Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Ако монтажът винаги е бил форма на власт над видимото и ако тази власт сега се упражнява от изчислителен процес без авторска инстанция, какво остава от понятието за монтаж като културна категория?

В метрото срещу мен момче гледа TikTok. За две минути през екрана му минават петнайсет видеа – танц, котка, рецепта, фрагмент от някакъв скандал, отново танц. Никой не ги е свързвал. Никой режисьор, никой монтажист, никой програмен директор. И въпреки това последователността е монтирана. Тя има ритъм, контраст, ускорение, пауза. Тя е композирана. Просто не от човек.

Малък жест, но през него минава въпрос, който киното носи в себе си от век: кой подрежда видимото? Когато Кулешов слепя едно и също лице с различни обекти и зрителят започва да чете различни емоции в идентичен план, демонстрираното е базисно – монтажът никога не е бил техническа операция. Той е акт на власт над смисъла. Двата кадъра сами по себе си не означават нищо специфично. Тяхната последователност произвежда значение, което не съществува в нито един от тях. Това е политическият залог на ранната монтажна теория. Айзенщайн го нарича сблъсък, конфликт, диалектика на образа.

Класическият монтаж работи по една логика: режисьорът решава кое след кое идва, кога се сменя планът, колко дълго трае всеки кадър – и в това решение е скрита идеологическата архитектура на филма. Холивудската continuity editing система го прикрива зад илюзията за естественост; съветският монтаж го прави видим и програмен. И в двата случая авторският жест е разпознаваем като жест. Зрителят знае, че гледа конструкция. Това знание е условието за критическо гледане.

Да се върнем при момчето в метрото. То не гледа конструкция, която някой е създал. То гледа конструкция, която точно в този момент някъде се изчислява – само за него. Алгоритъмът на TikTok не подбира видеа от обща библиотека по поръчка на главен редактор. Той извършва нещо по-радикално: моделира последователност в реално време на базата на хиляди микросигнали – колко секунди си гледал предишното, кога си спрял, върнал ли си се, харесал ли си, споделил ли си, на коя миниатюра са се задържали очите ти. Това не е дистрибуция. Това е монтаж – продължаващ, персонализиран, изчислителен.

Тук трябва уговорка. Това не е „новият Айзенщайн“ – би било хлъзгаво недоразумение. Аналогията е структурна, не историческа: както монтажът при Айзенщайн произвежда смисъл чрез организиран сблъсък на кадри, така алгоритмичният feed произвежда внимание чрез организирана последователност на стимули. Операцията е сходна – селекция, ранжиране, противопоставяне, ритъм. Материалът е различен: микросъдържание вместо кадри. Продуктът е различен: внимание вместо смисъл. Адресатът е различен: профил вместо колектив. Не същият монтаж. Същата граматика на монтажа, приложена към друг онтологически слой.

Тук се отваря същинският въпрос. Класическият монтаж имаше две неотменими характеристики: автор и край. Един филм е монтиран от някого и в някакъв момент свършва. Алгоритмичният монтаж няма нито едното, нито другото. Той няма автор, защото е процес, а не решение; и няма край, защото е итерация без терминал – следващото видео винаги е по-добре калибрирано към теб от предишното. Класическият киномонтаж произвежда завършен обект. Алгоритмичният произвежда безкраен поток.

Второто различие е по-неприятно за анализатора. Класическият монтаж е видим. Дори когато се крие – както в холивудската непрекъснатост – той е достъпен за анализ. Можеш да преброиш кадрите, да измериш дължините, да реконструираш решенията. Алгоритмичният монтаж е невидим в по-радикален смисъл: дори програмистите, които пишат препоръчителните системи, не могат да обяснят защо точно това видео ти се показва точно сега. Системата е автономна към собствените си решения. Изчезва не просто конкретният монтажист – изчезва самата фигура на монтажиста като инстанция, която може да бъде попитана. Не можеш да попиташ алгоритъма защо е решил това. Можеш само да го измериш.

Това поставя Беняминовата теза за разсеяното възприятие в нова светлина. Когато Бенямин пишеше, че киното тренира зрителя в режим на разсейване, той имаше предвид раздвижено внимание, което се отнася към фрагментирана среда. Но фрагментацията на класическото кино беше предметна – кадрите бяха фрагментирани, а зрителят сглобяваше цялото. Активен труд на гледането. Алгоритмичната фрагментация е друга: тя не подава фрагменти, които трябва да бъдат сглобявани. Тя подава завършени микроцялости, всяка от които приключва, преди да започнеш да я мислиш. Това не е раздвижено внимание. Това е внимание, което не достига до акта на сглобяване.

Не алгоритмите направиха това възможно. Предшества ги по-фундаментална промяна. Образът, който се движи през TikTok, не е образ в стария смисъл. Той не е следа от светлина, попаднала върху повърхност. Той е структурирана единица данни – пиксели, метаданни, тагове, времеви маркери, поведенчески сигнали, прикрепени към визуалния файл като негова невидима втора кожа. Това е, което другаде наричам образ-данни. И именно тази онтологическа промяна прави възможен алгоритмичния монтаж. Можеш да монтираш данни. Можеш да ги сортираш, ранжираш, оптимизираш. Преди да има алгоритмичен монтаж, трябваше да има образ, който се поддава на алгоритмична обработка. Това е истинският преход, а не появата на конкретната платформа.

Netflix се появява в същата логика, но в различен режим. Препоръчителната система не монтира видеа – тя монтира заглавия, корици, trailer фрагменти. Корицата на един и същи филм не е една и съща за двама зрители: избира се алгоритмично от десетки варианти на базата на това какво е накарало хора като теб да кликнат в миналото. Монтаж на ниво интерфейс – не последователност от кадри, а последователност от точки на влизане. UI-то на стрийминг платформата е скрит монтажен пулт, на който работи никой и всички.

Има нещо, което се вижда добре отвътре – от операторска и постпродукционна позиция. Доскоро монтажът имаше определен край: timeline lock, цветокорекция, миксване, мастер. След това филмът беше затворен обект и тръгваше към дистрибуция. Днес след upload-а файлът влиза във втора монтажна стая, която никъде не присъства в титрите – препоръчителни редици, autoplay queues, ротации на thumbnail-и, A/B тестове на корици, динамично преподреждане на свързаното съдържание. Авторският монтаж приключва. Алгоритмичният започва. Това, което преди се правеше в монтажната от един човек с име и фамилия, сега продължава в система, която работи в режим на постоянна, безподписна корекция.

Една уговорка. Казаното дотук не е „алгоритмите развалят възприятието“. Не е и носталгия по тъмната зала, в която колективният зрител гледал големия общ филм. Това би било theoretical kitsch. Истинският въпрос е по-сух: ако монтажът винаги е бил форма на власт над видимото и ако тази власт сега се упражнява от изчислителен процес без авторска инстанция, какво остава от понятието за монтаж като културна категория? И по-важно: какво остава от отговорността за това какво виждаме?

Класическата филмова теория имаше отговор на този въпрос. Той се казваше режисьор. Във времето на дигиталната непрекъснатост и на персонализирания feed този отговор вече не работи. Не защото няма кой да отговаря, а защото отговорността е разпределена в система, която няма център. Това не е техническа подробност. Това е политически проблем – за самото понятие за видимото.