Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

100 години от рождението на Александър Геров

Постоянните му опити да дефинира човека и живота, смъртта и любовта, самотата и щастието, познанието и изкуството – те бяха стремежът му да проумее загадката на човешкото съществуване. 

„Всеки има свой живот/и със нещо го запълва./Времето със бавен ход/всичкия живот погълва“ („Време“). Или пък това четиристишие: „Животът е така прекрасен/като дългоочакван гост,/когато е красив и ясен,/спокоен, радостен и прост“ („Раждане“). Какво повече може да се каже за човешкия живот? Утвърждавайки го или отричайки нещо от него, ако бе изпаднал в поредната си депресия, Геров често изненадваше с необичайната си гледна точка. Това бе най-често в стихотворенията му за смъртта и едно от тях беше „Материя“, където той казваше: „Увлича ме смъртта. Пленява/ме нейният велик покой“. В „Литературно четене“, запленен от глъчката и потайното шушукане на децата в салона, Александър Геров внезапно бе усетил, че „смъртта не съществува“. Беше написал, че човекът „влиза във смъртта“ с тайната си, която никой друг няма да узнае („Ключове“). Споделеното от него за човека и живота беше негова изповед в буквалния смисъл. Понятието му за живота се отнасяше и до мястото на човека не само в историята, но и в безкрайната вселена. Той го съчетаваше и с понятията за времето и пространството. Геров бе споделил в дневника си, че всичко, което е „написал и почувствал като поет, е в служба на понятието „човек“. Стремейки се да разреши загадката на живота, той фактически се опитваше да разреши самия човек. Но в момент на една от тъжните си равносметки той казваше в дневника си, че не е успял. В друг подобен момент той щеше да ни изповядва в стихотворението си „Грешка“: „Аз сбърках своя път, аз сбърках./Вместо обувки да кова,/безкрайната човешка мъка/помъчих се да уловя“.

Внушенията му отричаха и утвърждаваха, защото се пораждаха от вярата и безверието му, от това, което поетът беше като неподражаема съвкупност от рационализъм и агностицизъм, и от другото, заради което Далчев го нарече „материалист мистик“. С чувствителност, която рядко и трудно се добираше до нужния покой. Устремен към познанието и усъмнил се в него заради изплъзващата се същност на нещата и явленията. Тогава щеше да ни каже, че „човешкото съзнание не отразява истината,/а само своите желания“, че „истинският живот никога не намира/точно отражение в историята“(„Истинският живот“). Беше констатирал, споходен от преживяното и съмненията си, че „ние не познаваме себе си/и се боим от себе си“(„Познание“). Нещо повече – в стихотворението си „Мехур“ твърдеше, че вижда вечността „със малко истински неща“. Тази свръхнапрегнатост на ума и въображението му неизбежно трябваше да породят у него умора и пресита. В дневника си той неведнъж си беше отбелязвал, че се бои от мисълта си, че за него е опасно да живее с непредвидимите ѝ находки. Затова си бе пожелал да не разпростира мисълта си „във време и пространство“ („Глухарче“), тъй като не намираше там смисъл и щастие. За него там нямаше „нищо ясно“.

Геров се измъчваше от недовършеното в човека и света, от нетрайното и бързопреходното. Още в ранната си поезия бе изрекъл с болка: „Колко бързо нещата умират!“(„Песимист“). Усещаше се безсилен пред времето заради неговото равнодушие и хищната му власт над човека („Време“). И бе търсил през целия си живот „трайните неща“, назовал ги бе с думите „любов“, „вдъхновение“ и „саможертва“ („Кристали“).

С нестройната си и търсеща душа, способен на какви ли не превъплъщения, „смутен, безпомощен, объркан“ („Обръщение“), същевременно той беше и мъдрец с дълбоки прозрения за неизменната драма на живота. Но и с чувството за чудото на живота. А също и с разбирането, че „трябва да се вярва в нещо хубаво и просто“. Илюзии и несбъднати надежди, жажда за живот и отчаянието му заради човека, „загубил своя образ“, за да не го намери никога („Предупреждение“). Погнусата му заради „наемната утайка“ на обществото и печалният му извод, че „Малцина истински живеят“, направен в дневника му. И за кой ли път връхлитащото го чувство за безсмислие.

Ще се позова на стихотворението му „На Христо Ботев“. Геров начеваше творбата си с Ботевите думи „Тъй върви светът. Лъжа и робство/на тази пуста земя царуват“. Какво са могли да сторят борците, „в мъки, в неволи мрели“? Споделеното предизвикваше размисъл за човешката история, за странната ѝ диалектика, за често пъти безплодните усилия в името на доброто и справедливостта. Защото отколе са пределите на историята. Само че отново непримиримостта на поета, изразена с думите „има и други, ясни предели“. И Александър Геров ги назова, имайки предвид простотата на съществуването и сърцата ни, които не трябва да тъгуват, защото „всичко ще мине. /Ще се забрави“. Стихотворението бе написано през 1956 г. Тогава и по-късно изпод перото му излязоха още творби за трагиката на живота. В тях го нямаше патоса на онези, които прославяха победите в историята и живота. Отричайки безсмислието, Геров се беше добрал до това, което щеше да му донесе „радост“ и „отмора“. Макар и за малко, той щеше да бъде в обятието на забравата, на един живот без отровата на познанието. Отърсил се от „политическата страст“ („Свобода“), с усещането за вдъхновяващата тайна на битието, взел за пример птиците и мишките, които „не приказват“, но знаят как да се радват на живота си („Мишки“), поетът беше вече само с копнежа си за невинност, чувстваше се прероден. За него смисълът се открояваше в човешкото достойнство на момчето от „Две големи“, в безметежното битие на хората от „Празничен ден“ и в разцъфтялото глухарче, чиято душа се бе научил да разбира („Глухарче“).

Геров бе осъзнал на свой ред опасността, надвиснала над човека в условията на един разпад. Той живееше с отчаянието на хората и техните страхове, с тяхната вина. За него човекът бе и виновно същество, прегрешило пред живота и пред себе си. Той живееше с мисълта за целия човешки род, изстрадваше интензивно мъката, пронизала цялото столетие. Какво друго е поезията му, ако не постоянна мисъл за тревожния свят, за човешката участ, за нещастието, което е навсякъде, и за щастието, което се постига трудно. Геров се плашеше заради примирението на човека със злото. Той смяташе, че човекът трябва да съхрани нравствената си чистота. Защото, както казва в едно стихотворение, „когато се омърсиш от нещо,/трудно е да се изчистиш” („Чистота”). Той знаеше, че на човек не са му нужни „много светове“(„Свят“), а само онзи, в който трябва да се възцари спокойствието и човешката задружност. Поетът бе разбрал, че в човешката ни участ всичко е възникване и умиране. Едно постоянно усилие, с което се е „формирала човешката същност“. 

За него поезията беше психология и човекознание. Преди години я бях нарекъл философия на човешкото съществуване. Тя бе паметно завоевание на самобитната му мисъл, която го радваше и плашеше. Една своеобразна философия, която въздейства като изкуство и терапия. Промисъл за главното в живота с неговата многоликост, одухотворяване на малкото и голямото. Изповедта на творец, изпитал на гърба си ударите на времето и съдбата си, поезията му бе вопъл и възторг, съзерцание и самопознание. Едно познание, без което не можем. Както не можем без познанието на Яворов, на Далчев и на другите ни значими поети. И тук ми се ще да цитирам философа Марсел Конш, според когото „Трябва да се прави така, че онова, което е осъдено да загине, някой ден да заслужи по-малко да загива и дори напротив, да има правото да трае“.

С най-доброто в поезията си Александър Геров направи тъкмо това. Пред заплашения свят на човека той излезе настъпателно със своята тревога, с трагичната си мъдрост и с вярата си, че въпреки всичко животът ще пребъде „над мерзостта и смъртта“ („Равносметка“).