Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Интервюто с Уве Витщок е публикувано във вестник „Франкфуртер Рундшау“

Когато човек чете вашата книга, има усещането, че 20-те и 30-те години на ХХ век днес се завръщат по кошмарен начин.

Да, напълно. Между 1922 и 1938 г. в Европа на власт идват многобройни фашистки и диктаторски режими. И въпреки че не бива прибързано да приравняваме десните популисти с фашисти, от около десетилетие наблюдаваме значително нарастване на броя на авторитарните правителства – в Европа, Северна Америка, Бразилия и другаде.

В книгата си описвате съдбата на хора, които много рано бягат от националсоциалистите – Хайнрих Ман, Хана Арент и др. Наистина ли тази ранна стъпка е единствено възможната?

За някои тя е въпрос на оцеляване. Хайнрих Ман вече е следен от политическата полиция. Два-три дни след неговото заминаване домът му е претърсен – щели са да го арестуват, ако е бил в Германия. Хана Арент остава до лятото на 1933 г., събира материали за започналите преследвания на евреи и ги изпраща в Палестина. Заради тази своя дейност тя е разпитвана от Гестапо. Учудващо е, че е успяла да напусне сградата. След това веднага заминава за Франция. Критично настроените нямат никаква алтернатива, ако не искат да попаднат в концентрационен лагер.

В началото Париж се превръща в тяхно убежище. Как живеят Арент и другите там?

Повечето отиват в Париж, някои по-заможни автори като Лион Фойхтвангер[1] и Франц Верфел[2] – в Южна Франция. Ала почти всички преживяват трудно. Франция предоставя убежище, но не и финансова подкрепа. Тези, които не говорят добре френски, за да публикуват на езика, няма как да се изхранват. Мнозина от тях гладуват.

Мнозина от тях правят опити да насочат общественото внимание към положението в Германия. Има ли ефект?

Има многобройни опити да се отворят очите на френската общественост, както и на американците и британците, но отзвукът е нищожен. Повечето страни са заети със собствените си проблеми. Не бива да се забравя: световната икономическа криза оказва влияние, в САЩ хората гладуват.

Кога емигрантите усещат, че и Франция завива надясно?

В началото не усещат. През 1936/37 г. управлява Народният фронт под ръководството на Леон Блум. Завоят надясно се усеща едва след поражението през 1940 г., когато Вермахтът побеждава Франция само за шест седмици. Никой не го е очаквал – френската армия е смятана за една от най-силните в Европа.

Защо френската отбрана е пречупена толкова бързо?

Франция очаква война, подобна на Първата световна. Доверява се на Линията „Мажино“, практически непревземаемите укрепления по границата с Германия. Ала Германия залага на високомобилни танкови дивизии. Никой не е подготвен – нито Англия, нито Франция. Вермахтът напредва бързо, френската армия е победена за кратко време и Франция е принудена да сключи примирие. Париж е обзет от паника.

В какво се изразява паниката?

Силите на Гестапо, които действат в сянката на Вермахта, бродят из страната, преследвайки немски и австрийски бежанци. Същевременно осем до десет милиона души бягат от Северна Франция на юг – и то само за 4–5 седмици. Едно от най-големите бежански движения изобщо в Европа. Улиците са задръстени от коли, каруци, колела, пешеходци. Този хаос дава предимство на Вермахта: френските войски на юг едва се придвижват, докато германските напредват по свободните пътища. Съобщенията за военни престъпления – разстреляни цивилни, убити военнопленници, увеличават паниката. На 8–9 юни 1940 г. правителството бяга от Париж в Тур, по-късно в Бордо.

Мнозина бягат в неокупираните зони на страната. По какво се различават преживяванията на бежанците – на Хана Арент и Ана Зегерс например?

В началото Зегерс[3] може да остане, защото има две деца. Майките с малки деца са единственото изключение от правилата за интерниране. По-късно тя бяга с децата и след примирието преминава през демаркационната линия в неокупираната зона. Хана Арент обаче няма деца и като почти всички немски и австрийски емигранти е интернирана. Поради страх от възможни саботажи всички те са вкарвани в лагери. Арент попада в Гюрс, близо до Пиринеите, и бяга през Лурд за Монтобан.

По това време няма подкрепа за бежанците. Изключение прави американският журналист Вариан Фрай. Каква е неговата роля?

Има еврейски, католически, социалдемократически и квакерски организации, но организацията на Фрай е уникална – тя се грижи за интелектуалци, писатели, художници. Фрай не само ги спасява от глад, но и нелегално ги извежда от Франция.

Как се стига дотам?

През 1935 г. той е свидетел на един погром в Берлин, на Курфюрстендам. И пише за това в „Ню Йорк Таймс“. Той познава творчеството на мнозина художници и писатели, публикувал е техни произведения като студент в едно харвардско списание за култура. Когато чува, че са задържани в Южна Франция, той не може да приеме, че цяло едно поколение в модерното изкуство и литературата ще изчезне в германските лагери. И тръгва за Франция, за да помага на място.

Отива в Марсилия. Не е ли било рисковано?

Да, било е. Фрай остава 13 месеца във Франция. Имал е късмета да срещне много отзивчиви французи, сред тях и бойци на Съпротивата. Бил е изключително предпазлив. Лесно е можело да изчезне в тъмните марсилски улички, но Фрай никога не излизал без придружител и внимавал да не насочва вниманието към себе си. Като американец се ползвал с известна защита – САЩ все още не са във войната и германците нямат интерес да провокират американци.

Имал ли е контакт с Томас Ман, който вече живее в САЩ? Неговият брат Хайнрих е сред преследваните във Франция.

Да, Комитетът за спешно спасение, който Фрай основава заедно с приятели, събира дарения. Един от членовете пътува до Калифорния и организира там заедно с Томас Ман голяма акция за набиране на помощи в дома на писателя. Ман кани филмови продуценти от Холивуд – евреи и с немски произход, които са били извънредно щедри.

Мнозина се опитват да избягат с кораб от Марсилия, други – през Пиренеите. Валтер Бенямин избира този път – изходът е трагичен.

Бенямин е преведен от Лиза и Ханс Фитко, съпружеска двойка, която по-късно работи заедно с Фрай. Той стига до Испания, но е върнат от граничната полиция, защото няма валидна входна виза. През нощта, преди да бъде депортиран обратно във Франция и вероятно предаден на германците, той се самоубива в испанския град Портбоу. Впоследствие на групата, пътувала с него, е позволено да остане в Испания, по-късно тя стига до Португалия и бяга през Атлантика. След смъртта на Бенямин рядко се стига до връщания на испанската граница. Може би тази снизходителност се дължи на смъртта му.

И други като Хайнрих Ман прекосяват Пиренеите.

Хайнрих Ман бяга със своята съпруга, племенника си Голо Ман, Франц и Алма Верфел, те използват маршрут на контрабандисти, подготвен от организацията на Фрай.

Същевременно политическите условия се влошават, Петен колаборира, Рузвелт затяга изискванията за влизане в САЩ.

Рузвелт води кампания за трети мандат. Американците не желаят да бъдат въвлечени във войната. Освен това има общо антисемитско настроение. Те не искат леви писатели, нито бежанци и още по-малко евреи.

Възможно ли е било изобщо бягството с кораб?

През пролетта на 1941 г. е намерена законова възможност: корабите имат разрешение да плават от Марсилия до френските колонии. Формално те не напускат Франция, а пътуват от родината към „отвъдморските територии“. Мартиника се превръща във важно убежище за бягащите от хватката на Гестапо. Ана Зегерс и семейството ѝ също успяват да стигнат, но се озовават в лагер за интернирани. САЩ ѝ отказват достъп, защото е комунистка. Накрая тя стига до Мексико, където преживява войната.

Каква е съдбата на Вариан Фрай?

Със своя екип той спасява над 2000 души – вероятно повече от всяка друга организация. Ала не получава благодарност. Хайнрих Ман дори не го споменава в автобиографията си.

Днес Фридо Ман[4] напуска Германия заради политическата ситуация и „Алтернатива за Германия“. Тези исторически разкази ни карат да се замислим.

Трябва. Съдбите на тези бежанци – известни автори, чиито произведения ценим, показват колко бързо може да се стигне дотам да бягаш и да търсиш помощ. Разбира се, днешните бежански потоци са много по-големи и наред с политическите, има и икономически причини. Ситуациите не са идентични. Ала ни карат да се запитаме: може ли внезапно да се наложи да напуснем страната си? Историята би ни помогнала да бъдем по-чувствителни и хуманни.

Превод от немски Людмила Димова