Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

„Вирхова приказка“, театрална акция по поезията на Мария Вирхов, режисьор Ростислав Георгиев, композитор и изпълнител на музиката на живо Явор Намлиев. Участват: Надежда Колева, Лора Тенчева, Ивана Керанова. Театрална работилница „Сфумато“, сцена „Ъндърграунд“, премиера – 13 октомври 2025 г.

В късните години на соца в България се оформя ъндърграунд среда като пряко несъгласие с естрадно-кичозната образност на тоталитарната система. Бунтът е белязан от ярки личности, създали усещането за индивидуализъм през вече пропуканата колективност. Ъндърграундът, пренесъл част от оцелелите си представители и във времето на прехода, е белязал и грапавата личност на Мария Вирхов, емблематична фигура от онези години.

Иронично, идейно-концептуално или просто по щастливо стечение на обстоятелствата театралната акция „Вирхова приказка“ се случва в най-подходящото за целта място – сцена „Ъндърграунд“ на ТР „Сфумато“. Самото пространство носи своята ангажирана визуална среда, декорът така добре пасва на нуждата да се говори за непримиримостта, която душата изпитва към съвременните масови прояви. А думите на Вирхов са точно това – контрапункт на загладеното битие.

В режисьорските търсения на Ростислав Георгиев се забелязва тенденция да работи с нетеатрални текстове и да изгражда мозаечна словесна конструкция, която следва строго законите на вътрешната си подредба. Такъв е подходът и в това представление. Ростислав Георгиев изгражда калейдоскоп на преживяното и описаното в ударната форма на стиха. Пъзелът от думи е разхвърлян в три женски проявления (Надежда Колева, Лора Тенчева, Ивана Керанова), обемащи тройната функция на презентатор, репрезентатор и автор едновременно. Конструкцията е обединена от мощното влечение към смъртта. Мария Вирхов намира смъртта си в Перловската река. В сценографското решение реката „присъства“, топосът е обигран във всевъзможни моменти, но нито един от тях не декларира това, което ние вече знаем. Заиграването с идеята за „края“ е оформено през многопластова езикова образност. Викът и ексцесията са намерили и прякото си сценично отражение в изговарянето на текстовете. Силно визуално въздействие предизвиква подпалването на сценичния под, очертаващо инициалите на поетесата – М. В., а в това символично изгаряне на името отново се прокрадва нетърпимостта към телесната ограниченост. Нехарактерен, понякога дори на ръба със самоцелното е мизансценът на спектакъла. Динамиката на моменти е крайна, на гледащия не му остава достатъчно време да се вглъби в словото и да осмисли визуалната му интерпретация. Като вихър е всичко, което Ростислав Георгиев се стреми да изведе в краткостта на театралната акция. Смисловите паузи са белязани не от тишина, а от музика. Както в „За явленията и съществуванията“ по Даниил Хармс, и тук режисьорът се опира на изпълнение на живо на музиката, дело на Явор Намлиев. И докато в спектакъла по Хармс композиторът е невидимо, но присъстващо в представлението звено, то във „Вирхова приказка“ Явор Намлиев има и своята безсловесна роля, напомняща за тъмния демон, доминиращ като надвиснала сянка в поезията на Вирхов. Музиката и песните в спектакъла носят усещането за онези години, когато пънкът е бил израз на свобода и крайна форма на бунт.

Още два компонента обогатяват езика на представлението и полагат любопитен ракурс към разсъжденията. Два аудиозаписа прозвучават като прорез в структурата на цялото. Гласът на Вирхов се чува през неин прочит и превод на стихотворение на Осип Манделщам, жест, който задава допълнителни нива на сравнение спрямо днешните прочити. Другият запис не носи документална автентичност, а по-скоро налага режисьорските търсения. Оставен за финала, детски глас изрича думи, неприсъщи за младото съзнание, алюзия за чистотата на душата, избягала най-сетне от тесния „Гулаг“ на тленността.