Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Цигуларката Лия Петрова беше в София през ноември за участие в поредицата „Колекция Страдивариус“ в рамките на Европейския музикален фестивал 2025 и за двудневен майсторски клас в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. През декември тя изпълни в зала „България“ Концерта за цигулка на Сибелиус 

Новите ярки постижения в кариерата ѝ през изминалата година бяха издаването на албума Momentum 2 в партньорство с Лондонската филхармония, диригента Дънкан Уорд и пианиста Александър Канторов, и дебютът ѝ на фестивала BBC Proms в „Роял Албърт Хол“ – Лондон.

Давам си сметка, че Лия Петрова е изключение. След легендарното поколение на Минчо Минчев и Стойка Миланова, които все още имат верни почитатели у нас, дойдоха тези, които ни накараха да заговорим за „българските концертмайстори“ като световно постижение, подобно на „българското оперно чудо“. Васко Василев, Веско Ешкенази, Албена Данаилова, Мила Георгиева, Светлин Русев и още наши цигулари застанаха безапелационно като водачи на най-реномираните оркестри в Европа, а същевременно продължиха да развиват солистична дейност. Лия Петрова обаче не мина по тази отъпкана пътека – тя вложи време и усилия да получи елитно европейско образование и в момента, в който спечели Първа награда на конкурса „Карл Нилсен“ в Дания през 2016 г. – един от важните в цигулковия свят – славата ѝ започна да се носи, заваляха покани. И Лия беше готова да полети соло.

Когато беше оповестена новината, че именно Лия Петрова ще получи цигулката „Гуарнери дел Джезу“ от 1733 г., известна с името Consolo, купена от българската държава за голямата Стойка Миланова в края на 70-те години на миналия век, никой не се усъмни, че това е най-правилният избор от страна на Министерството на културата. Защото България има нова звезда, при това ярка. А тази забележителна посветеност заслужава да бъде наградена.

По време на концерта от поредицата „Колекция Страдивариус“ в София стана ясно, че българката има привилегията да се представя и с цигулка „Страдивариус“ от 1727 г., предоставена от частен спонсор. Гостуването ѝ се превърна в уникално събитие.

Лия е на сцената от малка. Сякаш сама е избрала да е така. Разказва, че майка ѝ, дипломирана пианистка, никак не е искала тя да се посвети на цигулката. „Доста по-различно от повечето случаи, в които родителите поощряват децата си. При мен беше точно обратното – тя каза, че не може цигулка, а ако толкова искам – може да си посвирвам на пианото вкъщи. И аз почти тайно учех с вуйчо ми в началото, защото го молех да ходя у тях, а той ми даваше една цигулчица да свиря. Така че трябваше да докажа, че си заслужава, след което вече много ме подкрепяха.“

В кой момент от детството цигулката е престанала да бъде играчка в ръцете ѝ?

„Мисля, че усещането за отговорност при мен се появи сравнително рано, тъй като аз от съвсем малка имах възможността да свиря на сцена. Когато бях на шест, заминахме с оркестъра на Музикалното училище във Франция. Изведнъж всички тези хора застанаха зад мен – мисля, че още тогава започнах да си давам сметка, че това не е просто някаква забавна игра. Отговорността, струва ми се, беше свързана с хората, не толкова с мен и цигулката.“

Чувството за отговорност – какво го поражда и поддържа до днес, за да бъде част от нейната увереност, че животът на път, животът на музиканта с международна кариера си струва усилията, дори жертвите? Отговорът може да звучи малко банално, казва Лия, но е истина: любовта към музиката!

„Нуждата да изразяваш вътрешния си свят чрез музиката е водеща. Защото отговорността на сцената може да се разрасне прекалено, да се превърне в страх от грешки. Много талантливи музиканти са преминавали през това и или са спирали да свирят, или са променяли посоката, в която искат да се развиват. Мисля, че това, което на мен лично много ми помага, е да се връщам към въпроса „Защо?“. Защо го правя? Какъв е смисълът? Наистина много обичам музиката и искам да изразявам себе си емоционално чрез нея. Това е потребност.“

Актуалната тема сега е: не стават ли твърде много хората, които искат да се изявяват, защото социалните мрежи им дават лесен достъп до огромна аудитория, и не са ли сравненията на аудио- и видеозаписи допълнителна тежест за изпълнителите – всяка грешка се документира, тиражира и коментира. Колкото по-популярен ставаш, толкова по-следен и обсъждан си – а това може да бъде доста стресиращо.

„Моментът, който се случва на сцената и би трябвало да е един миг – изживян и споделен с хората в залата – остава някъде запечатан завинаги. И ако човек започне да мисли за това, може да му стане много некомфортно“, смята цигуларката.

Не е ли това причината в наши дни да се гони техническото свръхсъвършенство, за сметка на емоционалността?

„Със сигурност, да. Социалните мрежи, за жалост, подтикват постоянно към някакъв вид сравнение. Дори музикални критици понякога така си пишат рецензиите – когато получат нов албум, започват да слушат стари записи на същите произведения. Това, най-малкото, не те мотивира да бъдеш уникален и да правиш нещо различно, а по-скоро да се съизмерваш с най-големите – да искаш да бъдеш като най-успелите. Което е жалко за нашето изкуство. Всички ние сме различни като хора, затова, ако не се стремим да приличаме на някого, сме себе си, а това е ценно според мен.“

За да постигнеш нещо подобно обаче, трябва да си напълно изграден артист, а това става с учители и вдъхновители. По пътя на Лия Петрова те не са малко и не са само тези, при които е ходила на уроци – като доц. Евелина Арабаджиева в НМУ „Любомир Пипков“ в София, Петру Мунтеану в Рощок, Огюстен Дюме в Брюксел, Антие Вайтхаас в Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин или Рено Капюсон във Висшето училище за музика в Лозана. „Ние, музикантите, си влияем един на друг, свирейки заедно. Затова е много важно в какво общество ще попаднеш. И не само в музиката е така.“

Лия избира Париж. Там е и приятелският, и творческият ѝ кръг – често двата се припокриват. От есента на 2025 г. вече преподава в Музикалното училище „Алфред Корто“. Признава, че е учила дълго – почти 25 години – с много уважавани учители, но сега си дава сметка, че на самата сцена също се научават ценни уроци. Камерната музика дава много в тази насока – и не с думите, които си разменят музикантите, а и заради заряда и обмена на енергия.

Диригентите се превърнаха в отделна голяма тема в нашия разговор. Лия вече е имала досег с някои от големите личности на пулта – като Кшищоф Пендерецки например. Как се подготвя младият солист за срещата с маестрото, който е поставен на пиедестал, но изведнъж става негов партньор?

„Пендерецки, естествено, беше голямо преживяване, тъй като той и без да дирижира, беше толкова впечатляващ като личност. Свирихме Бетовен заедно и беше голямо събитие за мен. Случи ми се с Филип Херевеге – също светило в нашия бранш – да изпълняваме Цигулковия концерт на Менделсон с неговия оркестър в Белгия. На първата репетиция аз доста смело отхвърлих негово предложение как да прозвучи определена фраза. Днес това никога не бих го направила! Хората, които са си извоювали славата на специалисти, със сигурност имат причина да ти дават съвети. Освен това няма само един начин да се изсвири нещо – аз вече знам, че нещата не са черно-бели. Винаги можеш да избереш да си отворен и да научиш нещо ново. В момента, в който решиш, че ти си прав и всичко знаеш, отнемаш всяка възможност да направиш нещо различно.“

Михаел Зандерлинг, Дънкан Уорд, с когото записа двата албума Momentum в Лондон, Саша Гьотцел – и те са сред тези, за работата с които Лия Петрова си спомня с удоволствие. В България е имала шанса да свири с Георги Димитров, Емил Табаков, Пламен Джуров. Но и младите на пулта я радват много: Нил Вендити, с която направи дебюта си в „Роял Албърт Хол“ през август, и Мартен Дендийвел от Белгия. Те са равностойни партньори. Вече очаква първата среща на сцената с Деляна Лазарова, с която в момента са артисти на елитната агенция HarrisonParrott. „Диригентите определено са най-големият учебник!“ – убедена е цигуларката.

За новия ѝ албум Momentum 2, издаден от Mirare, отзивите в най-реномираните издания по света са повече от ласкави. А тя вече гледа напред и ѝ се иска следващите звукозаписни проекти да се отличават с по-лек по мащаб, но внимателно подбран репертоар. Навиците на новото „дигитално“ поколение го изискват.

Колкото до сцената – след изключителния шанс да свири в „Роял Албърт Хол“ по покана на BBC Proms и пожънатия успех сега я очаква поредното предизвикателство: La Musikfest Parisienne, на който е артистичен директор заедно с пианиста Александър Канторов. На 23 и 24 януари 2026 г. фестивалът, започнал като спасение за младите музиканти в ужасяващия период на пандемията (с видеозаписи в парижката зала „Корто“) и разраснал се до разпознаваем форум за камерна музика, ще се проведе за седми път, този път в най-престижната зала – Филхармонията на Париж.

А през пролетта очакваме Лия Петрова на фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе.