Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

„Празникът“ на режисьора Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад канала“ представлява съвършено организиран хаос.

В романа си „На изток от рая“ Стайнбек пише (цитирам по памет), че на този свят има родители, на които им се раждат чудовища. Едни от тия чудовища могат да се видят – недъгави, с грамадни глави и хилави тела, без ръце, понякога с опашка. И щом като има физически уроди, продължава Стайнбек, не може ли да се допусне, че съществуват и умствени, психически чудовища. Дори те да са външно нормални, душата им е деформирана. Както едно дете се ражда понякога без крайник, така може да се роди без човещина, без никакви наченки на съвест, без морал. А най-опасното е, че тези душевни чудовища на външен вид по нищо не се отличават от останалите хора. При тях природата е замаскирала вълчата си яма.

В „Празникът“ (номинация Аскеер 2019 за най-добро представление)[1] има поне две такива душевни чудовища. Те обаче не са децата, а родителите.

В очите на околните Хелгар е преуспял хотелиер и ресторантьор с многодетно семейство и образцова съпруга. Фамилията е така сплотена, че дори на колегите и служителите се гледа по-скоро като на далечни роднини. Единственото, което помрачава тази идилия, е скорошното самоубийство на по-голямата дъщеря Линда. Но празненството по случай 50-годишнината на главата на семейството (сякаш) променя всичко.

Сред приповдигнатата суматоха от поздравления, песни и хвалебствени речи идва ред на Кристиан (Бойко Кръстанов), брат близнак на мъртвата Линда, да произнесе своето приветствие към юбиляря. В него синът обвинява баща си, че е злоупотребявал сексуално и с двамата в тяхното детство. Превръщайки в перверзен ритуал къпането на близнаците преди лягане, Хелгар е осакатил непоправимо децата си за цял живот. Както се разбира от случайно откритото по-късно предсмъртно писмо на Линда, тя не е успяла да преживее травмата. А с мълчанието си майката (Анастасия Лютова), свидетелка на този ужас, е станала съучастничка на своя съпруг. Вечерята е на път да се превърне в една от най-апокалиптичните катастрофи след появата на Каменния гост у Дон Жуан. Но така ли се случва наистина?

Спектакълът на Явор Гърдев в МГТ „Зад канала“ представлява един съвършено организиран хаос. Върху разделената на две по хоризонтала и на три по вертикала сцена (сценография и костюми Свила Величкова и Елица Рангелова) понякога се развиват едновременно две, три, даже четири сюжетни действия. Те обаче не си подлагат крак, а заедно създават динамиката на кинематографичния монтаж. Зрителят следи успоредно протичащите сцени, подреждайки в главата си частите на този сложен театрален пъзел.

Така е и при персонажите – общо тринайсет на брой. Въпреки това всеки от актьорите последователно и категорично изгражда логиката на своя образ, като в същото време почти непрекъснато е действена част от многолюдната картина в напрегнатия сценичен ритъм. Тук няма главни и поддържащи роли. Всички изпълнители са еднакво важни в създаването на полифонията на спектакъла.

Чрез успоредяването на различни действия, на привидно и иманентно, на текст, подтекст и контекст в представлението се постига и една особена, зловеща атмосфера. Зловещ е контрастът между патриархалното излъчване на дядото в семейството (Иван Петрушинов) и неговото двусмислено в светлината на направените по-късно разкрития заявление, че ще разказва шеги, които „не са за ушите на млади момичета“. Зловеща е с нищо непровокираната расистка агресия, с която събралите се посрещат цветнокожия приятел на втората дъщеря (Катлин Старейшинска). Зловещата атмосфера е породена от контраста между смразяващото обвинение на Кристиан и пиянското безгрижие на тържеството, което продължава въпреки това. (Хванати на „влакче“, актьорите пеят инфантилни песнички и шумно преминават през сцената, зад кулисите, през помещението за чакащи артисти и гримьорните, обгръщайки публиката в атмосферата на този „празник“). Зловещ е контрастът между бялата брада и благия вид на бащата чудовище (Иван Бърнев, номинация Аскеер 2019 за водеща мъжка роля), между неговото иначе дистанцирано присъствие и изплющяването на отговора, когато Кристиан го пита защо е постъпвал така с тях: „Защото за нищо друго не ставате“. А най-зловещи са студеното безразличие, бездействието, моралната инерция на гостите след разкритието. Те го посрещат с мълчание, отхвърляйки неудобната истина. И продължават да празнуват, сякаш нищо не се е случило, потвърждавайки констатацията на Едмънд Бърк, че „единственото нещо, необходимо да триумфира злото, е добрите хора да не правят нищо“. Друг е въпросът дали те са наистина добри хора.

На финала Явор Гърдев деликатно ни предлага едно алтернативно решение. На сутринта семейството както обикновено се е събрало на закуска. Разменят се делнични реплики. Единственият отглас от разтърсващите събития предишната вечер е отказът да приемат Хелгар на масата. Жена му го извежда. След тях излиза и старият приятел на Хелгар – Пол (Пенко Господинов). Той взема със себе си пушката, с която е скитал из околностите преди закуска. На зрителите остава да решат дали единствената съпротива на злото е с равно по сила зло.

„Празникът“ е пиеса на британския драматург Дейвид Елдридж по филмовия сценарий на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Хансен. Festen е първият от общо 35 филма на зародилото се в Дания движение „Догма 95“, основано от Ларс фон Трир и Томас Винтерберг. В неговия манифест са залегнали принципите на кинематографично „целомъдрие“: връщане към правдоподобните, реалистични, почти документални истории и отказ от каквито и да било технически ефекти като противовес на холивудското кино. Театралната адаптация на Елдридж по сценария на Festen е поставяна с успех в Лондон, Полша, Румъния. Александър Морфов също прави спектакъл по нея – в театър „Даилес“, Рига, със заглавие „Тържеството“ (2017).

Явор Гърдев не за първи път доказва, че има силно развити сетива за измеренията на трагичното в съвременния свят. Представата ни за трагедията не е същата като през древногръцката епоха и времето на Шекспир, но въпреки това нейното време не е отминало. Дюренмат твърди, че през ХХ век трагедията е изместена от фарса. Изправени пред ужасите на нашето съвремие, много драматурзи са склонни да акцентират върху иронията и абсурда в състоянието на човека. Но в „Козата или коя е Силвия?“ Едуард Олби показа как трагедията – в този случай през разпада на личността – може да се породи от една обсесия. Постановката на Явор Гърдев по тази пиеса силно и завладяващо защити тезата на автора.

В известен смисъл и в „Празникът“ могат да се открият немалко препратки към класически образци: синовен бунт срещу родител („Хамлет“), кръвосмешение („Едип цар“). И също като повечето велики трагедии, това е пиеса за семейството – доскоро свещен съюз, разпаднал се при излизането наяве на страшна тайна. Но в „Празникът“ го има и трагичното от днешния ден: социалното лицемерие, невъзможността дори едно немислимо престъпление, каквото е сексуалното насилие над дете, да промени дневния ред на „обществото на затворените очи“. На практика истинската тема на „Празникът“ е мълчаливото съучастие на злото. Спектакълът на Явор Гърдев артикулира със смразяваща безкомпромисност всички тези аспекти на трагичното днес. И бележи поредния театрален пик на режисьора в последно време, след „Чамкория“, „Пияните“ и „Наблюдателите“.