Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Може да се каже, че всяко произведение на изкуството, поставено в публичното пространство, говори на града. „Мечти за бъдещето“ на Даниела Костова е творба, която се разполага на 4000 кв. м площ и се издига високо над останалите сгради в центъра на Виена. Художничката е избрана тази година за специалния проект на дружеството „Виена Иншурънс Груп“, започнат още през 2006 г. От тогава насам всяка година един автор опакова централната сграда на компанията – „Рингтурм“. Образът, който този художник създава, активно се включва в средата на града и за период от няколко месеца заживява свой живот в умовете и разбиранията на хората. Даниела беше избрана от общо десет български художници, които представих на вниманието на куратора Филип Батка и ръководството на компанията. Нейният избор бе повод за радост и удовлетворение не само на хората, ангажирани пряко с проекта, но и на българската общност във Виена, която чрез работата ѝ успя да придобие по-голяма видимост и по-добро представяне в културното пространство. Самата общност сякаш заговори на града.

Днес на единия бряг на Дунава, високо над земята, виждаме малко дете в скафандър. На главата му е кацнал бял гълъб с широко разтворени за полет криле. От другата страна на сградата се вижда играчка – детска въртележка с летящи небесни тела. Те изглеждат леко мъхести и пухкави, а хората имат усещането, че могат да ги докоснат – летяща комета, ракета, Сатурн, Марс и други планети, които са балансирани в средата от една съвсем малка играчка – космонавт. Зад този опростен, директен и чист детски свят се крие дълъг процес на работа и наслагване на значения. Детето космонавт е дъщерята на художничката – Вега, а фотографията е заснета с истински гълъб, като кадърът е избран след множество опити в домашна/студио атмосфера. За първи път този образ е показан в изложбата „След полета“ през 2011 г., курирана от Яра Бубнова в Института за съвременно изкуство в София по повод 50-годишнината от първият полет на Юрий Гагарин. На 25 май 1961 г. Юрий Гагарин посещава България като част от голяма международна обиколка. Тогава е заснета една от най-популярните фотографии на космонавта, на която той държи в ръцете си бял гълъб. Самият Пикасо използва този образ в литографията „Рисунка на Юрий Гагарин“. Гълъбът в работата на Даниела Костова – тогава и днес, символизира надеждата, въплътена в прекрачването на земните граници. Надеждата, устремена към по-доброто, към познанието, към светлината, към безкрая, вечността и божественото.

В своята визуална антропология, сред множеството феномени, свързани с образите, Ханс Белтинг посочва и възможността за мигриране на образа – неговото изчезване и ново появяване в различни обстоятелства, може би под друга форма, но със заряд и памет, които могат да бъдат разпознати. Освен в споделената културна памет образите могат да се появяват в различен контекст и в рамките на творчеството на един художник. Такъв е случаят с работата от 2011 г. „Космонавт 1001“ на Даниела Костова, която днес на фасадата на „Рингтурм“ във Виена е преосмислена като „Мечти за бъдещето“. „Миграцията“ на образа носи нови значения, като също така подчертава заложения първоначално смисъл. Един може би нов свят, една може би детска мечта на човечеството за ново начало, една макар и илюзорна цялост – това са „новите“ послания на образа, създаден от Даниела Костова, чийто смисъл става по-плътен от мащаба и формàта на произведението, както и от историята на мястото. Самата сграда „Рингтурм“ започва да се изгражда през 1953 г. и е един от архитектурните символи на възстановяващата се след войната Виена. Тя е свързана със съграждането върху руините на травматичното минало. Без да прекрачва границата на наивната позитивност, работата на Даниела Костова успява да се свърже с този пласт на паметта на мястото. Тя отваря вратата – с доза ирония, може би с малко съмнение, със сюрреалистично удвояване на значенията – към мисълта за бъдещето. И това е важно послание в днешния ден на разпад, конфликти и фрагментация на обществата.

Усещане за цялост предизвиква не само работата на Даниела, но и организацията на събитието. Някогашната касова зала на партерния етаж на Рингтурм е превърната в изложбено пространство, в което вече 20 години се организират изложби като част от инициативата „Архитектура в Рингтурм“. Изборът тази година е свързан с участието на Даниела, което се вписва в политиката на компанията за подкрепа на художници от Централна и Източна Европа. Затова и изложбата е посветена на една интересна и позабравена у нас архитектка – Стефка Георгиева, която е сред активно работещите архитекти у нас през втората половина на ХХ век. Оставайки безпартийна, в кариерата си Стефка Георгиева има забележителни постижения. Тя създава сгради в естетиката на брутализма, които показват модерното мислене и връзката на българската архитектура със световните течения отвъд „официалния“ притегателен център на Съветския съюз. Макар да е проектирала знакови сгради като дипломатическите блокове в София, представителния хотел в резиденция „Бояна“, множество хотели по Черноморието, забележителна тенис зала в центъра на София, Стефка Георгиева е малко позната у нас. Повечето от сградите ѝ не само не са означени, но и са лошо реновирани, а някои са напълно забравени. Изложбата в „Рингтурм“ беше направена с много познание, богат снимков материал и придружена от обширен каталог не само за нейната работа, но и за отражението на брутализма в българската архитектура, както и за противоречивия културен контекст, в който авторката е работила. Статиите в каталога са почти изцяло от български архитекти и специалисти. В пространството бяха представени и две други произведения на Даниела Костова, маркиращи различни етапи от развитието ѝ. Така между Даниела Костова, като съвременна художничка във фокуса на основната инициатива на компанията, и Стефка Георгиева, като интересна и талантлива архитектка от недалечното минало, бе създадена тънката, но важна връзка между две жени, родени и свързани с едно културно пространство.

Разбира се, сред категоричната яснота на намеренията и добрата организацията на събитието у мен се прокраднаха и някои въпроси. Най-важният – защо отново трябва да видим себе си през очилата на другия? Сякаш и знаменцата на България и на САЩ (двете страни, с които художничката е свързана)[1], съвсем не доминиращи в образа на бебето космонавт – всяко на един ръкав на скафандъра, допълнително заострят това питане. Защо не успяваме тук, в България, да самосъздадем себе си, черпейки с пълни шепи от това, което самите ние притежаваме като човешки потенциал, художествен капацитет и многообразно живо културно наследство?