Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Числата в заглавието не са таен шифър, а обикновена историческа фактология. Кинофестивалът в Карлови Вари е създаден през 1946, точно преди 80 години! Но известно време е биенале и се редува през година със симетричния фестивал в Москва. Тогава те са официалното лице на социалистическото кино. Ала след падането на Стената фестивалът в Карлови Вари става ежегоден и вече е навъртял 60 издания! Проста, но важна фестивална аритметика.

Големите фестивали от категория А обикновено поддържат основен конкурс от 22 филма, разбира се, с някои неизбежни компромиси сред тях. Карлови Вари се е „заковал“ на 12 заглавия в основния конкурс „Кристален глобус“ и още толкова във втората състезателна програма „Проксима“ (назована на най-близката звезда до Слънчевата система, а значи и до нашата Земя). И в двете селекции е търсена оригинална тематична, жанрова и стилистична характеристика, плюс изискване за високо професионално и художествено качество. Важна добавка, отбелязва художественият директор на фестивала, професионалният киновед Карел Ох, който в различни интервюта (Cineuropa, Variety) разсъждава за богатото фестивално минало, но с изисквания към бъдещето: „Освен новите световни премиери включихме в програмата и 16 класически филма от различни периоди и страни. Още в началото на 60-те години фестивалът е организирал симпозиум „Нови кинематографии от Азия, Африка и Латинска Америка“. Отбелязваме това важно събитие и продължаваме историческата връзка, като за първи път в официалната програма имаме филми от Колумбия, Мианмар („Събиране на плодовете“) и за изненада – от Швейцария („Щастливо семейство“)“.

Прави впечатление, че в селекцията са подбрани заглавия на „завръщащи се“ в Карлови Вари утвърдени режисьори, но и съвсем нови гласове на дебютиращи млади автори. Всички помнят българския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов с Кристалния глобус за „Бащата“ (2019). Сега те отново са в основния конкурс с нов филм – „Черни пари за бели нощи“. Това е знак за внимание към развитието на съвременното българско кино. Друг изявен наш режисьор – Стефан Командарев, също има Кристален глобус (2023) за „Уроците на Блага“. Общата оценка е, че те създават очаквани и харесвани от зрителите съвременни филми, които разглеждат актуални всекидневни проблеми. А това е твърде важно и за публиката в Западна Европа. Докато, парадоксално, за някои източноевропейски зрители тези филми изглеждат някак опростени и без особена дълбочина.

Но пък е трудно да се обобщи подобна успешна вълна в съвременното чешко кино например. Подобно явление се забелязва повече в новото словашко кино, където се открояват млади, талантливи режисьори, сред тях и млади дами! Към общата картина на източноевропейското кино се забелязва, че известното в предишни години полско кино сега не предлага ярки филми с потенциал за фестивална селекция. Това се отнася в определена степен и за унгарското. Докато новото немско кино, както и филми от Австрия, създадени от млади таланти, се оказват по-интересни за постоянните фестивални зрители.

Но не бива да оставаме с впечатлението, че Карлови Вари продължава да е представителен екран на източноевропейското кино. Фестивалът търси най-доброто от световната продукция и затова предлага информационна програма от наградените хитове в Берлин и Кан. Това е полезна културна стратегия и така в програмата е попаднал румънският режисьор Кристиан Мунджиу с втората си Златна палма за „Фиорд“, както и полякът Павел Павликовски с германския филм „Отечество“. Тъкмо в сравнение с „Фиорд“ изпъква новият швейцарски филм „Щастливо семейство“ (реж. Ян-Ерик Мак, Награда за женска роля на Анна Шинц). Той също е много актуален със сложна емоционална тема за обществената закрила на децата от социалните институции (държавни или НПО) в някои западни страни. Но този филм е много по-оптимистичен, та дори с хепиенд. Защото е концентриран върху вродения родителски инстинкт и персоналната отговорност в тази най-сложна проява на личността. Проблемът се изостря особено силно при усложнените социални обстоятелства (липса на образование и професия) плюс различни житейски фактори.

Любопитни разсъждения поражда датският филм „Гостът“ (реж. Мадс Менгел, Специална награда на журито и отличието за най-добър режисьор), който припомня традициите на класическата скандинавската драма от Ибсен до Бергман, но и по-близка симетрия с декларативния манифест „Догма 95“ начело с Ларс фон Триер и Томас Винтерберг. По-късно и техни адепти по света правеха подобни филми. „Гостът“ напомня „Празникът“ (1998) на Винтерберг, но „Догма 95“ бе рожба на опиянението от дигиталните технологии. А сега поколението на техните „деца“ са като внуци на Бергман и правнуци на Ибсен. Такива са трайните дивиденти на мощната скандинавска драма!

В основния конкурс се открои новият филм „Лъвът зад гърба ми“ на реж. Тоня Мишали от Кипър (Награда на екуменическото жури). След дебюта си „Пауза“ (2018), също показван в Карлови Вари, тя е сред наблюдаваните млади автори. Сега с новия си опус продължава амбициозната задача да направи трилогия за проблемите на жените в родината си. Филмът носи убедителна енергия главно с точния кастинг на двете нови приятелки с обща житейска съдба: 18-годишна мигрантка от Сенегал без никаква опора в трудното си битие и 40-годишна местна жена, която най-сетне е решена да промени живота си. Двете печелят зрителското доверие с чиста достоверност, без никаква идеализация на реалната житейска картина.

А нашият филм „Черни пари за бели нощи“ обръща познатия идиом в нова словесна комбинация. Романът на Достоевски, плюс няколко добри екранизации са наложили заглавието като четлив знак за вълнуваща житейска мечта. Ужким това разказва и филмът на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Ала те неслучайно са променили житейското значение в обратна посока. Защото войната (наричана „специална военна операция“) прекършва големите мечти на героите, обикновени малки хора. Неосъществената екскурзия през „белите нощи“ в Санкт Петербург провокира нещо много по-съществено – критична равносметка за собствените им лични грехове! С предишните си четири филма Кристина и Петър доказаха, че умеят да изграждат интригуващи сюжети, без да злоупотребяват със зрителското доверие, но и без да натрапват някакви естетски претенции на екрана. Защото знаят, че доброто масово кино вече 130 години е в основата на световната филмова индустрия. Не е лошо и наши филми да присъстват в тази реалност.

Втората конкурсна категория „Проксима“ очевидно еволюира и от 2022 г. прие знаковото си наименование за по-широк кръг от теми и реалности на днешния обществен живот. Така сред 12-те заглавия e намерил място актуален пълнометражен документален филм „Революционни репетиции“ (2026), създаден от иранската актриса и документалистка Пега Ахангарани като копродукция на Чехия и Испания. При това тя не търси само моментен ефект, докато Иран е в центъра на световните новини. Целта на авторката е задълбочен поглед към сложната национална история. Този амбициозен опит е осъществен чрез достоверни житейски портрети на персонажи от нейната фамилната среда, но със съществено присъствие във важни национални събития от историята на страната: войната с Ирак, революцията в Иран и статута на жената в съвременното общество. Затова в структурата на филма авторката включва богат архивен материал, който обвързва личния разказ с обективната фактология.

Художественият директор Карел Ох се грижи и за бъдещето на фестивала, като отбелязва стремежа да се запази свежестта и разнообразието в селекцията: „А това означава да търсим и поканим най-доброто от увеличаващото се световно филмопроизводство. Разпространението става все по-трудно при конкуренцията на специализираните тв канали и дигиталните платформи. Трудно е и за фестивалните селекции, които винаги са по-взискателни, а трябва и да възпитават зрителите с безспорни художествени, социални и политически качества, които рефлектират в индивидуалното съзнание. Вярвам, че фестивалите, в това число и Карлови Вари, ще поддържат успешна публична дискусия през следващите години по най-важните съвременни теми и житейски проблеми“.