Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

За експеримента, за който ще разкажа по-долу, разбрах от австрийската преса. В дъното му стои българката Теменужка Димова. Тя е родена в град Стралджа, завършва езикова гимназия в Сливен, след което учи история на изкуството в Страсбург. Научните ѝ интереси я отвеждат в Бордо и Монпелие, а за докторската си работа, посветена на езика на жестовете в живописта, се връща обратно в Страсбург. Преди три години печели постдокторски проект във Виена, финансиран от Австрийския научен фонд и реализиран в Лабораторията за когнитивни изследвания по история на изкуството към Виенския университет.

Изследвате „пътуващия поглед“ или какво вижда човек, когато разглежда една картина. Опитвате се да разберете дали изобразените сочещи показалци оказват влияние върху очите на зрителя. Защо този проект се оказа интересен за виенската лаборатория?

Особеното на тази лаборатория е, че се оглавява от изкуствовед, докато повечето други лаборатории за изследване на възприятието на изкуството са ръководени от психолози. Нашият подход е исторически, а задачата на проекта беше да проверим дали историческите теории са верни.

Какво казват историческите теории по въпроса за възприемане на изобразените в картините жестове?

От Ренесанса до бароковата епоха има много автори, които са описали предположенията си как зрителят разглежда една картина. Те смятат, че наред с цветовете и израженията на лицата, особено голямо е и значението на композиционните линии. Според тях, ако е нарисуван човек, който сочи с пръст нанякъде, то зрителят се поддава на тази „заповед“ и следва линията на показалеца.

Това са изкуствоведски разсъждения или съображения на творците, които се опитват по този начин да манипулират възприятието?

И двете. Историческите теории са свързани с намеренията на артистите, но и също така дават оценка на тогавашната публика. Но досега нямаше как да проверим истинността на теориите, а пък интуитивните предположения невинаги са верни.

Как ги проверихте сега?

С уред, наречен окулограф, който записва движенията на очите. Това е вид камера с инфрачервени лъчи. В зеницата се провокира отражение, което се проследява и записва. Така технически се установява къде е погледът във всеки един миг (точка на фиксация) и как преминава от една зона в друга (сакади). Накрая интерпретираме данните съобразно съдържанието на картините.

И изпълнява ли показалецът своята задача?

Интуитивното очакване е, че да. За да разберем дали е така, в нашия експеримент предоставихме на зрителите 16 картини, всяка една от които съществува в два варианта – оригинал и модифициран вариант. В оригинала на картините има сочещи показалци, а във втория вариант всичко е същото, само показалците са изтрити с фотошоп. Зрителите са разделени на две групи, като всяка от тях наблюдава 8 оригинални и 8 модифицирани картини за 40 секунди. По този начин всеки участник в експеримента гледа или оригинал, или модифициран вариант на една картина, след което сравняваме данните от двата варианта, за да разберем дали има разлики. Групите са големи, по 42 души, знае се, че от около 30 души нагоре движенията на очите стават едни и същи. В крайна сметка излезе, че има разлика в записаните окулографски данни при двете групи и те действително се дължат на показалците. Но ефектът е малко по-различен и по-комплексен от това, което си представяхме. Там, където има показалец, хората се заглеждат много повече в лицето на сочещия персонаж. Пръстът прави героя по-активен, по-атрактивен, по-интересен. Хората искат да разберат кой е този, който сочи, и чак след това търсят към какво сочи. Вторият ефект е, че зоната на посочване се разглежда по-обстойно от хората, които наблюдават оригинала. Те не познават картината, не знаят сюжета, не им казваме заглавието. Просто им показваме една картина за 40 секунди. И очите им започват да търсят какво точно сочи показалецът. Но невинаги намират целта. Много по-често погледът се спира на предмет близо до нея, а не в самата цел на посочването. И се питаме: успял ли е художникът в намерението си да насочи вниманието? За мен – да. Макар че зрителят не забелязва веднага желаното от автора, у него се събужда любопитство, почва да дири целта и нейния смисъл. Така очите обхващат по-голяма част от картината и вниманието се ангажира по по-обстоен начин. Интересно е също така, че погледът минава през показалеца, но не се задържа върху него, а продължава нататък. Времето, което се отделя на показалеца, е толкова малко, че разлика в наблюдението между оригинала и модифицираната картина няма. Ние очаквахме, че когато има сочещ пръст, погледът ще попадне първо върху него, след това ще продължи по указаната линия. Но не – очите скачат от зона в зона в търсене на смисъл и не отиват директно там, където бихме предположили интуитивно.

Излиза, че тук историческите теории грешат?

Да, логично е погледът да се движи от точка А към точка В, както е според историческите теории. Но експериментът изненадващо ни показа, че не е така. Погледът зачита точка А и B, но не ги обхожда последователно, а по свой „разбъркан“ начин стига до желания ефект.

Проектът се нарича „Да следваш Фестаиуоло“. Защо това заглавие?

Фестаиуоло е герой от ренесансовия театър, който стои в едната страна на сцената и обяснява на публиката какво се случва в пиесата. Баксендал, британски историк на изкуството, казва, че когато в картината има сочещ персонаж, той е като Фестаиуоло, който се опитва да установи контакт с публиката, особено когато гледа към зрителя, вид медиатор между зрителите и картината. Затова и очакванията бяха показалците да имат директно въздействие, но нашите изследвания показваха, че погледът е хаотичен, опитва се да навърже нещата и се успокоява чак когато намери своята логика между тях.

Възможно ли е някогашният зрител да се различава от съвременния?

Това е големият въпрос. Според нас става дума за физиологични процеси, които най-вероятно са били същите и при т.нар. исторически зрител.

Какво виждат зрителите, когато липсват показалците?

При тях погледът се съсредоточава в центъра на картината. Когато няма сочещ пръст, хората по-малко въртят очи наляво и надясно, погледът отива по-често в средата.

Как биха могли да се използват в практиката резултатите от това проучване? Например от куратори на изложби.

Жестовете в картините досега не са били обект на специални изследвания, тъй като са смятани за детайл без особено значение. Ние също установихме, че пръстите се виждат едва за половин секунда. Но въпреки това имат влияние върху възприятието. При бъдещи изложби подредбата на картините би могла да се съобрази и с този детайл – като съпоставка на еднакви жестове или при търсене на противопоставяне в съседни обекти. Резултатите от втората част на това проучване може би са по-важни за практиката. В нея се запитахме дали глухите хора, които общуват на жестомимичен език, възприемат по-различно картините от останалите. Глухите имат силно развита визуална култура и бърз поглед, затова предположението ми беше, че ще видят по-бързо повече неща от останалите. Така се оказа. Сравнихме движението на очите на три групи: глухи хора, студенти по изкуствознание и неподготвена публика. Обособихме различни зони в картините – лица, жестове и предмети. Обикновеният зрител се съсредоточава върху лицата, докато студентите по изкуство и глухите хора се интересуват от жестовете и различни символни предмети в картината. Тези две групи имат по-бърз поглед и очите им обхождат по-голямо пространство от картината. Това беше изненада за нас, не очаквахме, че глухите хора ще разглеждат творбите по начин, толкова сходен с този на експертите. Новото знание вече категорично може да се използва. В момента глухите хора имат по-труден достъп до изкуствоведско обучение или до музейна кариера. Надявам се нашият експеримент да бъде повод за промяна.