но тогава вече беше способен да мислиш и с философски понятия, първо свърза, после отдели събитията от верските си убеждения, основавайки се на опита си, изнамери времето, конструира автомобила, лодката и обходи Незнайното на Земята, плячкоса всичко, което можеше да бъде плячкосано, и разбра какво означава да съсредоточиш мощта и властта си, картографира планетите, които смяташе за недостижими, и вече не приемаше Слънцето за Бог, нито звездите – за определящи съдбата ти, откри или по-скоро категоризира половите различия, ролята на жената и мъжа, и много късно, при все че никога не е късно, откри любовта, откри чувствата, съпричастността, разните йерархии при набавянето на знания, накрая полетя във въздуха, оставяйки птиците зад себе си, после кацна на Луната и направи първите си крачки там, изобрети оръжия, с които можеше, при това много пъти един след друг, да взривиш Земята на парчета, изобрети науки по такъв гъвкав начин, че чрез тях утрешният ден неспирно изпреварва, засрамва днешните фантазии, и създаде изкуството, от пещерните рисунки до „Тайната вечеря“ на Леонардо, от магическата, тъмна омая на ритъма до Йохан Себастиан Бах, накрая, погледнато в исторически план, внезапно започна да не вярваш повече в нищо, с помощта на изобретените от теб, лишили те от въображението устройства вече ти остана само краткосрочната памет, отрече се от благородното, общо притежание на знанието и красотата и моралното добро и сега се готвиш да се преселиш в едно блатисто място, където нозете ти ще затънат, поспри, на Марс ли отиваш?, по-добре поспри, защото калта ще те погълне, блатото ще те притегли в себе си, но беше красиво, пътят ти през еволюцията беше величествен, но за съжаление, не може да бъде повторен.

III.

О, но да оставим човешкото достойнство сега!

Ще ви говоря по-скоро за бунта.

Веднъж вече се опитах да разкажа за това в моята книга „Светът си върви“, но не съм доволен от написаното, затова ще опитам наново. В началото на деветдесетте години, в един влажен, задушен следобед чаках влака на една от подземните метростанции на Берлин. Пероните, както навсякъде в системата на метрото, бяха разположени така, че в началната точка по посока на движението, само на метри от мястото, където влакът отново продължава пътя си в тунела, стоеше монтирано голямо огледало, оборудвано със сигнални лампи, отчасти за да помага на водача да има видимост по цялото протежение на влаковата композиция, отчасти за да обозначи къде при пристигане с точност до сантиметър трябва да спре предницата на влака за времето на престоя. Огледалото естествено беше за машиниста, а червеният сигнал сочеше онази точка перпендикулярно на релсите, където машинистът трябва да спре влака за безопасното качване и слизане на пътниците, и след като то се осъществеше, светлината превключваше на зелено и влакът можеше да продължи пътя си нататък през тунела – в моя случай – към Рулебен. Освен поставянето на табела, предупреждаваща за спазването на правилата и изобщо за избягване на инцидентите, върху земята между стълба на сигналната лампа и входа на тунела имаше изрисувана още една добре видима, плътна жълта линия, която служеше за това, независимо че перонът продължава още няколко метра, както наистина беше, пътникът при никакви обстоятелства да не прекрачва тази жълта линия, и така – както на всяка станция, и тук – имаше обособена строго забранена зона между жълтата линия и входа на тунела, където човек, тоест пътникът, не бива да пристъпва. Чаках влака да пристигне откъм Кройцберг и внезапно забелязах, че в забранената зона има някого. Беше един клошар, страдалчески прегърбен, който, извърнал лице към нас в това си страдание, сякаш разчитайки на съчувствие, се опитваше да се изпикае в процепа на коловоза. Личеше, че уринирането действително му причинява голяма болка, можеше да се облекчи само капка по капка. Докато осъзная напълно какво става, хората около мен също забелязаха безпрецедентния случай, който нарушаваше следобеда ни. Незабавно и всеобщо, сякаш осезаемо единодушно се оформи мнението, че това е скандално и че на този скандал трябва веднага да се сложи край, клошарят да се махне оттам и валидността на жълтата линия да се възстанови. Не би имало проблем, ако клошарят беше успял да си свърши работата, да се довлече обратно при нас, после да се качи по стълбите на горното ниво, но той не свършваше, вероятно не можеше да свърши, и това, което още повече усложняваше случая, беше, че на отсрещната платформа внезапно се появи един полицай и провиквайки се, почти очи в очи с клошаря, решително прикани нарушителя веднага да преустанови каквото правеше. Тези станции – отново само заради безопасността – са устроени така, че пристигащите на дадена спирка от противоположни посоки и отпътуващи по-нататък влакове са отделени един от друг, тоест двата коловоза са разположени в дълбока около метър и широка близо десет метра траншея, и ако някой пътник размисли и поиска да се прехвърли от перона, който обслужва пристигащите от едната посока влакове, на отсрещния перон, то може да го направи само ако отиде до стълбите в края на перона, качи се на горното ниво, после мине по коридора над релсите от нашата страна, слезе по стълбите и така се качи на влака в посоката, която внезапно е пожелал, но естествено, не би могъл да го направи, ако просто реши, скочи в траншеята на коловозите и премине тези десет метра, пресичайки релсите, не, това, ако някоя забрана може да се степенува, беше още по-забранено и разбира се, опасно за живота, а аз ви излагам този очевиден факт толкова подробно само защото споменатият, видимо афектиран полицай – запазвайки донякъде достойнството си, ала възползвайки се и от правомощията и здравия си разум – трябваше да извърви именно този път, тоест да се спусне по отсрещната платформа към стълбите на надлеза, там да се качи на горното ниво, после да пребяга от нашата страна и накрая при самите нас.

Това беше определящата ситуация, следователно това беше длъжен да стори и полицаят, защото от забелязването на нарушителя напразно се провикваше вече неведнъж с гърления си глас, клошарят не му обърна внимание, все така извърнал лице към нас, гледаше ни неизменно с излъчващия си страдание поглед, докато урината му продължаваше да капе върху релсите: действително нечувано нарушение на правилата, реда, закона и трезвия разум, както и това, че не се съобрази с нареждането, тоест с предполагаемата заповед на полицая: направи се на глух, което особено тежеше на служителя на реда.

Разбира се, клошарят беше наясно, че поради нараненото си его полицаят ще е по-бързият и той по никакъв начин не би успял по своя воля и по волята на природните закони да завърши навреме забраненото действие, затова, щом забеляза, че полицаят се спуска, сетне хуква по отсрещния перон, за да се качи на горното ниво на надлеза в дъното и тичешком да прекоси релсите, после да пребяга тук, от нашата страна, и да го залови на място, с голяма мъка, пъхтейки, преустанови каквото вършеше и закуцука към нас, та колкото се може по-скоро да се добере до най-близките стълби, водещи нагоре, и да се скрие накъде.

Беше страховита гоненица. На нашия перон всички утихнаха, защото, когато клошарят тръгна, веднага стана очевидно, че от бягството му няма да излезе нищо, старецът трепереше с цялото си тяло, краката му и мозъкът, който ги направляваше, изглежда, вече не функционираха нормално и докато наблюдаваше как полицаят отсреща напредва – метър по метър! – към надлеза, от нашата страна той с огромни усилия, размахвайки ръце, успяваше да се придвижи само със сантиметри и междувременно и двамата току поглеждаха десетте метра, делящи ги един от друг. За полицая тези десет метра бяха тежка изнемога, незаслужено, мъчително наказание, а за другия, клошаря, същите десет метра означаваха отсрочка, отсрочка, носеща в себе си безсмисленото, но явно упование, че ще отърве подвеждането под отговорност. Гледната точка на полицая беше, че именно той въплъщава закона, той представлява утвърденото от всички и поради това задължително Добро срещу заклеймявания от всички нарушител, отказващ да се подчини на разума, с други думи, срещу Злото. Да, той беше задължителното Добро, но в момента се чувстваше безпомощен, а у мен, както унизено наблюдавах това неумолимо състезание на метри срещу сантиметри, вниманието се изостри до краен предел и мигът застина. Застина там, където двамата се бяха видели, добрият полицай беше забелязал, че лошият клошар уринира в забранената зона, а лошият клошар, че за негов лош късмет, един добър полицай го е забелязал. Разделяха ги всичко на всичко десет метра, полицаят посегна за палката си и преди да се затича, за миг спря, и о, в това движение имаше безгранична, но невъзможна да бъде упражнена власт, мускулите му се изопнаха в готовност за скок през релсите, защото за миг през съзнанието му пробяга, че би могъл просто да прескочи тези десет метра, докато в защитеността на същите тези десет метра от нашата страна безгранично, двойно уязвимият клошар ръкомахаше и трепереше. Тук застина вниманието ми и така е и до ден днешен, ако се сетя за тази сцена, когато полицаят, гневно размахващ палката си, тръгва към клошаря, тоест когато задължителното Добро тръгва за отново избуялото Зло, предрешено като клошаря, не просто за Злото, а поради предумисъла и осъзнатостта на деянието – за Сублимното зло, и в тази сцена като на стоп кадър неизменно и до днес виждам на отсрещната страна забързания, сетне пробягващ метър след метър полицай и от нашата страна престъпника, пъшкайки, треперещ, безсилен и почти парализиран от болка, понеже кой знае колко още капки са останали в това тяло, да напредва само сантиметър по сантиметър – да, виждам, че Доброто в това надбягване

само поради тези десет метра

никога няма да може да настигне Злото, защото тези десет метра са непреодолими и напразно полицаят залавя клошаря едновременно с навлизащия на перона влак, в очите ми тези десет метра са вечни и непревземаеми, защото вниманието ми осъзнава, че Доброто няма никога да настигне ръкомахащото Зло, защото между Доброто и Злото няма никаква надежда.

Влакът отпътува с мен към Рулебен и аз така и не можех да изтръгна от ума си треперенето и размаханите ръце на клошаря, и внезапно, като светкавица, у мен проблесна въпросът: кога ли ще се разбунтуват този клошар и останалите парии и какъв точно ще бъде техният бунт? Може би кървав, може би безмилостен, може би страшен, когато някой от тях линчува другия, после пропъждам тази мисъл, защото си казвам, о, не, бунтът, за който си мисля аз, ще бъде различен, този бунт ще се отнася до цялото.

Дами и господа, всеки бунт се отнася до цялото и сега, когато стоя тук пред вас и стъпките ми в онази стая кула у дома съвсем се забавят, отново пред мен проблясва тогавашното пътуване в берлинското метро към Рулебен. Една след друга пробягват осветените станции на метрото, но не слизам никъде и оттогава пътувам с онзи влак през тунелите, защото няма спирка, където бих могъл да сляза, само гледам пробягващите станции и чувствам, че съм премислил всичко и съм разказал всичко за това, което мисля за бунта, за човешкото достойнство, за ангелите, и да, може би всичко също така и за надеждата.

Превод от унгарски Мартин Христов

© The Nobel Foundation 2025