Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Аз възприемам нашия дом като кораб, който стои на едно място, но все пак пътува във Вселената. Застинали сякаш, ние все пак се движим – във времето и в пространството.“ Разговор на Радослав Чичев с фотографа Красимир Костов за изложбата му „Градината на пчелите“ в галерия „Синтезис“ (19 февруари–4 април 2026)

Красимир Костов е фотограф и пчелар. Живее в село Езерец и от двадесет години снима на филм. Кураторите на изложбата Надежда Павлова и Никола Михов отбелязват, че той сам копира снимките си и работи с камери, подобни на онези, с които баща му въвежда семейната традиция да се документира всекидневието. В архива му има хиляди снимки, разкриващи живота на семейството, на пчелина, за който се грижи, автопортрети, обекти, колажи и пр. В този случай обаче фотографията не е просто средство за регистриране, репортаж на всекидневието, а територия за преобразяване – пространство, в което документалното и въображаемото се преплитат и създават друга реалност. Вътрешната реалност на всекидневието. Това, което прави силно впечатление, е усещането за автентичност. За избор – да живееш по начин, който е вътрешно необходим, а не външно наложен. Да бъдеш със семейството си, близо до природата, в ритъм, определен от сезоните. В този свят фотографията изглежда неотделима от самия живот – тя е част от него, а не негово отражение. Затова и разговорът ми с Красимир Костов започва именно оттам – от избора му да живее по този начин.

Красимир Костов: Тук не става въпрос за някакъв генерален избор, който съм направил. Живея в село Езерец по стечение на обстоятелствата – не е било мое решение. Но това, което е мое, е природата ми, която ме е накарала да се почувствам по-пълноценен там, да се впиша във всекидневието. И това не е просто рутинно всекидневие, а поезия на всекидневието. Аз откривам в него смисъл и вдъхновение за много неща. Действително с времето осъзнах, че ме вълнуват именно семейството, чистотата на взаимоотношенията, принципността на нещата, по-осмисленото съществуване. Защото истините, макар и банални и общопознати, са все пак валидни. Във всекидневието обичам много неща да се повтарят в определен ред, като график и дисциплина. В един час правя едно, в друг – друго. Когато имам настроение и виждам кадри пред себе си, се старая да взема фотоапарата и да използвам този усет, който се появява – към светлината, към някой обект. След това, когато премине нещо като филтър през очите ми и угасне, се занимавам с по-рутинни неща: проявявам, копирам, селектирам, обрязвам снимките и чакам пак да се появи този усет, когато всичко се превръща в нещо, подобно на магически реализъм. Това е като в роман на Исабел Алиенде – като една семейна сага, която се попълва, и виждаш как преминаваш през годините и времето. Наглед едни и същи действия, но винаги различни. В този смисъл фотоапаратът ми е един добър приятел, който ми помага да изразя своята гледна точка, но и да наблюдавам през него това, което ни се случва в живота, и да го осмислям.

Вие споменавате за вашия баща, от когото сте се учили на фотография и пчеларство. Тук има едно дорисуване на идентичността, но и връзка с нещо неизменно. Да поговорим за това, което се променя, и това, което остава – за тези две преливащи се вълни.

За мен неизменно остава усилието да бъда добър и принципен човек, да отстоявам онова, в което вярвам – ценности, които съм споделял с баща ми и съм приел като свои. Хората се променят, понякога отстъпват от своите ценности, от вярата си, но аз бих искал да запечатам именно това топло чувство на привързаност, емпатия и любов – нещо крехко, което не бих искал да изгубя в себе си. Във всекидневието има раздразнение, умора от повтарящия се ритъм, който на моменти натежава. И все пак, когато се страхувам да не изгубя близките си, осъзнавам, че именно тази топлина помежду ни е най-важното и това бих искал да съхраня. Тази малко поизтъркана, банална истина за смисъла в живота: къде е, в какво е, защо е. Ние се променяме, изхабяваме се, не можем винаги да посрещаме така изменящия се свят адекватно. В един момент изоставаме от темпа на времето, но мен темпът на времето много не ме вълнува. Аз възприемам нашия дом като кораб, който стои на едно място, но все пак пътува във Вселената. Застинали сякаш, ние все пак се движим – във времето и в пространството.

Изложбата се казва „Градината на пчелите“. Още от заглавието прави впечатление отношението ви към пчелите. Градината е тяхна, но грижата е ваша. Грижа, свързана с възможността да бъдат предпазени, да вършат своята работа.

Като пчелар основно се стремя да запазя пчелите – да ги съхраня като пълноценни единици в кошера, да възстановя броя им и да се боря с нарастващия подмор, с измрелите семейства по различни причини. Опитвам се да ги съживя и засиля, да дадат плод и мед. За мен не става въпрос толкова за добив, колкото за живота им – както се шегувам, всеки пчелар иска да напълни кошерите с пчели, с живот. Пчелите са част от живота ми още от детството. Баща ми ги гледаше, а аз му помагах. С времето навлизането ми в това занимание стана по-сериозно и постепенно се превърна и в източник на доход, но основната ми борба винаги е била да запазя пчелите живи.

Оттук връзката със сезоните и цикличността. Може ли фотографията да улови времето?

Един приятел ми даде много просто обяснение за времето – за да се измери, трябва да има цикличност. Цикличността се проявява в сезоните, в природата. През последните близо двайсет години усетих завършека на един период – живота на любима котка или куче, които затвориха глава от младостта ми. Изхабяването на дреха, превръщането ѝ в просто парче плат, снимането на изхабена или счупена вещ – всичко това показва преминаването на времето. Мерим някаква цикличност. Дали въобще съществува времето? Дали това не е завършването на някакъв мисловен процес в нас? Или преминаването към нов тип отношение към нещата? Аз обичам да меря времето чрез цикъла на природата – например по това кога пчелите започват да се развиват или кога спират да извършват определена дейност. Този цикъл е гъвкав – понякога през февруари започваш работа, която обичайно се прави през март или април. Времето понякога се сгъстява, друг път застива в чакане. Меря го по темпа на развитие на пчелите, защото те задават работния ритъм. Всяка намеса зависи от климата и от самите пчели – които се движат в синхрон с природата. По същия начин наблюдавам и домашните ни животни – кокошки, патета – и усещам времето чрез тях, чрез живия ритъм около мен.

Какво ви казват тези хиляди фотографии за паметта – за начина, по който си спомняте и се връщате към миналото?

За мен паметта работи чрез топлото чувство, което изпитвам, когато видя нещо – то ме връща към даден човек или обект. Някаква емоция от миналото, която още се усеща, сякаш дори хартията може да я предаде. Дори снимки, които може да са неуспешни от гледна точка на визия или композиция, ме връщат към аромата на въздуха, звуците и момента, който съм преживял. Не толкова към детайлите на разговора или точната случка, а към топлината и емоцията на преживяното. Забелязах също, че паметта се изменя с времето. Малко идеализираме, малко допълваме, пренасяме настоящите си чувства върху миналото. Преди, когато съм гледал снимката, е било едно; сега гледам и чувствам малко по-различно. Не възприемам фотографиите ми като репортаж или архив, а по-скоро като запечатване на емоционален момент. Самата емоция е важна за мен, не точно фактологията. Затова понякога и дорисувам, колажирам, правя второ копие с по-примамлив, с по-брилянтен контраст.

Как случайността във вашата фотография влияе на паметта и начина, по който възприемаме времето?

Случайността е много интересно нещо. Ако сме внимателни и наблюдателни, понякога можем да ѝ придадем смисъл, дори да видим знак на съдбата. Аз не съм вярващ в традиционния смисъл, но човешкият мозък винаги организира случайността – може да види провидение, очаквано събитие, лош знак или предчувствие. За мен случайността във фотографията е като Божията ръка – нещо, което се случва без моя намеса. Ценя я, защото дава свобода и е знак за нещо отвъд контрола ми. Понякога тези знаци нищо не значат, понякога са важни за отделния човек. Обичам случайността и често я провокирам чрез техники, които са малко нерационални, търсещи неочакваното. Снимките не мога да ги оценя веднага. Гледам ги няколко пъти и често откривам неща, които първоначално са били скрити – тези знаци на случайността. Но може би нищо в живота не е наистина случайно. Може би случайността не е случайна.

Как вашият свят се проявява чрез фотографията и начина, по който го събирате и наблюдавате?

Всеки човек носи света в себе си, в душата си. Моето усилие е да поддържам света си малко по-прост – да опростявам нещата и да намалявам нуждите си. Пътувам повече вътре в себе си. Новите места, локации, проекти и планове не ме вълнуват толкова. Светът за мен е всичко, с което се сблъскваш и решаваш да правиш. Аз реших да остана в нашия ареал – в градината, в къщата ни. Моят свят не се ограничава само до това – той включва и приятелите, които пътуват и се връщат, за да се видим. Синът ми и съпругата ми, която е от Франция, носят частица от своя свят, а и това става част от моя. Обвързах се с реалността, в която живея, и престанах да се чувствам комфортно извън нещата, които ме подкрепят емоционално. Виждам ги като приятели – моите кокошки и куче, дърветата, които виждам как растат. Те ме зареждат и подкрепят емоционално. Когато съм на непознато място, имам чувството, че късам връзката с тази енергия, която ме захранва. Затова престанах да снимам извън нашия ареал, защото не виждам нещата, които познавам, към които имам емоционална привързаност. Без емоционална връзка обектът за мен губи смисъл, а фотографията се превръща по-скоро в спорт. Разбира се, хиляди талантливи автори снимат други неща и намират смисъл по различен начин. Но за мен не е интересно да снимам това, което не ми говори емоционално и не го познавам.

А каква е ролята на музиката в живота ви?

Музиката се появи чрез моя приятел, художника Иван Костолов. В този проект аз по-скоро рецитирам текстове, които съм писал – без да съм ги създавал с идеята да станат музика. Иван работеше в Берлин и по-рано в Пловдив по музикални идеи, малко по-абстрактни, свързани с визуално изкуство, саунд арт, нойз и авангардни течения. В един момент седнахме заедно и видяхме, че много неща съвпадат – време, емоции, идеи. Той даваше музикалната си идея, аз вмъквах моя текст и така се роди тази колаборация. За мен беше много интересно – за първи път усетих какво е да работя в хармония с друг човек. По принцип ми е трудно да работя с другите, дори с пчелите ми; свикнал съм да работя сам. Но тук усетих радостта от това две отделни линии да се срещнат в една точка. С Иван участваме в Международния фестивал за съвременно изкуство „Процес-Пространство“ в Балчик и във второто издание на „Буна“ във Варна. Този проект не е просто музикален – той е пътуване вътре в нашата същност, изразяване на по-интимни и духовни пластове. И в същото време малко се отделяме от това как публиката ще приеме нещата. То е едно лично, творческо преживяване.

Как виждате света около себе си – политически, социално – и как това влияние се отразява във фотографиите ви?

За мен светът не е екранът на телевизора или ефирът на радиото. Светът са хората, които срещам. Имам щастието да съм обграден с хора с богат душевен свят и принципи, които ми допадат. Не съдя тези с друга естетика или различен подход към живота. България, където живеем, става все по-ценна за мен, въпреки разпространения нихилизъм, който се усеща навсякъде. Бих искал хората да вярват повече в собствената си добрина, да се стремят да пазят ценностите, които всички знаем, че са важни, а всичко останало ще се нареди. Не вярвам в края на света, поне в близко време, и не искам да допускам, че омразата и търсенето на врагове ще надделеят.

Красимир Костов е роден през 1975 г. във Варна. От 2000 г. живее и работи в село Езерец, община Шабла. Прекарва детството си в Каварна, завършва Национална гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив и „Педагогика на изобразителното изкуство“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Освен че работи с различни аналогови фотографски техники, той експериментира, като рисува върху фотографски копия с водоразтворими бои. Участва в музикалния проект KopfderHund Band, с който свири на фестивала „Буна“ във Варна през 2024 г. През 2012 г. варненската Галерия „8“ е домакин на негова самостоятелна изложба, през 2013 г. прави изложба в ателието на художника Иван Костолов в рамките на Нощта на музеите и галериите в Пловдив. През 2014 г. софийската галерия „Аросита“ представя изложбата му „Семеен портрет“. Красимир Костов е участвал на фестивалите „Август в изкуството“ (2008) и „Видеохолика“ (2011) във Варна. Негови творби са показвани в галерия „Баня Старинна“ (2006) и „Балабановата къща“ (2005) в Пловдив, галерия Alfonso Arisa, La Rambla, Испания (2004) и London Art School (2001).