Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Размишления върху проекта на Кристо

Защо Арката?

Понякога Кристо и Жан-Клод дълго търсят терените и обектите на своите „деликатни намеси“. Друг път се оказват внезапно привлечени от мястото. Безспорно мащабът на Триумфалната арка в Париж е предизвикателен. Но не бива да забравяме, че за Кристо по-важна е естетиката. Това подчерта и неговият приятел и колега от ранните му години в Париж – Ян Фос. Наскоро той сподели с мен как ден преди откриването на „Плаващите кейове“ в Италия се изкачил на високо над езерото Изео, за да види проекта отгоре. „Много мащабно, нали?“, попитах аз. А той отговори: „Да, но не това е най-важното. Беше много красиво!“. Чувала съм Кристо често да употребява тази дума, „красиво“. Едно субективно възприятие, но дума с универсално значение.

Докато живее в Париж между 1958 и 1964 г., той прави първите си колажи и рисунки за намеса в градска среда и опаковане на обществени сгради. Първият проект за опакована Триумфална арка е от 1962 г. Монументът е изобразен с черно-бял фотомонтаж с гледна точка от авеню „Фош“. Обектът е по-абстрактен, пакетажът груб, с по-свободна драперия, въжетата са небрежно намотани. Напомня на струпаните по това време в ателието на Кристо опаковани предмети от най-различно естество. Само пропорциите и местоположението загатват, че това е Арката.

Проучванията, направени през 70-те и 80-те години на ХХ век, придвижват проекта напред. В София, в СГХГ през 2015 г., по време на юбилейната изложба на твореца, се открояваше една арка, опакована в светла драперия в контраст с нощното небе, колаж от 1988 г. Днес, шест десетилетия по-късно, проектът е финално конкретизиран.

Рисунките от 2018 и 2019 г. значително се различават от предишните скици. Върху монумента се спуска сребристо-синя драперия, подчертаваща силуета. Пристягането е равномерно, почти симетрично, с червени като артерии въжета. Някой би предположил, че цветовете са близки до френското знаме. Или че въжетата са като кръвта на героите, в чиято чест е издигнат паметникът... Сигурна съм, Кристо би отговорил, както обичайно: „Всички интерпретации са легитимни“.

Триумфалната арка като емблема на Париж може да се сравнява с Райхстага, последния обект, който Кристо и Жан-Клод опаковат. Арката е историческа светиня, построена в памет на пожертвалите се за Франция. Строежът ѝ е започнат от Наполеон през 1806 г. и е открита 30 години по-късно. Архитектът Жан-Франсоа Шалгрeн се вдъхновява от римската арка на император Тит, но я надскача с размерите – 50 метра височина, 45 метра ширина и 22 метра дълбочина. В основите ѝ, при Паметника на незнайния войн, всеки ден в 18:30 ч. се пали огън. Екипът на Кристо е поел ангажимент това да остане така и по време на работния процес за опаковането, който ще трае само 10 дни, както и през 14-дневния живот на готовото произведение.

В началото на 60-те години, когато живее в Париж, Кристо обитава малка слугинска стая. В нея няма течаща вода, но се намира на централно място, близко до Триумфалната арка, тя е всекидневно пред очите му. Въпреки характерната му дързост за младия Кристо е трудно да си представи, че някога паметникът ще стане част от собственото му изкуство. Все пак я включва в ранните си проекти. Пред в. „Фигаро“ Кристо признава респекта си: „Това е необичаен монумент на необичайно място, който подчертава събирането на булевардите в звезда. Само по себе си това е произведение на изкуството. Бях очарован от тази гледка“. Когато през 2018 г. той договаря изложба под заглавие „Парижките години на Кристо и Жан-Клод“ в Центъра „Помпиду“, директорът на Националния музей за модерно изкуство Бернар Блистен го пита какво произведение би искал да направи в Париж? Кристо без замисляне отговаря през смях: „Единственото нещо, което мога да направя, е да опаковам Триумфалната арка“. А отговорът бил съвсем сериозен: „Има шанс да преговаряме за разрешение“. Така на проекта е даден ход.

Защо Париж?

Виждала съм една снимка, направена от фотографите Шънк/Кендер, на която младият Кристо опакова статуя на женска фигура. На заден план в лека мъгла се извисява Айфеловата кула. Годината е 1964, последната, в която художникът живее в Париж. Зад гърба си има участия в групови и самостоятелни изложби, направил е „Стената от петролни варели“ на улица „Висконти“. Последната творба силно привлича вниманието на критиците. Кристо вече е забелязан, но още не е постигнал онова, към което се стреми. На снимката на Шънк/Кендер се вижда отдаден и вглъбен в заниманието си човек. Той устремено извършва неразрешените действия, все едно от това зависи животът му. Не ми беше трудно да си представя как би опаковал и стърчащата зад него Айфелова кула, ако си го постави за цел. Неговият приятел Ян Фос обяснява успеха на Кристо с думите: „Той вярваше в това, което прави. Още тогава!“. Тази вяра е движещата сила, която помага на 23-годишния имигрант, достигнал до заветния Париж. След рисковано бягство от социалистическия лагер и след години съществуване на ръба на мизерията Христо Явашев има сили да намери себе си и своя стил. Париж е мястото, където се самоизгражда. Христо изоставя миналото си на закърмен с реализъм български студент и създава новата самоличност. Без фамилия, без гражданство, но с концепцията да бъде артист, свободен от всякакви зависимости. Френски знае слабо, но посещава изложби, кина и концерти, зарежда се от новата културна среда, попива свободния дух. В първите дни в Париж той пише до брат си Анани, че се „чувства като побъркан“. Главата му прелива от впечатления. Дните му изглеждат къси. През деня работи до изтощение – рисува портрети за пари, после експериментира все по-настойчиво „своите неща”.

Адекватно на световните търсения в този период, Кристо прави първите си картини, в които експериментира с повърхността, грубите, напомнящи лунни пейзажи „Кратери“, изработени с боя, лепило, пясък върху платно или дърво. В края на 50-те той изследва и абстрактния експресионизъм, вдъхновен от изложбата на Джаксън Полък и груповата експозиция New American Painting.

Решаващата стъпка за Кристо се оказва физическото излизане от платното и създаването на изкуство чрез трансформиране на реални обекти. Той вече има стая-ателие, наета от приятели. Помещението започва да се пълни с опаковани метални кутии от бои и лакове, шишета от разредители за боя, разни предмети, които обичайно не присъстват в галериите. Експериментиращият артист ги е натрупал в голямо количество. Кутиите започват да се обвиват в специално, напоено със смола платно. Гънките на платното са внимателно нагласени, покрити са с лак, повърхността е обработена, твърда, напълно променена. Завързани са с канап или въже. Формата и усещането за обекта са запазени, но той е трансформиран. Това са първите произведения на Кристо, видени от концептуалиста на „Новите реалисти“ Пиер Рестани. Той е впечатлен, но открива в творбите прекалено много „присъствие на художника“. Вероятно заради това не го кани директно за член на групата. Кристо върви по собствен път. Работата му все пак го сближава с художници от кръга на „Новите реалисти“ като Ив Клайн и Арман.

През 2014 г. в ателието на Кристо в СоХо наблюдавах екземпляри на тези най-ранни опаковани обекти, създадени преди десетилетия в Париж. Настоявах той да ми разкаже повече за концепцията зад тези творби. Кристо даде много просто обяснение: „Изпитвах потребност да се преместя от обикновените скулптурни рисунки в някаква друга посока. Това беше много прост начин, не усложнен. Едно достъпно трансформиране, защото и нещата бяха малки по обем. Като се замислите, в момента, в който художникът нарисува нещо, той вече го трансформира. Един стол престава да бъде истинският стол, ако е на рисунка, дори и да е в реалистичен стил. Аз взимам реалността, истинската реалност. Не образът на нещата. Истинските неща, с техните истински размери. Разбираемо, първите обекти бяха домашни. Те са малки, можех да ги правя само с ръцете си, бях свободен да ги местя, без това да е сложно. По-късно започнах да правя по-големи и по-големи. Пространството нараства – от метри става километри. Но това е в основата на нашето изкуство. Работим с истинските неща“.

Годините в Париж са изключително интензивни и наситени с творчески и лични събития с трайно значение в живота на Кристо. Срещата с Жан-Клод е съдбовна. Забранената любовна история със сгодено момиче от висшето общество, прераства в здрав съюз, продължил повече от 50 години. В нейно лице Кристо намира предана съмишленичка, готова да го следва и подкрепя при всички обстоятелства. С нейна подкрепа той навлиза все по-смело в нови територии.

Важно за артистичния път на Кристо е посещението в ателието на скулптора Алберто Джакомети. Впечатлява го нещо на пръв поглед обичайно – недовършените фигури, покрити с влажен плат, за да не изсъхват. Дори не особено наблюдателното око ще забележи как постепенно започва да се променя начинът на опаковане на Кристо. Предметите все повече губят своята идентичност: „Платът присъства в цялата история на изкуството. Той е бил пресъздаван от бронз, от дърво, от мрамор. Не само моите опаковани обекти, но и нашите проекти правят точно същото – покриваме с плат, за да откроим пропорциите на обекта“.

През този парижки период Кристо, заедно с Жан-Клод, успява да реализира първа самостоятелна изложба със структури от варели в Кьолн, изложби с опаковани обекти в Париж и Италия. Той участва във филмирани опакования на жени, произведения, заредени с предизвикателна естетика.

Вероятно най-емблематична творба за периода е блокираната с петролни варели улица „Висконти“ – „Стена от петролни варели. Желязната завеса“ от 1962 г. Макар и за няколко часа съществуване временната творба резонира до днес. Вероятно заради енергията на изкуството, възроптало срещу погазването на свободата и физическото разделяне на света на Изток и Запад.

Защо 2020?

Въпросът е зададен в момента на официалното обявяване на проекта, когато французите преживяваха 21 седмици бунт на Жълтите жилетки. Но нима това е ново? Когато пристига в Париж през 1958 г., младият беглец Кристо изумено вижда силуети на танкове и военни на фона на ясното небе по „Шанз-Елизе“. Посреща го отгласът на алжирската революция. Генерал Дьо Гол е върнат на власт, за да изведе републиката от кризата. Болезнената тема е разделила хората, отнела им е от спокойствието и оптимизма. Вероятно усещането е било подобно на това, което изживяват французите днес. „Бях уплашен. Помислих си – пак започва война“ – споделя Кристо пред „Фигаро“. И добавя за предстоящата си творба: „Това е проект, който намира времето си днес, точно когато трябва да бъде направен. Осъществяването му е невероятна новина, която не бихме могли да си представим преди 20 години“. Кристо винаги настоява, че произведенията му могат да се случат в точно определен момент и носят неговия контекст. Изглежда, че проектът за Триумфалната арка е чакал като песъчинка, която с времето, скрито от очите, се е превърнала в перла, готова да блесне. Опакованата Триумфална арка има потенциал да се превърне в триумф за своя създател, разгърнал таланта си в Париж и покорил света с дръзките си творби. С този проект като че ли се затваря един жизнен кръг – авторът се връща там, откъдето е започнало изстрелването му в голямото изкуство, където е срещнал голямата си любов. Но знаем, че кръгът е фигура без край и затварянето му не е финал. Може да е ускорение за следващ проект, нов житейски цикъл… Сигурна съм, че от Кристо може да се очаква всичко.