Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Австрийско-френският тандем Криста Зомерер и Лоран Миньоно пристигна в София за откриването на своята самостоятелна изложба в новата галерия „Автоматик“ (2 април–17 май 2026 г.)

Те са сред пионерите на дигиталното и интерактивното изкуство и първите студенти на Петер Вайбел още в Института за нови медии във Франкфурт в началото на 90-те години. През 1999 г. печелят голямата награда на Арс Електроника, а през 2022 г. в рамките на същия фестивал се открива тяхна голяма пътуваща ретроспективна изложба със заглавие „Произведението на изкуството като жива система“. През 2004 г. създават катедрата Interface Cultures в Университета за изкуство и дизайн в Линц, Австрия, където са професори.

В София двамата артисти представят три свои работи: The Value of Art (The Unquiet Sea), Scavengers и Antropolis. Първата е от 2010 г. и представлява класическа картина на бурно море, която те откупуват на търг за 400 евро и монтират към нея датчик. Той отмерва времето, което всеки посетител ѝ отделя, като с всяка измината минута внимание цената на картината се вдига. В това намигане към класическото изкуство авторите му отдават своята почит. Аntropolis (2020) е анимация, която се прожектира върху пода на галерията – хиляди мравки маршируват и се престрояват в различни форми и надписи в бял кръг. Хипнотичното въздействие напомня наблюдаването на движещи се концентрични кръгове. В анимацията Scavangers (2020) насекоми, генерирани с изкуствен интелект, събират разделно отпадъци, създадени от хората. Инсталацията е свързана с най-новото изследване на авторите за насекомите като своеобразни „чистачи“ – роля, която би трябвало да е отредена на човека.

Как се отключи вашият интерес към новите медии?

Криста Зомерер: Нашият опит е различен. Лоран се занимава с електроника, а и с компютри още от детството си. Сам се научава да програмира, а по-късно изучава и видеоарт. Също така сам конструира електронни схеми за концертите и пърформансите, които организира заедно с брат си и приятели в края на 80-те. Аз първоначално изучавах ботаника, а по-късно – съвременна скулптура. Открих компютърното изкуство през 1990 г., когато започнах следдипломното си обучение в Института за нови медии във Франкфурт, който се ръководеше от Петер Вайбел. И там се запознахме с Лоран.

Какво научихте от Петер Вайбел и как продължи вашата колаборация?

Петер Вайбел беше гений. Той притежаваше огромни познания и беше изключително начетен. Библиотеката му беше огромна. Можеше да прави връзки между много области, виждаше обществени, художествени и технологични тенденции много преди всички останали. Беше работохолик и амбициозна личност. Почти никога не си почиваше и работеше до късно през нощта по книгите, изложбите, проектите, преподаването си. Той е това, което на немски наричаме Gesamtgelehrter – всестранно развит учен. Когато го срещнах във Виена през 1990 г., след като завърших Академията за изящни изкуства, му казах, че искам да съчетая ботаниката и изкуството. Той веднага ме окуражи и ми каза, че има и други примери за художници учени и учени, които са и художници. Той също така ми предложи да използвам компютър, за да изпробвам идеята си за отглеждане на растения. Благодарение на поканата му от Института успях да се науча да програмирам и да открия медийното изкуство. Когато Лоран пристигна във Франкфурт, Петер също му оказа голяма подкрепа и дори го помоли да остане по-дълго от планираното.

През 1992 г. Лоран и аз създадохме нашата известна първа инсталация „Интерактивно отглеждане на растения“. Петер винаги ни подкрепяше, като ни канеше на изложби – например на фестивала Ars Electronica, а по-късно и в ZKM (Център за медийни изкуства в Карлсруе, Германия). Имахме много добри отношения с Петер – той беше наш наставник, а дори и баща за нас в творческо отношение. Беше изключително щедър човек, който споделяше идеите си със своите ученици и колеги. Наистина научихме много от него, а като преподавател той се превърна и в наш пример за подражание.

Как решихте да започнете със съвместни проекти и как се допълвате в работата?

В първата инсталация съчетахме нашите интереси: моя интерес към ботаниката и отглеждането на растения – проект, по който бях работила в сериите си Ikonophylla и Phyllologia, с богатия опит на Лоран в областта на електрониката, пърформанса и програмирането. Освен това той работеше и върху видеоклипове, изобразяващи природни явления. Ние съчетахме всичко това и се роди идеята за инсталация, в която хората могат да докосват истински растения. Това от своя страна щеше да задейства появата и растежа на изкуствени 3D растения върху голям проекционен екран. А когато няколко души взаимодействат, се заражда постоянно нова дигитална градина.

Във всекидневната ни творческа практика често обсъждаме нови идеи, заедно правим скици, рисунки и бележки. Аз се занимавам предимно с писането на текстове, връзките с обществеността и организирането на изложбите, докато Лоран пише кода и се занимава с електрониката. Но всички художествени концепции се разработват наистина в екип.

Как се разви вашето творчество за трийсет години?

През 90-те трябваше да правим всичко от нулата. Нямаше готови интерфейси, нито графичен софтуер. Трябваше да създаваме всичко сами. Изследвахме задълбочено темата за изкуствения живот и генеративния дизайн. От средата на 90-те до началото на 2000 г. работихме като изследователи и художествени директори в ATR (Advanced Telecommunication Lab) в Киото, Япония. Там написахме много научни статии за дизайна на интерфейси и дори подадохме заявки за патенти. По-късно се върнахме в Австрия и станахме преподаватели в катедрата Interface Cultures в Университета за изкуство в Линц. След като се върнахме в Европа, започнахме да се интересуваме и от използването на стари и остарели технологии, като аналогови пишещи машини, телефони, радиоапарати и други устройства от областта на медийната археология, които превърнахме в интерфейси за наши инсталации. Около 2010 г. се появи интересът ни към моделирането на поведението на насекоми – мравки, мухи и изкуствени насекоми. В последно време се фокусираме и върху екологични проблеми и проектираме инсталации, в които участниците могат да се докоснат до дигиталната природа чрез собствени взаимодействия. Една от нашите цели е да повишим осведомеността за крехкото екоравновесие.

Как виждате ролята на изкуствения интелект в изкуството?

Изкуственият интелект е инструмент. Като творец можеш да го използваш, но той сам по себе си няма да създаде по-добро произведение на изкуството. Винаги ще се нуждаем от артисти, за да ни разкажат своите истории, да споделят своето виждане за света. Съществува опасността да ни завладеят лъскавите нови технологии, затова трябва да се фокусираш върху собственото си послание.

Бихте ли разказали повече за идеята зад изложбата „Произведението на изкуството като жива система“?

Използвахме този термин за първи път през 1996 г., когато заедно с Мачико Кусахара написахме статия за списанието Systems, Control and Information Journal на Токийския институт за системи, управление и информация. В нея изложихме идеята за интерактивни произведения на изкуството, които постоянно се променят, еволюират, разрастват се и се развиват в зависимост от параметрите на взаимодействието с потребителя и вътрешните алгоритми на софтуера. Много от нашите произведения следват тези принципи – чрез създаването и взаимодействието с изкуствени същества като насекоми, растения и дигитални живи форми потребителите могат да преживеят изкуствена еволюция, растеж, разпад и други природни явления. През 2021 г. „Художественото произведение като жива система“ стана и заглавие на нашата ретроспективна изложба, която представихме в Карлсруе, Линц, Брюксел и Билбао. Издадохме и книга със същото заглавие, която включва всичките ни творби до 2021 г.

Върху какво работите в момента?

Най-новата ни работа се нарича Flaneur. Тя беше представена на фестивала VIDEOFORMES 2026 в Клермон-Феран. В тази интерактивна инсталация посетителите могат да се разхождат по голяма кръгла проекционна повърхност. Начинът, по който вървят, и скоростта им създават красива растителност от листа, цветя, клони и други органични елементи. Но и „цифровите мравки“ харесват тази красива растителност и бързо се втурват да я изядат. Те се организират, за да унищожат всичко, което хората са създали. Надяваме се, че напомняме на участниците за човешкото въздействие върху природата и колко е важно да пазим околната си среда.