Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

„Трейнспотинг“ по Ървин Уелш, постановка и превод Елица Йовчева, сценография и костюми Никол Трендафилова, музика Георги Атанасов. Участват: Богдан Бухалов, Христо Пъдев, Леонид Йовчев, Георги Кацарски, Александър Карасански, Александър Кендеров, Владимир Димитров, Христина Джурова, Цветина Петрова, Мартина Тодорова. Премиера в МГТ „Зад канала“ на 13 март 2026 г.

Романът на Ървин Уелш и едноименният филм на Дани Бойл „Трейнспотинг“ (1996 г.) са емблеми на контракултурата на Запада от късния капитализъм в края на ХХ век. Как отеква това краевековие 30 години по-късно, доколко „Трейнспотинг“ е социо-икономически феномен, свързан с Великобритания и още по-конкретно с Шотландия, и как той резонира в настоящето? Това се питах, докато гледах спектакъла на Елица Йовчева „Трейнспотинг“ в МГТ „Зад канала“.

Младата режисьорка вече има няколко постановки по съвременни британски автори – Мартин Макдона, Патрик Марбър, Ник Пейн, което прави избора ѝ на този култов британски „материал“ някак логичен. Спектакълът е едновременно „отдаване на почит“ на една „икона“ на 90-те и изследване на времето днес. По какъв начин метафората на „трейнспотинг“ (trainspotting – да наблюдаваш преминаващите влакове) – живот встрани от „релсите“ на живота – „пристига“ в ХХI век?

„Трейнспотинг“ разказва – по своя истеричен начин – за група млади хора, които намират „убежище“ от баналността (и предсказуемостта) на живота в крайните състояния на наркотичната зависимост, животът им е болезнено – на моменти еуфорично – физическо и емоционално преживяване. Това изпадане в покрайнините на живота (сублимирано в наркотици, секс, пънк, рейв) е колкото следствие на упадък на индустрията, безработица, социално неравенство, толкова и личен избор – жест на социален и екзистенциален бунт.

„Трейнспотинг“ е част от британската култура и в частност драматургия, обобщени в жанра in yer face theatre (театър в лицето) от изследователя Александър Сиерц, която „взривява“ (по заглавието на един от емблематичните драматургични текстове на времето – Blasted на Сара Кейн, която заедно с Марк Рейвънхил е може би най-известното име от тази драматургична вълна) не само естетиката и стратегиите, но и социалната чувствителност на театралното писане. Пиесите „в лицето“ пренастройват режима на социална рефлексия на постмодерната драматургия и преобразяват естетическата ѝ природа на „изкуственост“ – травестиране на предхождащи текстове и дискурси. Те работят с компресирани хипернатуралистични знаци на негативите на реалността. Изпълнени са с насилие, секс, дрога, физиология; езикът е агресивен, примитивен, често жаргонен. Това създава усещането за катастрофичност, за интелектуална, морална и социална нищета.

„Трейнспотинг“ (и изобщо in-yer-face драмата) е социална диаграма на едно „изгубено поколение“, чийто трагизъм е в липсата на голяма идея, цел и смисъл. Лишен от удържащите целостта му рамки, постмодерният свят се разпада на множество версии (симулакруми) на реалността. Човекът има нужда от нещо „истинско“, автентично, съкровено, разтърсващо, което да „взриви“ баналността и да възбуди сетивата. „Трейнспотинг“ е едновременно отпадане от „правия път“, но и нежелание да се движиш „в релсите“ на живота.

В съвремието ни все повече липсва критическа дистанция от „предписаното“ живеене. Нашите желания, мисли и действия са виртуално контролирани и навигирани; потребителското, гражданското и дори емоционалното ни поведение са манипулирани от всевъзможни (технологични) инструменти, които ние доброволно овластяваме. В обществото на контрола (Дельоз) механизмите за подчинение не са толкова видими; не действат чрез принуда, а чрез съгласие. Всички сме потопени в тази среда като риби във вода и напрежението на съпротивата е максимално разредено. Някак всички сме изпуснали влака, без да го разбираме, но и без особено да ни пука.

Спектакълът на Елица Йовчева, концентриран на малко пространство на сцената, държи зрителя „въвлечен“ (като актьорите и буквално навлизат в залата „в лицето“ на зрителя) със своята едновременно невротична и поетична енергия, чудесна актьорска игра – пластична, реактивна, сменяща персонажи и регистри – и гротескно-сюрреална естетика. Този висок нерв (и залог на живот и смърт) на сцената в живота вече го няма.