Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Матей, по баща Павлов, беше висок старец с тъмна като пергамент кожа и широко чело, набраздено от тънки бръчици. Не приличаше много на мъжа от черно-белите снимки в коридора – годините бяха изтънили този Матей, бяха го смалили, попрегърбили, костите на ръцете му почти прозираха, но бяха и смекчили чертите на лицето му, от което гледаха чифт дълбоки сини очи. Понякога се сещаше колко е стар и му ставаше смешно, усмихваше се с добродушна, малко крива усмивка, сякаш не можеше да повярва, че е възможно човек да живее едновременно толкова дълго и толкова мимолетно. Друг път си мислеше как краката вече не го държат и обикаля къщата като полюляваща се тръстика, която вятърът всеки момент може да прекърши. Нищо не пречупваше тръстиката обаче и Матей година след година прехвърляше все същите размишления.

Почти не напускаше дома си. Вече нямаше какво да прави навън – светът му се струваше също изтънял и някак прозрачен. Разхождаше се по голямата тясна тераса, която опасваше къщата, и само леко допираше ръката си до варосаната стена, така че дори и стената да не усети несигурната му походка. Столът му не мърдаше от ъгълчето си в самия край на терасата и от него можеше да наблюдава хората на улицата. Те, разбира се, не знаеха, че са наблюдавани, което правеше наблюдението по-интересно. Всички бяха толкова различни. Разнасяха пазарски торби, ученически раници, през зимата се случваше да види и шейни. Ако нямаше хора, гледаше как облаците забързано подминават покрива, за да се отправят в някое неизвестно направление. Понякога оставаха и по-дълго и му разказваха истории от пътешествията си, които Матей не се уморяваше да слуша, но и бързо забравяше. Някой би казал, че очите му са толкова сини от постоянното взиране в небето.

Имаше и малка градинка, до която слизаше първо по каменните стълби, а после по металните. Там бяха боровете, по чиито клони бягаха двете катерици, там беше брезичката, която посади в един леден януарски ден и която, напук на времето, оцеля, там бяха ябълковите дървета, пейката и чемширения храст с паяжините. Всеки август обираше дребните чепки грозде от асмата и бавно ги изяждаше, зрънце по зрънце. Всеки февруари до брезата се подаваха камбанките на кокичетата и той правеше букетче. Големите му пръсти несръчно омотаваха панделката, всеки път се страхуваше да не прекърши някое от стъблата, защото после дълго се чувстваше виновен. Рядко поливаше, разчиташе на дъждовете; не можеше и да оплеви латинките и те избуяваха навсякъде покрай оградата като пламтящи искри.

Едно лято тревата изгоря. Не я беше косил от дълго време и когато слезе, за да свърши и тази работа, видя, че вече няма нужда. Беше изсъхнала и пожълтяла, беше станала трошлива като дъх и вместо да съжали, Матей си помисли колко е красива дори и така. Напомняше му на безкрайните полета, които беше виждал някъде, някога, сухи, като че ли ще се разпаднат от най-лекия допир, но не се разпадаха. За мравките тревата може би наистина беше безкрайно поле. Забеляза, че една ябълка е паднала на земята, и се зарадва, защото иначе трудно ги достигаше. Клоните бяха високо и трябваше да ги чака да паднат, а паднеха ли, обикновено мравките го изпреварваха. Тази ябълка обаче беше здрава и червена и изпъкваше насред изгорелите стръкове като че целият пожар бе започнал именно от нея.

Матей, по баща Павлов, беше истински старец, но не се притесняваше от това. Обикаляше с куцукане своето си място и не спираше да се чуди как панталоните му стават все по-широки и по-широки. Вечер понякога вадеше от кухненския шкаф напукана свещ със застинали капчици восък отстрани, запалваше я и наблюдаваше отражението ѝ в прозореца, докато пламъчето не погълнеше всичко.