Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Институтът за изследване на близкото минало проведе пилотен проект с ученици от 127 СОУ в 10-и и 11-и клас, посветен на конфликта между идеологически форматираната култура при „живковския социализъм“ и алтернативните културни движения от този период, в сътрудничество с пет изследователски и обществени организации със сходен профил от Унгария, Полша, Чехия, Румъния и Албания.

Наскоро се разгоря спор около учебниците по българска история за 10-и клас и начина, по който в тях се разказва за периода на комунизма. Не е нужно да се припомнят детайли, но конфликтът се породи около направената в някои от учебниците трактовка спрямо изискванията на МОН. Проблемът не беше в абсолютната липса на зададените понятия, а в чисто декларативното им присъствие и от изместването им чрез образите на „обективните достижения“ на режима.

Каква е връзката със снимката на „чичкото с палката“, ще се запитате? Не само в моите очи тя е поразително точна метафора на „реалния социализъм“ и неговото присъствие сред хорско ежедневие от онова време. Ако си представим, че гледаме властта откъм лицето, откъм официално зададения от самата нея код на поведение, то сцената не би се различавала по нищо от нормалното присъствие на всяка модерна власт и охранителните ѝ органи насред обществото. Къде са лагерите, къде е тоталитаризмът, цензурата, насилието...? Хората на сцената в дъното на кадъра се забавляват!? Тази снимка обаче ни дава друга гледна точка – не през лицето, а през случайността и задкулисната непосредственост на неофициалния момент, на потулената, но присъстваща заплаха.

Проблемът с преподаването на комунизма и неговия „живковски период“ (1956–1989 г.) е именно как да се разкажат и разберат скритите, вградени в ежедневието механизми на контрол и насилие в обществото. Гледани фронтално, в лице и през големите исторически процеси и идеи, те могат да изглеждат благовидни и добронамерени, както отговорният „чичко милиционер“. Ала насилието остава зад гърба, неафиширано, скрито и точно прицелено. Как да го познаем и разкажем?

Общата ни цел беше чрез една по-тясна, но пък близка до младежкия неконформистки дух тема за алтернативните културни движения и практики от времето на комунизма (наречени underground)[1] да се вгледаме в „малките“ истории на конфликта между официалната идеологически форматирана култура и оцеляващия стремеж за независимо и автентично себе-изразяване на твореца, разбиран в един много широк смисъл: от провинциалния поет от 50-те към младежката гаражна банда през 60-те и вече разпознаваемите герои на „високата“ култура от средата на 80-те.

По-същественото за нас и учителите от 127-о СОУ Петя Георгиева и Христина Михайлова бе да спечелим учениците и да задържим интереса им за всички шест предстоящи сбирки. Решихме да започнем със скандала около епиграмите на Радой Ралин и прословутата карикатура на Борис Димовски, наподобяваща подписа на Тодор Живков, излезли в „Люти чушки“ през 1968 г. Показателно е, че никой от учениците не беше чувал преди подробности за тази обрасла с легенди история.

Наред със сатиричните стихове на Радой Ралин, учениците научиха повече и за декларативното омекотяване на комунистическия режим през 60-те години на фона на открития политически терор от 40-те и 50-те. От позициите на „принципния комунист“ става възможна активната критика на „някои нежелани явления от обществения живот“… Но всичко си има граници и те ясно се усещат в последствията за авторите и редакторите на изпуснатите „Люти чушки“ – уволнения, непубликуване за дълъг период от време, липса на доходи и препитание. Описанието на процеса и цензурата, през която минава всяка книга, преди да види бял свят; липсата на каквито и да е достъпни и алтернативни канали за разпространение на словото освен държавния печат и книжарници; разграничението между „голямата и малката правда“, което самият Тодор Живков прави, за да очертае тесните граници на позволеното обществено недоволство, са все теми, които надничат иззад редовете и историята на „Люти чушки“. Избуялата митология около изгарянето на книгата и продължаващия ѝ живот чрез преписи и вицове показа на учениците съществуването и на неофициална литература и публичност. Чрез този сюжет се опитахме да илюстрираме и що е то „дисидентство“ – несъгласието чрез и срещу системата, и как то се бори за обществена видимост.

За невинаги ясно установената граница между позволено и непозволено в полето на културата, за несигурните опити на различното изкуство да излезе на повърхността беше гостуването на звездата на нашите семинари – Кирил Маричков. Очаквано интересът към тази среща беше и най-голям – повече от 30 ученици се включиха. Известният китарист и вокал на „Щурците“ редуваше своята оценка за комунистическото минало с картинно разиграни истории за неизменните срещи на рок музикантите с контрола на вездесъщата Концертна дирекция и нейния ръководител, държащ пистолет в чекмеджето! През цялото време на комунизма групата съществува на границата между възникналата в младежките общности рок субкултура и легалните възможности за музикална изява.

Логичен беше въпросът на младите хора как това е било възможно? Защо властта просто не ги забранява и изличава от публичното пространство, щом не ги одобрява? Обяснението на Кирил Маричков бе показателно. След периоди на забрана „Щурците“ продължават да свирят, защото Концертна дирекция има финансов план за изпълнение, а малцина са тези, които могат да осигурят толкова многобройна публика.

Процесът на постепенно ерозиране на идеологическата последователност на комунистическия режим стига своя критичен връх през 80-те години, когато в самия им край България се сдобива със свой автентичен и по-масово достъпен „самиздат“. За него говориха Татяна Ваксберг – изследовател и журналист със специален интерес към тази нелегална литература, и Владимир Левчев – един от създателите на самиздат списанията „Глас“ и „Мост“.

През 70-те години има още един регистриран опит за самоиздаване извън санкцията на идеологическите цензори от страна на великотърновски преподаватели и студенти, но тяхната мрежа не напуска близкото приятелско обкръжение и не увлича други подобни начинания. През тази тема учениците успяха да разберат повече и за символното място на Унгарското въстание и Пражката пролет в идеологическата и обществена динамика на целия „социалистически блок“. Интересни бяха и детайлите, които Пламен Дойнов даде за перфидните, но и зловещи методи, използвани от Държавна сигурност, за да се дискредитират неудобните личности или да моделират техния език и поведение в тяхна служба.

В крайна сметка една такава изолирана по обхвата и публиката си серия от срещи не би могла да ни даде реална картина за своя ефект и устойчивост в ученическия познавателен хоризонт, но ни даде ценна възможност да проверим до каква степен днешните млади хора са любопитни към близкото минало и неговите поуки. По-важното е да видим може ли една нелека и противоречива за обществото тема да се преподава чрез съчетаване на достоверно, документално знание (монопол на изследователските общности и по правило отчуждено от широката публика) и живия, сочен разказ на свидетелите, снимките и спомените за периода. Може ли вместо да даваме общи рецепти и обобщения, да провокираме желание за критично познаване на близкото минало през неговите малки истории? „Домашната работа“ (самиздат албум с преглед на отклика от Унгарското въстание в България – официален и неофициален), която група от учениците направиха, ни кара да сме оптимисти.