Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Концерт, посветен на 85-годишнината на Васил Казанджиев, се състоя на 14 октомври в Студио 1 на БНР

Към музикалните ни корени в творчеството на един от най-големите майстори в ХХ век, Васил Казанджиев, представен от съмишленици и приятели, ни поведе неговият авторски концерт на 14 октомври 2019 г. в Студио 1 на БНР. Това бе музика, в която с импровизацията на един музикален щрих се откриват пластове, наситени със смисъл, красота, отзвучаване, заиграване, ирония. Музика, в която отзвучава българският ХХ век. Самият автор мисли също, че в последните му творби има неща, почерпени от полъха на класиката и романтично-емоционалното притегляне. След концерта той сподели: „Класика“има в Ренесанса, барока, Романтизма, също в ХХ век при Прокофиев, Шостакович, Хиндемит – във всички епохи. Класика означава съвършенство, както е във вечните творби, в симфониите на Бетовен, фугите на Бах. Във всяка хубава музика има и процент, известна доза романтизъм, даже и в чистата музика – тази на Ренесанса. Това е като някакъв полъх, слушателят обича да мечтае, да мисли романтично.

Концертът събра на едно място чудесни изпълнители: на първо място Георгита Бояджиева, която интерпретира музиката на Васил Казанджиев от десетилетия, както и Росен Идеалов, а към тях се присъединиха млади инструменталисти като Ангел Македонски, Надежда Цанова, Гергана Несторова, Мартина Митева, Росен Балкански. Последователността на програмата бе избрана като пътешествие из видовете изказ: след Соната за тромпет (2017) прозвучаха творби соло: Гротеска за соло кларинет (2013), Монолози за виолончело (2010), Триптих за пиано (2013). Те бяха последвани от творби разговор: Диптих за кларинет и алт саксофон (2015) и Секвенции за виолончело и китара (2007), а накрая прозвучаха Светлосенки за кларинет, виолончело и вибрафон (2016). Световни премиери в рамките на концерта бяха изпълненията на Соната за тромпет, Гротеска за кларинет и Диалози за саксофон и кларинет.

Присъствието на автора бе важен знак в концерта. Нематериалните следи на едно голямо приятелство между него и Милчо Левиев, починал внезапно на 12 октомври тази година, бяха причината той да му посвети вечерта. Милчо почина предния ден, нямаше начин да не му посветя концерта. Шестдесет и четири години бяхме приятели. Нещо се откъсна от мене… една невероятна празнота. Защото независимо дали беше в България, Америка или последно в Солун, ние непрекъснато разговаряхме, чувахме се, не сме имали нито един момент на помрачаване. Единомислещи за изкуството и живота... Влияех се от джаза, от изумителните неща, които той правеше.

Програмата започна със Соната за тромпет (2017), изпълнена от Петър Македонски и Надежда Цанова. Именно тази творба открои „романтичния порив“, силата на образите, струпването на звуци: с ярка, завладяваща първа част, романтично-съзерцателна и монологична втора част, изпълнена със звукови открития в писмото на Казанджиев, който не престава да ни изненадва. Третата част, Allegro scherzoso, носеше сливането на ирония/тембър, на звукови образи, при които виртуозно се смесват импровизацията и шегата. Според Казанджиев Сонатата за тромпет е част от негов по-голям проект, или от идеята да създаде: „подобно на Хиндемит и Лазар Николов, сонати за всички инструменти – от пиколото до контрабаса“. Романтиката, която пронизва новата, много свободно развиваща се тъкан/език на творбата, импровизацията в тембър и непредвидимите хрумвания нареждат тази соната сред най-ярките нови творби на Казанджиев. Поднесена бе с цялата отговорност, артистично вдъхновение и безупречен инструментализъм от Петър Македонски и Надежда Цанова.

Последваха монологичните творби: Гротеска за соло кларинет, изпълнена от Росен Идеалов, Монолози за соло виолончело в майсторското превъплъщение, осъществено от Георгита Бояджиева, и Триптих за пиано, поднесен от Гергана Несторова. Може би единството на тембър/линия и характер, импулсът на импровизацията, запечатан в тези творби, ги превръща в нещо много съществено за стила на Казанджиев от последните години. Иронията в тях граничи с бляскавия щрих/хрумване (Гротеска), драматизмът и понякога тежестта на определено състояние преливат във виртуозност и определена лекота в звуковата метаморфоза – изразени с майсторството на Георгита Бояджиева и нейния изключителен откривателски импулс относно Казанджиев (Монолози). А Триптих със своя като че ли по-строг клавирен изказ допълни този вид „звукови метаморфози на монологичното“, пресъздадени с решителност и вдъхновение от Гергана Несторова.

В творбите за два инструмента – Диалози за кларинет и саксофон и Секвенции за виолончело и китара, се открои несекващият импулс на Казанджиев към игра с тембровата метаморфоза и шегата, винаги излъчвана във фокуса на попадения/импровизации. Близките тембри на кларинета и саксофона наситиха взаимното отсеняване на двата инструмента – в тембровата игра на Пасторал (първата част) и Бурлеска (втората част). Най-неуловимо свързани с импровизацията бяха идеите във втората част. В Секвенции за виолончело и китара, изпълнени от Георгита Бояджиева и Росен Балкански, преоткрихме един много интимен вътрешен свят на огледала, на „тихите образи“, т.е. на фини емоционални състояния. За тази пиеса авторът сподели: Имам слабост към китарата, защото първият инструмент, който научих, когато бях още 5–6-годишен, бе китарата. Майка ми свиреше на китара, тя ме научи на този инструмент, както и на нотите. (Майка ми беше учителка, но свиреше на пет инструмента: цигулка, китара, цитър, хармониум. Тя свиреше и на хармониум в църквата, а дядо ми дирижираше хора.) Оказа се, че китарата и челото си подхождат. Пицикатите на челото придават интересен звук и мощност на китарата, тембрите са близки, преливат се, но са и различни, когато това е необходимо...

Последният опус в програмата бе Светлосенки за вибрафон, тромбон и кларинет. Тази пиеса напомня, но на нова висота на развитие, за идеите на автора от Симфония на тембрите, звучи мащабно, очертава сякаш необичайно обемно звуково пространство в сплитанията на трите инструмента. Оказа се, че този опус носи специален акцент в търсенията на Казанджиев от последните години: В тази пиеса преднамерено използвам като изчистено средство тембрите... Неслучайно сложих заглавие „Светлосенки“, защото музиката в тази пиеса е като мото, автограф на стила ми, негова емблема, тя изразява цялостното ми мислене и идея в писането на музика! Откакто се помня, харесвам смяната на тембрите в различни ситуации: да контрастират или да се преливат. Свежда се до най-изчистеното: само тембри и нюанси, отделни кратки мелодии... Общо взето, е тихо произведение – на преливащи се тембри.

В коментара си на самия концерт авторът сподели, че идеята на творбата е почерпил от четирите различни вида сордини за тромбон, които Атанас Карафезлиев му е демонстрирал: страшно различни, като че ли чуваш четири инструмента. Така че в пиесата тромбонът има роли на четири инструмента. Регистрите на кларинета също са много: остри, тъмни, матови. Всеки регистър на кларинета също е различен.

Така тази своеобразна „симфония на тембровите нюанси“, на самодисциплината в преливането на състоянията на звука завърши концерта. Тук също трябва да се отбележи задълбочената и виртуозна интерпретация на Атанас Карафезлиев, Росен Идеалов и Мартина Митева.

Концертът портрет за 85-годишнината на Васил Казанджиев бе събитие, доказващо живеца и постиженията на новото в българската музика на ХХ и ХХI век.