Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Въведение в приказката на Хофман

Вероятно идеята всичко да започне с подаръка на феята е осенила Хофман след прочита на някои френски приказки за тези фантастични създания. А обстоятелството, че под владичеството на княз Барзануф не могат да съществуват никакви феи, тъй като предшественикът му Пафнуций е въвел Просвещението и официално ги е прогонил, е първият знак, че в приказката на Хофман ще иде реч (също и) за критика на Просвещението. Конкретните просвещенски реформи, за които се разказва – „да изсечем горите, за направим реките плавателни, да въведем картофите, да подобрим училищата в селата, да засадим акации и тополи, да научим младежта да пее утринните и вечерните си песни на два гласа, да прекараме шосета и да въдворим имунизацията“ – представят Просвещението единствено като победа на целевата техническа рационалност над лишената от божественост и магичност природа.

Критика на Просвещението

Рисувайки тази карикатура, текстът се оказва точно толкова сеизмографски чувствителен, колкото и пророчески, тъй като самата склонност на разума да превръща себе си в абсолют и да налага тоталното господство на рационалността е вписана от самото начало в просвещенската идея, както по-късно Хоркхаймер и Адорно ще докажат в своята „Диалектика на Просвещението“ (1947 г.). И още една характеристика на Просвещението в щрихирания от Хофман негов портрет, на пръв поглед напълно абсурдна, може действително да бъде тълкувана като хиперболизирано изображение на просвещенската реалност: вместо Просвещението да бъде изведено от смелата свободна мисъл и да се разгръща в унисон с често цитираното твърдение на Кант за „[изход] на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил“, в приказката то е въдворено със заповед отгоре. Този поглед към нещата всъщност е напълно хармоничен с факта, че в Германия – за разлика от революционна Франция – усъвършенстването на света, за жалост, твърде често е било разглеждано като усъвършенстване на отделния индивид с помощта на алианса между мислещи и властващи.

Връзка с модерното общество

Наистина е приказно-фантастично, че Розабелведере, последната останала фея, е така трогната от уродството на Малкия Цахес, че му вдъхва вълшебни сили, благодарение на които всички забележителни качества, знания и умения на другите, демонстрирани в негово присъствие, ще бъдат приписвани не на своите носители, а нему. Забележителната кариера, която впоследствие Цахес прави под името Цинобър и която го отвежда до министерския пост (и на всичкото отгоре до годеж с професорската дъщеря Кандида), представлява пародия на централна характеристика на модерните общества: относителната социална мобилност, която започва да се налага все по-отчетливо след 1800 г. и остава преобладаваща и до днес, прави възможен възхода (но съответно също така и регреса) на отделния индивид. Докато в съсловното общество човек най-често става това, което е по рождение, а социалният възход е непосилна задача, в модерните бюргерски общества рангът на индивида зависи в голяма степен от постиженията му. Не този принцип на постижението обаче е гротескно преувеличен при Хофман: в много по-голяма степен вниманието е насочено към недостоверността на оценъчните процеси. Цахес/Цинобър получава своето признание и обществено положение не на базата на произхода си, а изцяло на базата на постижения – с малкия козметичен дефект, че те не са негови собствени. Този феномен наистина не е непознат в модерните и особено в (пост)индустриалните общества.

Прелом и финал

Приказен е и начинът, по който влюбеният в Кандида мечтателен студент Балтазар успява с помощта на магьосника Проспер Алпанус да отскубне от главата на съперника си Цинобър на самия му годеж трите вълшебни червени косъма. А обстоятелството, че Проспер Алпанус заминава за Индия и предоставя имението си извън града на Балтазар, който от тук нататък ще живее в него като поет и в щастлив брак с Кандида, прилича на самоцитиране от Хофмановия разказ „Златната делва“. Накрая обаче бруталността, с която Цахес е изтласкан от приказния свят – след като битието му като Цинобър приключва, той се удавя в нощно гърне (което на свой ред сякаш отново изниква от страниците на „Златната делва“), докато се опитва да избяга – все пак е смущаваща. И макар че Цахес с анормалното си тяло не е създаден, за да буди състраданието или дори симпатиите на читателя: оценката за действията му остава нееднозначна. Наистина Цахес позволява твърде лесно и с твърде голяма готовност да бъде корумпиран от вълшебните си сили – само че трудно можем да си представим някакво тяхно отговорно използване. Виновник за объркванията, за които Цахес накрая е наказан със смърт, се оказва погрешно разбраното съчувствие на феята. И в този пункт откриваме, че в критичната рефлексия на един от централните моменти на практическата просвещенска философия текстът се оказва крайно критичен към самото Просвещение и именно по този начин – просвещенски.

Превод от немски Майя Фратева-Разбойникова