Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

С Питър Маниура разговаря Ирена Гъделева

Питър Маниура е директор на Академия IMZ, серия майсторски класове в областта на аудио-визуалната музика и танцовата продукция. Сесия на Академията се проведе през април т.г. в НАТФИЗ по покана на фестивала Master of Art. В Би Би Си Питър Маниура отговаря за музикалните проекти. През последните години слага началото на две нови онлайн платформи за изкуства на британската корпорация. Бил е директор на BBC Art Online – онлайн услуга, която дава достъп до цялото арт съдържание на телевизията. През 2012 г. е куратор на новата дигитална онлайн платформа The Space, която насърчава дигиталните иновации и креативността във всички форми на изкуството. Темата на софийската лекция на Питър Маниура, който сам е продуцент и режисьор, беше: „Изкуството да правиш документални филми за музика“.

Бихте ли споделили какви са вашите впечатления от срещите в София?

Щастие е за мен да съм в този чудесен град. Познавам българската музикална култура много отдавна – знам, че имате чудесни певчески традиции. Моята биография започва като музикант, но съм също автор и продуцент на документални филми. В Би Би Си съм отговорен за телевизионните излъчвания на музикални и танцови спектакли. Заедно с режисьорите Джон Бридкът от Великобритания и Бруно Монсенжон от Франция говорихме пред аудиторията за това как се прави хубав документален музикален филм. Как се съчетават разказът и музиката, но и как да покажеш музиката на телевизионния зрител чрез камерата, как музиката се съчетава с ритъма и структурата на филма. Споделихме всичко това със студенти, режисьори, журналисти, защото е специфично, но има важно място в традициите на документалистиката в Би Би Си. Направих презентация с примери от някои изключително добри филми с музикално съдържание.

Доколко е важно публиката да има досег през киното с музикантите?

Да се правят филми е различно от това просто да се излъчват концерти. За широката аудитория е важно да се запознае с живота на музикантите и техните биографии. Музикалните документални филми разказват истории и поставят класическата музика и танца в определен контекст. Много хора смятат класиката за недостъпна, трудна за възприемане, защото пиесите са абстрактни, те са дълги – съвсем различни от триминутните поп песни.

За нас, като професионалисти, е ценно да споделяме опита си, както направихме тук, в София – Бруно Монсенжон например се е срещал с Ростропович, с Глен Гулд, а колегата ми Джон Бридкът – с големия тенор Йонас Кауфман, и тъкмо филмът за него го доведе на фестивала Master of Art тази година. Имал съм честта да работя с Мстислав Ростропович, но и с Ленард Бърнстейн и с още много невероятни фигури в музиката. Да влезеш в техния натоварен живот, за да направиш филм за тях, е истинско предизвикателство. Затова е важно да споделяме опита си.

През 1997 г. създавате филм за големия диригент сър Джордж Шолти. Какво беше усещането да се докоснете до подобен музикален гигант?

Чувството е изключително, доста плашещо, защото ние направихме филм за една цяла година от неговия живот и в крайна сметка се оказа, че това е последната му година на този свят. Аз му показах филма и пет дни по-късно той почина… Оказа се, че сме направили нещо като мемориален филм. Шолти, както и Ростропович и Бърнстейн живяха повече от един живот – тяхната енергия е изключителна. Това е едно от нещата, които осъзнаваш с времето – тези хора не спират да работят, носят мощен заряд в себе си, някаква движеща сила. А Шолти беше прословут точно с това – толкова енергичен, действен. По онова време беше вече на 85 години и може би малко по-спокоен. Докато го следвахме, всичко ни водеше към неговото минало – в началото на кариерата му, когато се е познавал с Бела Барток, със Золтан Кодай, когато е дирижирал всички най-престижни оркестри по света. Познавал е Рихард Щраус, което е невероятно!

През биографията и разказите на подобни личности ти се докосваш до историята, а спомените на сър Джордж Шолти бяха толкова живи и ярки. Представете си как го следваме в Гармиш-Партенкирхен, до вилата на Рихард Щраус, където се срещаме с наследниците му, а Шолти сяда на пианото на великия композитор и засвирва. И спомените му са от същото място, от 1948 г., когато, като нов диригент в Баварската опера в Мюнхен, е разговарял с Щраус. Както ми каза маестрото тогава, това е било за него като да се възкачи на Валхала и да се срещне с Вотан. Беше забавно, но всъщност и аз се чувствах по подобен начин – в къщата на Щраус, с Шолти, който свири на неговото пиано и пее откъси от „Кавалерът на розата“. Беше истинска магия! И мисля, че публиката усеща, когато успееш да уловиш подобни мигове с камерата. Това е есенцията на музиката, защото тя се твори в момента. Музиката е мъртва, ако не се изпълнява, по това се различава от визуалните изкуства – трябва постоянно да се пресъздава. И всъщност чрез правенето на филми ние, документалистите, пресъздаваме тези мигове.

Понастоящем работите върху отварянето на архивите с класическа музика на Би Би Си. Какво точно представлява това?

Преглеждам нашите наистина изключителни архиви с класическа музика – първо аудиозаписите, а след това и аудио-визуалните сегменти – филми и видео. Огромна работа е и нашият генерален директор се интересува защо е нужно това. На първо място, публиката е заплатила за тези материали. Би Би Си е обществена корпорация и се финансира от лицензионна такса, а съкровищницата ни пази богати архиви. Имаме пет оркестъра – все още са доста – и още преди 20 години направихме нещо важно: договорирахме авторските права така, че записаният от съставите материал е наша собственост за дигитална употреба. Това е важно, защото музикантите работят с договори, а по договор на тях трябва да им се плаща, така е справедливо. В днешния дигитален свят да имаш великолепен музикален архив, за който вече си платил правата и можеш да го използваш свободно, е фантастично. Винаги мислим най-много за настоящето – правим още и още предавания, през цялото време. Разбира се, всичко влиза в архив, но рядко приемаме архивите като творчески ресурси. И става интересно, когато осъзнаеш, че щом става въпрос за Шолти или Бърнстейн, имаме подръка записи отпреди години, запечатани са страхотни моменти от историята. Именно те трябва да излязат отново на светло. До момента сме подготвили около 1000 музикални произведения, записани от оркестрите на Би Би Си, които могат да се ползват по най-различни начини. Първо, могат да се пускат многократно по радиото, като се поставят в определен контекст. Второ, в дигиталната среда могат да се правят плейлисти и различни колекции онлайн – по определени теми, с различни идеи, така че архивите да се освежат. Предизвикателството е, че вече има толкова много записи – ако погледнете в Spotify, в Apple – човек сякаш може да намери всичко. Но всъщност невинаги става така – има прекалено много неща и някои от тях, що се отнася до класическата музика, са чудесни, други – не са. Така че сега ние подреждаме и направляваме. Създаваме колекции по определени теми.

Често мислим за архивите като за минало, но те не са. Ето, този наш разговор се записва и веднага след като приключи, той ще влезе в архив, но се е случил днес. Затова аз мисля за архивите като бъдеще, тъй като ги обновяваме през цялото време. И нашите оркестри постоянно добавят нови изпълнения, но това означава, че можем да дадем на хората музиката, където им е удобно да я получат. Вече имаме ново приложение, наречено BBC Sounds, което позволява да се слушат радио на живо, подкаст или музикални колекции, обединени по настроение – за релаксация, за събуждане сутрин и т.н. А както вече знаем, хората между 20 и 30 години по този начин слушат и възприемат музиката. Говорим за нови начини, по които качествената музика да стане достъпна, за нов контакт с публиката, особено по-младата, защото не желаем да живеем в музей на класическата музика.

Преди години имаше една песен – „Видеото уби радиозвездата“. Може ли днес дигиталната среда „да убие“ концертните зали? Все по-важно става за оркестрите и трупите да са онлайн, да имат свои дигитални концертни зали. Но какво ще стане, ако хората си седят вкъщи по пижами и гледат концерти на екрана? Дали в бъдеще музикантите няма да свирят само пред камерите?

Това е много интересен, но доста сложен въпрос. Ще се опитам да отговоря кратко: смятам, че сте права – наистина има натиск върху институциите да пренасят продукта си в интернет. Аз прекарвам много време да говоря за това как да се ползва креативно дигиталното съдържание на заобикалящия свят – свят на разказвачи. Не смятам, че е лошо – мисля, че има и положителни страни. Не става дума само за стрийминг, защото е същото като по радиото и телевизията, просто медията е различна. Дигиталното не бива да ни плаши, припомнете си – радиото не успя да убие концертите с публика, телевизията също не го направи. Не смятам, че и дигиталното – странна дума, която всъщност нищо не означава – или по-точно новите приложения, използвани в технологиите, могат да сринат интереса към музиката. Напротив! Ще направят връзка с публиката, защото музиката има нужда от нея. Трябва да открием публиката, да я следваме, защото тя се движи и иска да получава съдържание по различни начини. Ала от моя дългогодишен опит с Шекспир и с операта знам, че влизането в дигиталния свят насърчава хората да слушат повече, но и да присъстват в залите на концертите. Това е вълшебната връзка и имаме статистики, които доказват, че дигитализацията може да доведе повече публика, любопитна да чуе изпълнения на живо. „На живо“ е много ценна фраза. Така е и на рок концертите. Хората искат да отидат някъде, където да се наслаждават на музиката заедно. Дали концертите имат нужда от промяна? Да. И те се променят по много начини. Но мисля, че това е творчески диалог, че динамиката е нещо здравословно. Ето, докато идвахме към студиото на БНР, аз видях музиканти да репетират, в коридора видях калъфите на контрабасите от оркестъра. Едно от нещата, които можем да направим с новите технологии, е да отведем хората зад сцената, защото хората обичат да надничат в потайни места. Ние можем да покажем този магичен свят на музиката – как изпълнителите се вълнуват, какви рискове поемат, какви са емоциите зад кулисите.

Как сложната ситуация около Брекзит ще се отрази на мултикултурните оркестри на Би Би Си, в които има много чужденци. Например новият резидентен композитор на Концертния оркестър на Би Би Си е българката Добринка Табакова. Ще се промени ли нещо?

Надявам се, че няма. Защото, както любезно отбелязахте и вие, британският музикален живот е толкова мултикултурен и разнообразен. Това е нашият начин да правим музика. Времената са предизвикателни и несигурни за всички, което винаги води до напрежение и тревожност. Знам от моите контакти с много институции, че всички се надяват и са решени това да не се променя. Защото всички знаем какво искаме да постигнем. Ние сме европейци и това няма да се промени. Да, вероятно ще има технически трудности, но чисто човешката ми надежда е, че установените връзки са толкова дълбоки и важни, че е абсолютно задължително да продължат да работят и да се развиват. Дали човек работи в Кралската опера „Ковънт Гардън“, или в оркестър на Би Би Си, или като резидентен композитор – той е важен член на нашето общество, при това творчески е свързан не само с Великобритания, но и прави мост между нея и Европа, между нея и целия свят. Да бъдем позитивни! Оркестрите и оперните ни театри са толкова важна част от културните ни връзки със света, че да се промени установената традиция в негативен смисъл е просто немислимо.