Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Определят го като един от най-свободите архитекти на своето време. Труден за класифициране – никога докрай модернист, постмодернист или деконструктивист. Франк Гери почина на 96-годишна възраст на 5 декември 2025 г. в Санта Моника, Калифорния. След него остават многобройни музеи, концертни зали, университетски сгради, жилища

Роден през 1929 г. в Торонто, в семейство на полски евреи, като дете Франк Гери изграждал своите причудливи градове на пода в дневната, насърчаван от баба си. За материал му служели отпадъците от струга в семейния железарски магазин. Завършва архитектура в Южнокалифорнийския университет, учи градско планиране в Харвард, но не се дипломира, защото консервативната академична среда не му допадала. Подобно е и отношението му към Франк Лойд Райт – отказва да плати входна такса, за да влезе в неговото студио Талийсин Уест в Аризона. Макар някога да бил „маниак по симетрията“, както сам признава, впоследствие осъзнал заблудата си. Решаващо значение за развитието му имат художници като Ед Моузес, Клас Олденбърг и съпругата му Куси ван Бруген, Робърт Ъруин. „Първи художниците ме подкрепиха“, спомня си той.

Франк Гери е убеден, че идеите му произхождат по-скоро от живописта, отколкото от скулптурата. Процесът на проектиране при него започва без ясна представа, както при художниците. Признава, че експериментира, както го е правел и в детството си, опознавайки формите. Стреми се да запази схематичността: „Всичко, което е твърде завършено, е статично според мен. Не е живо. Не е отворено за интерпретации“.

Навсякъде по света неговите многобройни сгради са разпознаваеми, превърнали са се в произведения на изкуството сами по себе си – музеят „Гугенхайм“ в Билбао (1997), предизвикал с появата си истински шок, а впоследствие възродил града като магнит за туристите, музеят „Витра“ във Вайл на Рейн, Германия (1989) – първата му сграда в Европа, „Танцуващата къща“ (1996) в Прага, Центърът за молекулярна биология „Вонц“ към Университета на Синсинати (1999), Концертната зала „Уолт Дисни“ в Лос Анджелис (2003), „Гери Тауър“ в Хановер (2001), Клиниката „Лу Руво“ в Лас Вегас (2010), Фондация „Луи Вюитон“ в Париж (2014) и др. Най-често определят стила му като деконструктивистки, той се отличава с пластични, внушаващи движение форми и нетрадиционни материали. За прецизното изпълнение на проектите Гери използва най-нов софтуер. Работи до последно, на 92 години е, когато завършва Кулата във френския град Арл. Тя е висока 56 м, изваяна от 11 000 панела от неръждаема стомана, които отразяват светлината като кристали. Вдъхновена е от картината „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог, живял в Арл през най-продуктивния си период.

Тогава, през 2021 г., Франк Гери обяснява пред „Шпигел“: „Не дойдох [в Арл] с готова идея. Но имаше няколко теми, които исках да приложа и които са свързани с моя живот и развитието ми като архитект... Имам преживяване, което определям като пробуждане или поне като възлово събитие в моята кариера. Преди много време, когато за пръв път посетих гръцкия град Делфи, видях скулптурата на Делфийския колесничар, създадена преди 2500 години. Тя беше толкова красива, толкова необикновено красива, че се просълзих. Творците от онова време са създали нещо, което векове по-късно продължава да предизвиква силни чувства. След това посещение в Делфи винаги исках да постигна същото. Исках да създавам сгради, които да не са студени, а да изразяват чувства и да предизвикват чувства. Това беше моята цел. И винаги мислех как мога да я постигна“.

По отношение на т.нар. „ефект Билбао“, постигнат след построяването на музея „Гугенхайм“, той казва: „Билбао беше спокоен град с тъжно лице. Когато завършваха училище, жителите му си тръгваха. И други напускаха, защото не си намираха работа в двата традиционни бранша – стоманодобива и корабостроенето. След това ние построихме музея „Гугенхайм“ и много неща се промениха. Проектът беше изгоден, бюджетът беше само сто милиона долара. През 1997 г. музеят беше отворен и оттогава в града са се влели милиарди евро от туризъм. И хората в Билбао са доволни от това развитие“.

Франк Гери наистина променя градовете със своите проекти – на въпроса дали осъзнава властта на архитектурата, той отвръща: „Не знаех, че ще се стане така, и не се стремях съзнателно към това. Може би моите клиенти са се надявали. Може би просто съм имал късмет или малко талант“.

Често казва пред медиите, че изпитва съмнения на всяка фаза от проектирането. Макар сградите му да внушават точно обратното – силно изразена творческа увереност. „Смятам тази несигурност за здравословна. Не бива да започваш работа в абсолютна увереност, преди да си имал време да изследваш терена, да направиш проучвания, да разбереш какво точно искат клиентите. Винаги съм подхождал така… Преди изкуството и архитектурата не са били толкова различни светове, колкото са днес. Някои от великите художници са били и архитекти, спомнете си Микеланджело или Ел Греко. Нашата история е гледала на архитектурата като на художествена форма.“

Едва след Втората световна война архитектурата става студена и индустриална, заговорва на езика на търговците, с което Гери не може да се примири. Малко са архитектурните бюра в света, които като неговото се придържат педантично към определените бюджети. „Ние се гордеем с това.“

Що се отнася до ролята на архитекта в обществото, и тук Франк Гери е вдъхновяващ пример: „Колкото повече остарявам, толкова повече време отделям за благотворителна дейност“. Той създава фондация, която подпомага художественото образование в училищата в САЩ. Работи заедно с венецуелския диригент Густаво Дудамел, директор на Филхармонията на Лос Анджелис, и безвъзмездно проектира за него седалището на Младежкия оркестър в Ингълууд (2021). Същото прави и за своя приятел Даниел Баренбойм, който приема за своя мисия чрез обучението на млади музиканти да работи за мира в Близкия изток. Франк Гери създава за него залата „Пиер Булез“ в Берлин (2017).

Човекът, проектирал толкова много музеи и концертни зали, е убеден, че културата може да направи живота по-добър: „Абсолютно. Тя винаги го е правила, спомнете си скулптори като Бернини, архитекти като Боромини, художници като Пикасо. Помислете за Бах, Бетовен, за всички тези гении, на които дълбоко се възхищавам“.

Дори на 92 години Франк Гери е категоричен: „Не мога да спра – работя във всеки ден от седмицата, както винаги… Защо трябва да спирам? Мога да направя още страхотни неща, не само архитектура. През годините създадох чудесен, изключителен екип. Трябва ли просто да зарежа всичко само защото съм остарял?“.