Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„На 24 февруари 2022 г. илюзията се разпадна. Със съпругата ми знаехме, че не можем да останем. Да останеш, означаваше да мълчиш или да бъдеш съучастник.“ С руския композитор Дмитрий Курляндски разговаря Мария Костакева

Преди да поговорим за вашата пиеса, изпълнена на Международния фестивал за нова камерна музика във Витен, Германия, бихте ли ми разказали малко за себе си? Да започнем от това къде сте роден, къде сте учили и при кого?

Роден съм в Москва. Родителите ми бяха музиканти, така че пътят ми беше предначертан отрано – започнах на петгодишна възраст. Свирих на флейта в продължение на петнайсет години, а когато навърших двайсет, заминах за Париж да уча и да се подготвя за консерваторията. Там за първи път узнах за съществуването на съвременната музика, което беше откритие за мен. Купих си абонамент за Ensemble Intercontemporain в Cité de la Musique – тогава Булез все още дирижираше. Това ме разтърси. Срещата с Ensemble Intercontemporain и Пиер Булез промени представата ми за това какво може да бъде музиката. Осъзнах, че академичната традиция, на която ме учеха в Москва, е само малка част от нея.

За съжаление, след една година в Париж по здравословни причини не можех повече да свиря на флейта. Върнах се в Москва и за една година се подготвих за факултета по композиция в Московската консерватория.

Как се решихте на това сериозно изпитание?

Това стана благодарение на [композитора] Леонид Бобилев, към когото ми бяха препоръчали да се обърна. Преподавателката ми по полифония, покойната Наталия Александровна Симакова, беше забелязала, че се справям добре със задачите по полифония, и ме посъветва да се свържа с композитор. Бобилев искаше да види какво съм написал досега, а аз до онзи момент не бях написал нито една нота. Вероятно на него му хареса тази моя „авантюра“ и ме прие за ученик. Учих при него пет години; той беше единственият ми учител. От решаващо значение беше фактът, че не ни налагаше да пишем в някакъв определен стил, а ни помагаше да намерим собствения си глас. През 2003 г. спечелих конкурса „Гаудеамус“ в Холандия и от този момент започна професионалният ми живот като композитор и международната ми кариера.

И след това всичко тръгна във вярната посока?

Да, получих много поръчки, резиденции и награди. Около 2010 г. и по-късно бях много активен в Русия, имах образователни инициативи, организирах концерти и фестивали. През 2011 г. основах международна академия за млади композитори в град Чайковски (Пермска област).

А как властите се отнасяха към вашите художествени (и вероятно не само художествени) инициативи?

Всичко това се случваше паралелно с политическите събития в страната – постепенното засилване на цензурата, политическите процеси, убийството на Борис Немцов... Въпреки това ние все още вярвахме, че можем да променим ситуацията и да направим страната част от европейското цивилизовано пространство. Макар и никога да не съм се занимавал с конкретна политическа дейност, моето активно присъствие в медийния живот на страната (с интервюта по повод наградени произведения и особено за организираната от мен концертна дейност) ми позволяваше да давам публично воля на мислите си. Все още съществуваше относителна илюзия за свобода на словото, която много бързо изчезна. На 24 февруари 2022 г. надеждите рухнаха изцяло. Все пак не съжалявам за провалените ни общи усилия, ние опитахме, но не успяхме. Съпругата ми, Настя Родионова, писателка и журналистка, която винаги е била в опозиция на режима, също веднага се включи в антивоенните протести. Подписвахме антивоенни писма и петиции. Но ние имаме три деца в училищна възраст, а в училищата веднага започнаха „уроци по истина“ (пропаганда за „военната операция“ срещу украинските „нацисти“). Разбрахме, че не можем да продължим да сътрудничим повече на никакви държавни институции.

Значи всичко се промени през февруари 2022 г.?

Точно така. На 24 февруари илюзията се разпадна. Със съпругата ми знаехме, че не можем да останем. Да останеш, означаваше да мълчиш или да бъдеш съучастник. Заминахме за Париж с трите ни деца и с три куфара. Сега, в изгнание, се опитваме да преработим тази катастрофа и да разберем дали изобщо може да съществува руска култура извън империята. Цялата история на Русия е дълга история на терор спрямо собствения народ и агресия спрямо съседите, с кратки периоди на надежди, които никога не са се осъществили.

Има ли рационално обяснение за всичко това?

Обяснение има, разбира се. Русия се е намирала повече от два века под монголо-татарско иго. Руските князе през цялото това време са използвали услугите на нашествениците, за да се убиват едни други и да си отнемат земите. А по-късно се е наложило да си измислят собствени „татаро-монголци“, за да продължат по същата схема. Оттук и Опричнината на Иван Грозни. Единственото, което е било винаги стабилно, това са руските тайни служби и службите за вътрешна репресия. Така че руският народ през всички периоди от своята история е живял в страх. Даже ако говорим за руската класика, за какво става въпрос при Достоевски – за това, че твоят съсед Расколников щe дойде да те убие, а зад стената дебнат бесове, които готвят преврат. Това е и средата, в която се е зараждал руският страх. Страхът е ирационално чувство, което създава паника с непредсказуеми последствия. Така че аз не виждам перспективи.

Все пак надеждата умира последна….

Тя умря още в момента, когато започнаха да умират хора. Има държавна граница, която е нарушена, и с това започва всичко. Надеждата е чудовището да се превърне в човек, но това не може да се случи. Чудовището затова се нарича чудовище, защото е много по-страшно, отколкото човек може да си представи. И всяка надежда или компромис с него само го захранва. Прекрасно качество на човека е да вярва и да се надява, но за съжаление, това само подхранва чудовището.

Настъпление на Антихриста?

Не трябва да се романтизира и издига Путин до всякакви там ангели и антихристи. Той е просто престъпник и негодник. Друга дума за него няма. Това е всичко.

Споменахте за „чудовището“, предизвикало войната, на която всички сме свидетели. Как виждате структурната природа на властта в Русия?

Живяхме с илюзията, че можем да опитомим или реформираме това чудовище. Но то функционира като митичен звяр – отрязваш една глава, а израстват две нови. Това е вътрешна „Златна орда“, архаичен принцип на властта, който не зависи от конкретни лидери, а от структурата на насилие. Има кратки периоди на „размразяване“, последвани от дълги цикли на терор. Мислехме, че се движим към Европа, но структурата остана непроменена.

И така, вие се оказахте отново в Париж. Как стана това?

В средата на април 2022 г. в Париж трябваше най-после да се състои премиерата на операта ми „Евридика“ (по текст на съпругата ми), отложена преди три години заради пандемията. След като получихме туристически визи, благодарение на поканата от Франция, заминахме, знаейки, че няма да се върнем.

Вероятно никак не ви е било лесно в началото.

С помощта на приятели само три дни след пристигането ни в Париж открихме „Ателие на артистите в изгнание“, една удивителна организация, учредена през 2017 г. първоначално за подпомагане на сирийските бежанци, а впоследствие и на артисти и интелектуалци от Русия, Беларус, Иран, Узбекистан, т.е. на всички, избягали от страните си по политически причини. Те ни помагаха в продължение на седем месеца, до момента, в който получихме статут на политически бежанци, намерихме квартира и записахме децата на училище.

Така се затвори кръгът от първото ми посещение в Париж през 1996 г., когато пристигнах като флейтист, узнах за съществуването на съвременната музика и повлиян от това, започнах да композирам, за да се завърна след трийсет години, вече изучил езика и станал композитор.

Как намирате себе си между две култури? Париж е особен град и притегателен център, в който чуждестранни творци от стари и нови епохи бързо са ставали част от френската култура.

Да, така е. Френската музикална сцена обаче е доста херметична. Трудно се приемат нови имена, но тъй като аз вече няколко пъти преди това бях участвал с проекти и преподавал неколкократно, за мен влизането беше по-лесно. Въпреки това не се чувствам обвързан с определена географска точка. В Русия ме наричаха представител на европейската традиция; в Европа ме наричат представител на ранния руски конструктивизъм. За мен тези определения нямат значение, тъй като аз представлявам своята собствена традиция.

Ще разкажете ли малко повече за композицията „Частично реставрирани пейзажи“, която току-що прозвуча на Фестивала във Витен и произведе толкова силно впечатление? Как стигнахте до идеята за написването ѝ?

Поради шока, който преживяхме, дълго време не можех да композирам. Не намирах нито мотивация, нито вдъхновение. Едва през август-септември 2025 г. след тригодишен вакуум се върнах към работата. Във връзка с конкретното произведение всеки път започвам с неизменния въпрос: какво е музика? Тъй като поръчката беше да напиша квартет, започнах със създаване на нотацията и типа взаимоотношения между музикантите – всичко това е още подготвителен материал. Идеята дойде от нещо конкретно, след като случайно открих руска цифрова радиостанция, използвана от тайните служби, която вместо цифри излъчва имена. За съществуването на такива станции се знае още от съветско време, когато при търсене сред каналите на дълги вълни се чуваха странни гласове, които произнасят цифри. Но изреждането и повтарянето точно на руски имена – Александър, Инна, Галина, Виктор – в различни съчетания, изричани от студен, механичен глас, предаващ код, произведе върху мен поразяващо впечатление. Какво се крие зад тях, знаят единствено агентите – дали формулата на живота, или на смъртта… Но в контекста на войната в Украйна и заплахата от всеобщо унищожение тези имена получават трансцендентен смисъл.

Забелязах в партитурата на квартета, която любезно ми предоставихте, че при кодирането на имената използвате необичайни изпълнителски техники (бързи глисанди и флажолети, sul pоnticello във висок регистър), а също фини смени на ритмическите пулсации, динамиката и интензивността на звука, особено в много висок регистър – писък, пронизителни сигнали, предсмъртни стонове. Дишане и свирене с уста, имитация на неясна реч или механичен говор, пеене със затворена уста или произнасяне на имената едновременно със свиренето, стъргане и чукане по инструментите, последвано от оглушителна тишина… Вече споменахте, че имената придобиват трансцендентен смисъл. Как се постига това в музиката?

От самото начало трябваше да реша как да работя с този материал, приспособявайки го към концертната ситуация, в която четирима души от един квартет изпълняват музикално произведение. Моята нотация се състои от списъци и групировки на имената. Всяка страница е шифровка в четири ключа, т.е. интерпретации, свързани с радиопредаването – всъщност това са четири типа заглушители (шум, свистене, трясък, неясен звук). С помощта на тези интерпретации, използвайки специфични инструментални техники, четиримата изпълнители всеки момент „кодират“ и „декодират“ секретните съобщения.

Включена ли е и тишината като времева величина в композицията?

Всички шифровки са разделени от тишина. Освен това тишината е „изпълнена“ с четенето на имената от изпълнителите и от скоростта на четенето идва и вътрешното напрежение.

Смразяващ техногенен пейзаж, пълен с асоциативни внушения… Но за да не завършваме така песимистично, животът все пак продължава, нали? Какви са вашите по-нататъшни планове?

До юли 2026 г. продължава резиденцията ми при Wissenschaftskolleg в Берлин, където всяка година освен учени (философи, историци, физици и т.н.) се канят и по един художник, писател и композитор. Там са пребивавали Дьорд Лигети, Дьорд Куртаг и редица други известни композитори.

Дмитрий Курляндски е роден през 1976 г. в Москва. Завършва Московската консерватория при Леонид Бобилев. От 2022 г. живее и работи във Франция. Лауреат е на редица композиторски конкурси – Gaudeamus, Franco Abbiati, Gianni Bergamo, Johann Joseph Fux и др. От 2012 г. преподава и прави майсторски класове в Австрия, Италия, Нидерландия, Украйна, Франция и др. Автор на камерни, оркестрови и оперни произведения, изпълнявани на концерти и фестивали от известни музиканти и формации. В своите композиции той развива идеята за музиката, разбирана като обект, като визуално явление или в по-широк смисъл като пространствена инсталация (често интерактивна). Работите му са публикувани от издателствата Donemus и Editions Jobert.