Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Религиозната тематика в литературата и книгоиздаването

Многобройни и разнородни списъци със забранени книги – някои от тях направени като специални брошури, произведени почти веднага от отечественофронтовската „народна власт“ след деветосептемврийския преврат 1944 г., свидетелстват колко важен елемент от прокомунистическата пропаганда е разгромът на религиозното съзнание. Разбира се, комунистите – включително българските – още не знаят, че това е една нерешима задача. Те не знаят, че не е толкова лесно да се проникне в душата на отделния човек, пазещ като най-съкровена същност своята вяра. Но те наистина правят всичко възможно да усложнят – ако не и да направят невъзможно – битието на религиозните общности. И една от формите е именно чрез забраната и чрез последователното цензуриране на религиозната тематика от различните жанрове литература. Още отрано, в началото на ХХ век, социалисти – бъдещи комунисти, развиват тезите за едва ли не „природния атеизъм“ на българския човек, за неговото отчуждение от „попщината“, за плиткия слой на неговата религиозност, под която стои естествената „здрава“ природност на неговия нещо като пантеистичен възглед за света. Тази теза се налага и разпростира и върху полето на литературата. Тоест внушава се, че българската литература не носи в себе си висока спиритуалност, в нея няма значими творби, излъчващи духовно-религиозни послания, че при големите писатели религиозната тема се явява спорадично, че тези, които пишат предимно на такива теми, всъщност са маргинални автори – встрани от „талвега“. (Дори и най-сериозни литературоведи се оказват по някакъв начин и в някаква степен облъчени от подобни тези, макар и ползвани с обратен знак – големият пример е проф. Боян Пенев с неговото противопоставяне в този план на българската и полската литература.) И днес ние се опитваме да възстановяваме, да реконструираме този малтретиран, разбиван християнски пласт на българската литература. А той се оказва наистина съществуващ – стига да се направят изследователски усилия.

А литературата се оказва с извънредно важно място в битието на религиозните общности за половинвековния период на комунистическия режим в България. Литературата има въобще тази извънредно важна за всяко общество, за всяка общност функция – да формира ценностни нагласи, да консолидира, да събира, да обединява, да удържа като една заедност, да трупа памет и пр., и пр. (Тук става въпрос и за общонационалната художествена литература, и за специфично религиозната книжнина, и за литературата на историческото предание за духовното отдаденост, и – разбира се – за повествованията за вътрешния живот на съответната религиозна общност.) Всъщност комунистите добре знаят от собствената си история за тази консолидираща роля на литературата. И неслучайно веднага се втурват да предотвратяват въздействието ѝ, да пречат при формирането на автономни светове – неподатливи на тяхната пропаганда. Те се надяват, че една общност – особено религиозната – не може да съществува без натрупаната си памет и без излъчващите енергиите си актуални послания.

Но комунистите не знаят или не преценяват добре, че гонените, преследваните, укриваните послания от сферата на религията имат магическата способност да се превръщат в предание. А преданието живее тайно, то се разпространява по наистина неведоми пътища, то набира сила и получава мощ, то не може да бъде спряно и дори нормативизирано.

Още в първите години на комунистическия режим започна култивиране на една особена култура (която съвсем не бе толкова малцинствена, както се струва на някои изследователи). Това е културата на стоическата нормалност, противопоставяща се на налагащата се със сила идеологизирана култура на илюзорно ускореното историческо време („напред към комунизма!“ – все по-бързо и по-бързо!). Хората на културата на стоическата нормалност се обричаха не само да живеят в подножието на йерархически устройваната държава, да не растат „служебно“, но да пазят автономността си като духовни субекти. Те се държаха така, сякаш това наоколо, пределно наситеното с идеология социално пространство, не съществува – колкото и да е невъзможно да си създаваш такава нагласа, да игнорираш пропагандата, терора и стагнацията. И човеците, които станаха истинските стожери на религиозните общности, бяха най-често именно носители на културата на стоическата нормалност.

Всеки от нас има в своята лична история знание за такива хора и за такива ситуации...

Разказвал ми е моят духовен наставник – родопският свещеник отец Константин Канев от село Момчиловци – за десетилетни забрани да осъществява задължителните за един свещенослужител треби – не само по бракосъчетанието, но и по опелото на напусналите ни; за тайно правени нощни изпращания на починалите, за селски партийни секретари, вършили именно такива насилия, които в предсмъртния си час са го призовавали да ги причести и изпрати по християнски и той го е правил със съзнанието за мисията си, независимо от деянията на поискалия това окончателно приобщаване ктъм Църквата. Всичко това, а и още много други препятствия за свещеническата мисия не бяха попречели на отец Канев да създава до последните си дни подробни хроники за всяко семейство от енорията си. Ето така, човек по човек назад в историята – въпреки че при издаването на грандиозната му история на село Момчиловци бяха орязани стотиците страници, посветени на историята на съграждането и почитането на окръжаващите селото по възвишенията десетки старинни и нови параклиси.

Една от първите грижи на общност като Бялото братство, стояща встрани от основните християнски деноминации (православната, католическата и протестантските), е била да укрие – и то на няколко места, тиражирано, така да се каже, в многобройни преписи, за да не се затрие – своя архив. Това бяха не само хрониките на самото Бяло братство, но и многобройни преводи на езотерична литература. Бяха решили, и с основание, че едно от сигурните места за такова укриване е таванът на моя приятел, писателя Владимир Зарев. Четяхме през годините един по един някои от тези ръкописи, даваше ни ги Зарев под клетва, връщахме му ги коректно. След възвръщането на свободата ни през 1989 г. Братството си прибра обратно архива – с благодарност към Зарев.

И едно съвсем лично свидетелство. Една от най-ценните книги в библиотеката ми е молитвеникът на баба ми Маргарита, родена през 1890 г. Той е от 1948 г., на Синодалното издателство, нищо особено – но стоеше неизменно на нощното шкафче на баба ми и самото това съхраняване през десетилетията му придава особена стойност за мен. Дори и затова че е издаден именно през тази жестока за антикомунистите година.

За всички нас, които във времената на комунистическия режим знаехме, че това не е нашият живот – като външна форма, като видима действителност, не само насилията, но и дори просто разнородните и многопосочни ограничения в битието на религиозните общности, както и формите на орязване на религиозната проблематика в българската литературна култура, са една трайна и жестока травма. Та кой от нас не е чувствал като лична обида препречването на съвсем естествения радостен стремеж към църквата за великите християнски празници?

Посочил съм в антологическата ми книга „Цензурираните класици“ (издателство Ciela, 2011 г.), че последователно цензурирани през социалистическата епоха в представителните издания на големите ни автори са следните проблематики: критичните становища за социалистическите идеи; някакви прояви на радикален модернизъм, нарушаващи официозно канонизирания облик на писателя чрез негови „странични“ творчески изяви (например белетристът класик Йордан Йовков е писал символистически стихове, трябва да ги укрием); силни произведения на смеховата култура при „сериозни“ автори. И религиозната тема, на първо място, преди всичко останало. Дал съм примери на отстраняване или укриване на текстове на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев. (Подчертавам, че става въпрос за творби, които според заявените в предговори и бележки съставителски намерения задължително би трябвало да бъдат включени в съответните томове. Разбира се, този мой антологически труд е по-скоро представителен – той съвсем не изчерпва всички случаи на подлагането на текстовете на класиците на подобно насилническо пресяване.) Да не говорим, че въобще не са подложени на процедурата литературноисторическо утвърждаване пишещи на спиритуална или религиозно-християнска проблематика автори като Вен.Тин. и Иван Грозев, остават и до днес в ръкопис религиозни произведения на такива писатели като Стоян Михайловски, Константин Петканов, Георги Томалeвски... (Едва в последните години д-р Мария Огойска прави необходимото да се представят за съвременната публика такива творби на Стоян Михайловски и Константин Петканов.)

За петнадесетте години от работата ми в издателство „Български писател“ от 1974 до 1990 г. (в отдел „Литературно наследство“) съм се нагледал на какви ли не случаи на упражняване на цензурни практики спрямо религиозната проблематика – включително и при живи, и то авторитетни автори. Някои от редакторите изпитваха направо панически ужас да не би да сбъркат с допускането на богохвалителни строфи. Ето един съвсем куриозен случай. Съхранил съм ръкописа на получилата своевременно много висока оценка представителна стихосбирка на прекрасния поет Иван Радоев „Един бял лист“ (1974 г.). На стр. 41 от ръкописа в заглавието на стихотворението „Религиозна песен“ думата „религиозна“ е задраскана и заменена с „атеистична“. Абсолютен скандал! Вместо „Религиозна песен“ – „Атеистична песен“! Ако можеха, такива редактори биха променили по съответен начин и заглавието на Ботевата „Моята молитва“ например на „Моята тъга“ или нещо подобно. Ръкописът е заминал за печат с подписите на трима поети: Димитър Стефанов като персонален редактор, Надя Кехлибарева, като завеждащ отдел, Иван Давидков, като главен редактор. И критикът Симеон Султанов – като директор. А особеното тук е, че в стихотворението като рефрен има трикратно повтарящо се тристишие: „Благослови, господи! Благослови, господи! Благослови, господи!“.

Като форма на принизяване на религиозния словесен пласт през комунистическия период са наложените строги правописни норми: навсякъде Бог и Господ се изписват с малки букви. Така е и с местоименията от рода на Му, Го, Нему и прочее в съответните словосъчетания. При класиците това се нарича нормализиране на текста според съвременните правописни правила. И до днес има колебания при изписванията на тази лексика. Така и в по-нови издания на стихотворенията на Иван Радоев това „Господи“ също стои с малка буква.

Извънредно драматичен и съвсем не само професионално-текстологичен е проблемът с личните авторски преработки на отделни творби и преподреждане на цели авторски антологии. (Тук вадя пред скоби случая с отстраняването на няколко религиозни стихотворения от своя собствен канон при силно въцърковения голям поет Атанас Далчев – той е наистина специален, изисква друг тип анализ, който съм направил в студията „Молитвите на устните горят“. Мотиви на религиозното у Атанас Далчев – отрицания и осъществявания, публикувана в книгата ми „Литературноисторическата реконструкция“, „Просвета“, 2011 г.). Така например големият поет Асен Разцветников прави два коренно различни тома със свои избрани стихотворни творби – първият е с издадените през 1943 г. „Стихотворения“ и в него не се включват баладите от прочутите „Жертвени клади“ (тенденциозно, с оглед на социокултурната и политическа ситуация от навечерието на Втората световна война), а през 1949 г. той подготвя ново избрано, то остава непубликувано, но тук, също тенденциозно, вече съобразно на новата политическа конюнктура, не се включват цяла голяма поредица стихотворения с религиозни и спиритуални мотиви, както и части от поемата „Двойник“. (Дори и тази ампутация обаче не спасява изданието.)

А его и примери от самоцензурирането на някои от най-известните стихотворения на Димитър Пантелеев: „Вечеря“: „Вечерята във тия бедни, тъмни къщи/където богомолни старци и жени“ става: „Вечерята във тия бедни, тъмни къщи,/в които беловласи и жени“; разбира се, в късните издания отпада стихотворението „Син“, което завършва така: „Той е идвал във техните стаи,/може би им е бивал и гост./Моя татко тук всички го знаят,/моят татко се казва Христос“; в „Самота“ (предишно заглавие „Зимна самота“): „О, сън на проста Божия душа“ става: „О, сън, на проста горестна душа“; в „Тишина“ – за да не бъде заподозрян поетът, че отправя Господня молитва: „Благословен да си, дето отсъди/под спокойната синева,/в тия прости нощи да бъде/тишина, тишина, тишина“ – първият стих приема следния имперсонален вид: „Благословен да е, който отсъди“; в „Страх“: „А снощи аз в съня си бях със меч пронизан/и видях твоя лик, о, майко Богородице,/когато цял опръскан с кръв във рая влизах“, а във втория стих Богородица е заменена с: „О, моя стара майчице“. И в „Смърт“ – по-едра преработка: „А над малкото пусто креватче,/през осветени върбови клони,/Пресвета Богородица плаче/от изгнилата синя икона“ добива вида: „А над малкото пусто креватче,/през изгнилите бели завеси,/ със фенера си свети и плаче/побледнелият есенен месец“. Въобще отпада в късните издания и стихотворението „Монах“, където вторият куплет звучи така: „И моята уста ще онемее/и ще пресъхне богохулната ми реч:/във покаяние безмълвно ще изгрея,/о, Господи, за твоя огнен меч“. И прочее още десетки и десетки антирелигиозни преработки при Димитър Пантелеев...

При Славчо Красински също виждаме разнородни преработки. Но и цяло едно такова стихотворение без заглавие от представителната му стихосбирка „Зелени облаци“ (1938 г.), като започващото с цитираното по-долу четиристишие, също – разбира се – е отпаднало:

Ако тръгне някога Христос
да намери отдих на земята –
ще го спрат на Чехия полята,
да им бъде цяло лято гост.

Наистина безброй са примерите на антирелигиозна самопреработка – и при Георги Караиванов, естествено при Дора Габе и Елисавета Багряна и при кого ли още не от по-старите писатели. Всички сякаш единодушно са съгласни да престанат да вярват в Бога. А начинът, по който се трансформират някои произведения за деца, е направо куриозен и одиозен.

Очевидно имаме още много работа в реконструирането на религиозния пласт на българската литература. В това отношение изследователските усилия се подкрепят мощно от нововъзникващи произведения с религиозна проблематика на съвременни силни автори – на Емилия Дворянова, Деян Енев, Теодора Димова и още много други.

Текстът е четен на конференцията „Комунистическите режими и религиозните общности“, НБУ, 8 март 2019 г.