Нежният разказвач
„Създаването на истории е безкрайно вдъхване на живот, придаване на съществувание на всички тези трохички от света, които представляват човешкият опит, преживените ситуации, спомените. Нежността персонализира всичко, до което се докосва, позволява да му се даде глас, да му се дадат пространство и време, за да започне да съществува и да се изрази“. Нобелова лекция за 2018 г., произнесена през декември 2019 г.
Първата снимка, която съзнателно преживях, е снимката на моята майка още преди да ме роди. Снимката, за съжаление, е черно-бяла, затова много подробности се губят, превръщайки се само в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, навярно пролетна, и най-вероятно се процежда през прозореца, поддържайки в стаята едва доловим блясък. Мама е седнала до старото радио, от онези, които имаха зелено око и две врътки – едната за регулиране на силата на звука, втората – за търсене на станцията. Това радио се превърна после в мое детско другарче и от него научих за съществуването на Космоса. Въртенето на изпъкналото ебонитово копче движеше деликатните рогца на антената и те улавяха различни радиостанции – Варшава, Лондон, Люксембург или Париж. Понякога обаче звукът замираше, сякаш някъде между Прага и Ню Йорк, Москва и Мадрид нежните рогца на антената се натъкваха на черни дупки. Тогава ме побиваха тръпки. Вярвах, че чрез това радио на мен ми говорят други слънчеви системи и галактики, които сред трещенето и шума ми изпращат някакви съобщения, а аз не умея да ги разшифровам.
Когато като малко момиченце, само на няколко години, се взирах в тази снимка, бях убедена, че мама ме е търсила, въртейки копчето на радиото. Като един чувствителен радар е изследвала безкрайните пространства на Космоса, опитвайки се разбере кога и откъде ще пристигна. Прическата и облеклото ѝ (голямо деколте лодка) показват кога е направена снимката – това е началото на шейсетте години на миналия век. Насочила поглед някъде извън кадъра, тази леко прегърбена жена вижда нещо, което е недостъпно за този, който гледа снимката. Като дете го разбирах така – тя гледа във времето. На тази снимка не се случва нищо, това е фотография на състояние, не на процес. Жената е тъжна, замислена, сякаш отсъстваща.
Когато после я питах за тази тъга – а го правех много пъти, но винаги чувах едно и също – мама отвръщаше, че е тъжна, защото още не съм се родила, а тя вече тъгува по мен.
– Как може да тъгуваш по мен, щом още ме няма? – питах аз. Вече знаех, че човек тъгува по някого, когото е изгубил, че тъгата е резултат от загуба.
– Но може да бъде и обратното – отвръщаше тя. – Ако тъгуваш за някого, значи той вече съществува.
Тази кратка размяна на мнения някъде в западната полска провинция в края на шейсетте години на ХХ век, размяната на мнения между моята майка и мен, нейното малко дете, се запечата завинаги в паметта ми и ми даде запас от сила за цял живот. Защото изнесе моето съществуване отвъд обичайната материалност на света и случайността, отвъд причината и следствието, отвъд теорията на вероятностите. Постави ги сякаш извън времето, сладко близо до вечността. С детския си ум разбрах, че аз съм повече от това, което съм си представяла дотогава. И дори ако кажа: „Аз съм някъде другаде“, пак на първо място е „Аз съм“ – най-важните и най-странни думи на света.
Така тази нерелигиозна млада жена, моята майка, ми даде нещо, което някога наричали душа, и по този начин ме надари с най-добрия на света нежен разказвач.
* * *
Светът е платно, което тъчем всеки ден на големите станове на информацията, дискусиите, филмите, книгите, клюките, анекдотите. Днес обсегът на въздействие на тези станове е огромен – чрез интернет почти всеки може да участва в този процес, отговорно и безотговорно, с любов и омраза, за добро и зло, в името на живота и в името на смъртта. Когато този разказ се променя – променя се и светът. В този смисъл светът е сътворен от думи.
Следователно начинът, по който мислим за света, и – което е може би по-важното – как разказваме за него, има огромно значение. Нещо, което се случва, а не е разказано, престава да съществува и умира. Това много добре го знаят не само историците, но също така (а може би преди всичко) най-различни породи политици и тирани. Този, който разказва и води нишката на разказа – той управлява.
Изглежда, че днес проблемът е, че още нямаме готови разкази, не само за бъдещето, но дори за конкретното „сега“, за ултрабързите метаморфози на съвременния свят. Липсва ни език, липсват ни гледни точки, метафори, митове и нови приказки. За сметка на това сме свидетели как се правят опити тези непасващи, ръждясали и анахронични стари разкази да бъдат впрегнати във визията на бъдещето. Може би се ръководим от принципа, че по-добре е старо „нещо“, отколкото ново „нищо“, или се опитваме по този начин да се справим с ограниченията на собствените ни хоризонти. С една дума – липсват ни нови начини да разказваме за света. Живеем в действителност на многогласни разкази от първо лице и отвсякъде ни застига многогласен шум. Като казвам „от първо лице“, имам предвид този вид разказана история, която се върти в тесни кръгове около Аза на твореца, който повече или по-малко открито пише само за себе си и през себе си. Решили сме, че този тип индивидуализирана гледна точка, гласът, който идва от Аза, е най-естественият, човешки, честен, дори ако се отказва от една по-широка перспектива. Да разказваш в така разбираното първо лице, е да тъчеш абсолютно неповторим рисунък, единствен по рода си, да имаш като личност чувство за автономност, да осъзнаваш себе си и своята съдба. Това обаче означава също да изграждаш опозиция: „аз“ и „светът“, а тя може да бъде отчуждаваща.
Мисля, че повествованието, водено от първо лице, е много характерно за съвременната оптика, в която отделната личност играе ролята на субективен център на света. Западната цивилизация до голяма степен е изградена и се основава именно на това откриване на Аза, който представлява една от най-важните мерки за действителността. Тук човекът е главното действащо лице, а неговото мнение, въпреки че е едно от многото – винаги бива възприемано внимателно и сериозно. Разказването в първо лице е може би едно от най-големите открития на човешката цивилизация, чете се с благоговение и буди доверие. Този вид история, когато виждаме света през очите на някакво „аз“ и чуваме света от негово име, изгражда като никой друг връзка с разказвача и ни повелява да се поставим в неговото неповторимо положение.
Огромно е наистина значението на онова, което повествованието от първо лице е направило за литературата и изобщо за човешката цивилизация – превърнало е разказа за света като място, в което действат герои или божества, на които не можем да влияем, в наша индивидуална история и е предоставило сцената на хора, които са същите като нас. Освен това с такива като нас е лесно да се идентифицираме, благодарение на което между разказвача на историята и читателя или слушателя се заражда емоционално разбирателство, основано на емпатията. А за нея е присъщо да сближава и нивелира границите – в романа е много лесно да се заличат границите между Аза на разказвача и Аза на читателя, а роман, който „увлича“, направо разчита на това, че тази граница ще бъде премахната и анулирана и именно читателят, благодарение на емпатията, за известно време ще се превърне в разказвач. Така литературата стана поле за размяна на опит, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде думата на своето алтер его. При това демократично пространство – всеки може да се изкаже, всеки може също така да сътвори „глас, който говори“. Може би никога досега в човешката история толкова много хора не са се занимавали с писане и разказване. Достатъчно е просто да погледнем статистиката.
Общото комерсиализиране на литературния пазар доведе до разделение на различни отрасли – вече се провеждат панаири и фестивали на една или друга литература, съвсем поотделно, създавайки клиентела от читатели, които най-охотно се затварят в криминалета, фентъзи или научна фантастика. Особеното в случая е, че това, което трябваше просто да помогне на книжарите и библиотекарите да подреждат по някакъв принцип на лавиците огромното количество издавани книги, а на читателите помагаше да се ориентират в огромното предлагане, се превърна в абстрактни категории, в които вече не само „се напъхва“ създадената творба, но според които започват да пишат самите писатели. Все по-често жанровото произведение заприличва на формичка за сладки, която произвежда твърде подобни резултати, тяхната предвидимост се смята за достойнство, тяхната баналност – за постижение. Читателят знае какво да очаква и получава точно това, което е искал. Винаги интуитивно съм била против такова подреждане, защото то води до ограничаване на свободата на писателя, до отрицателно отношение към експеримента и трансгресията, което е съществена част изобщо от творчеството. И съвсем изключва от творческия процес всякаква ексцентричност, без която няма изкуство. Хубавата книга не бива да декларира своята жанрова принадлежност. Разделението на жанрове е резултат от комерсиализирането на цялата литература и последица от третирането ѝ като стока за продан с цялата философия на бранда, таргет групата и тям подобни открития на съвременния капитализъм.
Днес можем да изпитваме огромно задоволство, че сме свидетели на възникването на новия начин за разказване на света, който носи филмовият сериал и чиято скрита задача е да ни вкара в транс. Разбира се, този начин на разказване е съществувал още в митовете и Омировите сказания, а Херкулес, Ахил или Одисей несъмнено са първите герои на сериали. Ала никога досега той не е превземал толкова големи пространства и не е оказвал толкова съществено влияние върху колективното въображение. Първите две десетилетия на XXI в. със сигурност принадлежат на сериалите. Влиянието им върху начина на разказване (а вследствие на това и върху разбирането на света) е революционно.
Сериалът в днешния му вид не само разтегли във времето участието в разказа, генерирайки различните му темпове, разклонения и аспекти, но внесе и свои нови правила. Тъй като в много случаи задачата му е да задържи възможно най-дълго вниманието на зрителя – разказът на сериала умножава сюжетните линии, преплитайки ги по най-неправдоподобен начин, че от безпомощност посяга дори към стар разказвачески похват, компрометиран преди време от класическата опера: deus ex machina. Измислянето на поредните епизоди често пъти ad hoc променя цялата психология на героя, за да пасва по-добре на последващите събития. Герой, който в началото е бил благ и сдържан, към края се превръща в отмъстителен и изпълнен с насилие, второстепенният герой излиза на преден план, а главният герой, към когото сме успели да се привържем, губи значение или за най-голямо наше объркване дори изчезва. (...)
Ян Амос Коменски, великият педагог от XVII век, е изковал термина „пансофия“, в който е вложил идеята за възможната омнисценция, универсалното знание, което ще побере в себе си всички възможни познания. Това е било също така и преди всичко мечта за знание, достъпно за всеки. Нима достъпът до информация за света не ще промени неграмотния селянин и не ще го превърне в разсъждаващ индивид, осъзнаващ себе си и света? Дали благодарение на знанието, което е на една ръка разстояние, хората няма да станат разумни и да започнат мъдро да направляват своя живот?
Когато се появи интернет, ни се струваше, че тези идеи ще могат най-сетне да се осъществят по един тотален начин. Уикипедия, на която се възхищавам и която подкрепям, би могла да се стори на Коменски, както и на мнозина мислители от това течение, като сбъдната мечта на човешкия род – ето, създаваме и получаваме огромен запас от знание, което непрестанно се допълва, осъвременява и е демократично достъпно на практика от всяко место на света.
Сбъднатите мечти често ни разочароват. Оказа се, че не сме в състояние да понесем бремето на тази грамада от информация, която вместо да обединява, обобщава и освобождава – диференцира, дели и затваря в някакви балони, създава множество истории, които са несъчетаеми или направо враждебни една на друга, антагонизиращи.
Освен това интернет, подложен съвсем необмислено на пазарните процеси и оставен в ръцете на играчи монополисти, управлява гигантски количества данни, които се използват съвсем не „пансофично“, за широк достъп до знания, а напротив, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, за което научихме след скандала с Кеймбридж Аналитика.
Вместо да чуем хармонията на света, чухме какофония от звуци, непоносим шум, в който отчаяно се опитваме да доловим някаква най-тиха мелодия, поне най-слаб ритъм. На тази какофонична действителност повече от всякога пасва перифраза на Шекспировия цитат: Интернет все по-често е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“[1].
За жалост изследванията на политолозите също противоречат на интуицията на Ян Амос Коменски, основана на убеждението, че колкото по-общодостъпно е знанието за света, толкова повече политиците си служат с разума и взимат добре обмислени решения. Изглежда, че това не е никак проста работа. Знанието може да е смазващо, а неговата сложност и нееднозначност водят до възникването на различни защитни механизми – от отрицание и потискане чак до бягство в простите принципи на опростенческото, идеологическото, партийното мислене.
Категорията на fake news поставя нови въпроси за това какво е фикцията. Читателите, които много пъти са се оставяли да бъдат мамени, дезинформирани или заблудени, малко по малко развиват специфична невротична идиосинкразия. Реакция на такава умора от фикцията може да е огромният успех на литературата non-fiction, която в този голям информационен хаос крещи, надвиквайки всички: „Разказвам ви истината, само истината“, „Моята история се опира на факти!“.
Фикцията изгуби доверието на читателите, откакто лъжата се превърна в опасно оръжие за масово поразяване, независимо че си остава примитивен инструмент. Твърде често се сблъсквам с този пропит с недоверие въпрос: „Вярно ли е това, което сте написали?“. И тогава всеки път имам усещането, че той предвещава края на литературата.
Този невинен от гледна точка на читателя въпрос звучи наистина апокалиптично за писателя. Какво да отговоря? Как да обясня онтологичния статус на Ханс Касторп, Анна Каренина или Мечо Пух?
Смятам този тип читателско любопитство за цивилизационен регрес. Това е увреждане на умението за многоизмерно (конкретно, историческо, но и символично, и митично) участие в поредицата от случки, наречена наш живот. Животът се състои от събития, но едва тогава, когато можем да ги тълкуваме, да се опитаме да ги разберем и да им придадем смисъл, те се превръщат в опит. Случките са факти, но опитът е нещо неизразимо различно. Именно той, а не случката е материята на нашия живот. Опитът е факт, подложен на тълкуване и складиран в паметта. Съотнася се с известна основа, която носим в ума си, с дълбоката структура на значенията, върху която сме в състояние да разположим собствения си живот и внимателно да се вгледаме в него. Вярвам, че митът играе ролята на такава структура. (...)
Никога не съм била особен ентусиаст на простото разграничаване на fiction и non-fiction, освен ако го приемем само като декларативно и дадено по усмотрение. В морето от определения какво е фикция най-много ми харесва това, което е най-старо и принадлежи на Аристотел. Фикцията винаги е някакъв вид истина. (...)
Литературата започва от „Защо?“, дори ако на този въпрос трябва постоянно да отговаряме с обичайното: „Не знам“. Литературата поставя въпроси, на които не може да се отговори с помощта на Уикипедия, тъй като надхвърлят самите факти и събития, опирайки се непосредствено на това как ги преживяваме.
Възможно е обаче романът и литературата изобщо да се превърнат пред очите ни в нещо съвсем маргинално по отношение на другите начини на разказване. Значението на образа и на новите форми за предаване на опита – киното, фотографията, виртуалната реалност, добавената реалност – да станат сериозна алтернатива на традиционното четене. Четенето е доста сложен психологически процес на възприятие. Казано по-просто: първо, едно изключително неуловимо съдържание се концептуализира и вербализира, превръща се в знаци и символи, а после следва „разкодирането“ му обратно от езика към опита. Това изисква известна интелектуална компетенция. А преди всичко изисква внимание и съсредоточаване, все по-редки умения в днешния крайно разсейващ свят.
Човечеството е изминало дълъг път в начините за предаване и споделяне на собствения си опит, от устната култура, разчитаща на живото слово и човешката памет, до революцията на Гутенберг, когато разказът става всеобщо достъпен чрез писаното слово и по този начин бива запазен и кодифициран, а също тъй вече може да бъде многократно възпроизвеждан без промени. Най-голямото постижение на тази промяна е бил моментът, в който сме отъждествили мисленето само по себе си с писането, тоест конкретния начин за използване на идеите, категориите или символите. Днес несъмнено сме изправени пред също толкова знаменателна революция, когато опитът може да бъде предаван непосредствено, без помощта на печатното слово. (...)
И днес вече не образът е най-големият противник на текста, както все още мислехме през XX век, тревожейки се от влиянието на киното и телевизията. Това е съвсем различно измерение на преживяването ни на света – въздействащо пряко на нашите сетива.
* * *
Тук не искам да нахвърлям някаква обща визия за кризата на разказването за света. Често обаче ме измъчва чувството, че на света нещо му липсва. Че преживявайки го чрез екраните, чрез апликациите, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неопределен, въпреки че достигането до всяка конкретна информация е поразително лесно. (...)
Заливащите ни картини на насилие, глупост, жестокост, заливащата ни реч на омразата отчаяно се уравновесяват от различни „добри новини“, но те не са в състояние да овладеят мъчителното усещане, което дори е трудно да се изрази с думи: Нещо не е наред със света. Това чувство, което някога е било запазено за невротичните поети, днес се превръща в епидемия от неопределеност, в просмукваща се отвсякъде тревожност.
Литературата е една от малкото области, които се опитват да ни задържат в конкретиката на света, защото по природа тя е винаги „психологична“. Тъй като се съсредоточава върху вътрешните истини и мотиви на героите, разкрива техния опит, недостъпен по никакъв друг начин за другия човек, или просто провокира читателя психологически да тълкува поведението им. Единствено литературата е в състояние да ни позволи да навлезем дълбоко в живота на друго човешко същество, да разберем неговите истини, да преживеем неговата съдба.
Разказът винаги описва кръгове около смисъла. Дори ако не го изразява директно, дори когато преднамерено се отрича от търсене на значение, съсредоточавайки се върху формата, експеримента, когато формално се бунтува, търсейки нови изразни средства. Четейки дори и най-бихевиористично и пестеливо написания разказ, не можем да се въздържим от въпросите: „Защо се случва това?, „Какво значи?“, „Какъв е неговият смисъл?“, „Накъде води?“. Възможно е дори нашият ум да е еволюирал към разказа като към процес на придаване на смисъл на милионите дразнители, които ни заобикалят, и дори по време на сън безспирно и неуморно да преплита нишките на своите разкази. Защото разказът е подреждане във времето на безкрайно количество информация, определяне на връзките ѝ с миналото, настоящето и бъдещето, откриване на повторяемостта в нея и подреждане в категориите на причина и следствие. В това участват и разумът, и емоциите. (...)
* * *
Тук през цялото време се питам дали днес е възможно да бъдат открити фундаментите на новия универсален разказ, цялостен, неизключващ, вкоренен в природата, пълен с контрасти и едновременно с това понятен.
Дали е възможна такава комуникация, която да излезе извън некомуникативния затвор на собственото ни „аз“, да разкрие по-голяма територия от действителността и да покаже взаимните връзки? Която да умее да се дистанцира от отъпкания, очевиден и банален център на „широко разпространените мнения“ и която да е в състояние да погледне на нещата екс-центрично, извън центъра?
Радвам се, че литературата по чудо си е запазила правото на всякакви странности, фантасмагории, провокации, на гротеска и лудост. Мечтая си за високи гледни точки и широки перспективи, в които контекстът далеч надхвърля това, което бихме могли да очакваме. Мечтая си за език, който може да изрази и най-смътната интуиция, мечтая си за метафора, която прекрачва културните граници, и накрая – за жанр, който ще стане всеобхващащ и трансгресивен, а едновременно с това читателите ще го обикнат.
Мечтая си и за нов вид разказвач – „от четвърто лице“, който, разбира се, не се свежда само до някакъв граматичен конструкт, а носи както перспективата на всеки от героите, така и умението да отива отвъд хоризонта на всеки един от тях, който вижда повече и по-широко, който е в състояние да игнорира времето. О, да, неговото съществуване е възможно.
Замисляли сте се някога кой е този чудодеен сказател, който в Библията провъзгласява с гръмък глас: „В началото бе словото“? Който описва сътворението на света, неговия първи ден, когато хаосът бе отделен от реда? Който следи сериала за възникването на Космоса? Който знае мислите на Бога, знае неговите съмнения и без да му трепери ръката, запечатва на хартия това небивало изречение: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“. Кой е този, който знае какво е отсъдил Бог?
Като изключим всички теологични съмнения, можем да обявим тази фигура на тайнствения и нежен разказвач за чудотворна и знаменателна. Това е точка, перспектива, от която се вижда всичко. Да виждаш всичко, означава да признаеш окончателния факт на взаимната свързаност на съществуващите неща в едно цяло, дори ако тези връзки още не са опознати от нас. Да виждаш всичко, означава също така съвсем друг вид отговорност за света, тъй като става очевидно, че всеки жест „тук“ е свързан с жест „там“, че решение, взето в една част на света, ще породи ефект в друга негова част, че разграничаването на „мое“ и „твое“ започва да става спорно.
Затова би трябвало честно да разказваме така, че да задействаме в ума на читателя усещането за цялост, способността да обединява фрагментите в един рисунък, да открива в дребните случки цели съзвездия. Да разказваме история, за да бъде ясно, че всички и всичко е потопено в една обща представа, която с всяко завъртане на планетата грижливо произвеждаме в умовете си.
Литературата има такава сила. Би трябвало да се откажем от опростените категории висока и ниска литература, популярна и нишова, да не се отнасяме твърде сериозно към разделението на различни жанрове. Да се откажем от определението „национални литератури“, много добре знаейки, че Космосът на литературата е един, също както идеята за unus mundus, общата психична действителност, в която се обединява нашият човешки опит, а Авторът и Читателят играят еднакво важна роля, първият, поради това, че твори, а вторият благодарение на това, че непрестанно интерпретира. (...)
Мисля, че ни очаква предефиниране на това, което днес разбираме под реализъм, и търсене на такъв, който би ни позволил да прекрачим границите на нашето его и да проникнем през този стъклоекран, през който виждаме света. Та нали потребността от действителност днес се задоволява от медиите, социалните мрежи, преките кореспонденции и репортажи в интернет. Може би това, което неизбежно ни очаква, е някакъв неосюрреализъм, отново разложени гледни точки, които няма да се страхуват да се изправят срещу парадокса и ще тръгнат срещу течението на простия причинно-следствен ред. О, да, нашата действителност вече е станала сюрреална. Сигурна съм също така, че много разкази зоват да бъдат пренаписани в нов интелектуален контекст, с вдъхновение от новите научни теории. Но също толкова важно ми се струва постоянното връщане към мита и целия човешки имагинариум. Такова връщане към компактните структури на митологията би могло да донесе някакво чувство на неизменност в тази недоопределеност, в която днес живеем. Вярвам, че митовете са строителният материал на нашата психе и те няма как да бъдат игнорирани (най-много да не осъзнаваме тяхното влияние).
Навярно скоро ще се появи някой гений, който ще може да конструира съвсем различно, днес още невъобразимо повествование, в което ще се побере всичко съществено. Такъв начин на разказване със сигурност ще ни промени, ние ще захвърлим старите сковаващи ни перспективи и ще се отворим към нови, които винаги са съществували някъде тук, ала сме били слепи за тях.
В „Доктор Фаустус“ Томас Ман пише за композитор, измислил нов вид тотална музика, способна да промени човешкото мислене. Но Ман не е описал каква би трябвало да бъде тази музика, създал е само въображаема представа как би могла да звучи. Може би ролята на творците е точно в това – да дадат предвкусване на това, което би могло да съществува, и по този начин да му помогнат да се превърне в нещо въображаемо. А въображаемото е първият стадий на съществуването.
* * *
Аз пиша фикция, но това никога не е нещо, изсмукано от пръстите. Когато пиша, трябва да усещам всичко вътре в мен самата. Трябва да прекарам през себе си всички същества и предмети, присъстващи в книгата, всичко, що е човешко и отвъд човешко, живо и ненадарено с живот. Трябва отблизо да се вгледам във всяка вещ и личност, най-сериозно да се отъждествя с тях, да ги персонализирам. Точно за това ми служи нежността – защото нежността е изкуството да се отъждествяваш, да съусещаш, тоест непрестанно да откриваш сходства.
Създаването на истории е безкрайно вдъхване на живот, придаване на съществувание на всички тези трохички от света, които представляват човешкият опит, преживените ситуации, спомените. Нежността персонализира всичко, до което се докосва, позволява да му се даде глас, да му се дадат пространство и време, за да започне да съществува, и да се изрази. (...)
Нежността е най-скромният вид любов. Това е онази нейна разновидност, която не се появява нито в свещените текстове, нито в евангелията, никой не се кълне в нея, никой не се позовава на нея. Тя няма свои емблеми нито символи, не води до престъпления, нито до завист.
Появява се там, където внимателно и съсредоточено се вглеждаме в друго битие, в това, което не е „аз“.
Нежността е спонтанна и безкористна, тя далеч надхвърля емпатичното съусещане. Тя е по-скоро съзнателно, макар и малко меланхолично споделяне на съдба. Нежността – това е, когато наистина дълбоко се вълнуваш от чуждото битие, от неговата крехкост, неповторимост, неговата податливост на страданието и въздействието на времето.
Нежността създава между нас връзки, прилики и тъждественост. Тя е този начин на гледане, който ни показва света като жив, изпълнен с живот, взамосвързан, сътрудничещ си и взаимнозависим.
Литературата е изградена именно върху нежността към всяко различно от нас битие. Това е основният психологически механизъм на романа. Благодарение на този чудесен инструмент, най-изтънчен начин на човешка комуникация, нашият опит пътува във времето и достига до тези, които още не са родени, но които някой ден ще посегнат към това, което сме написали, което сме разказали за нас самите и за нашия свят. Нямам представа как ще изглежда техният живот, кои ще са те. Често мисля за тях с чувство за вина и срам.
Климатичната и политическа криза, в която днес се опитваме да намерим правилната посока и на която толкова искаме да се противопоставим, спасявайки света, не се е появила от нищото. Често забравяме, че това не е някаква неизбежна съдба и предначертана участ, а резултат от съвсем конкретни действия и икономически, обществени и светогледни (включително религиозни) решения. Алчността, липсата на уважение към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайното състезание, липсата на отговорност сведоха света до статута на предмет, който може да се реже на парчета, да се използва и унищожава.
И затова вярвам, че трябва да разказвам така, сякаш светът е живо, едно цяло, непрестанно възникващо пред нашите очи, а ние сме негова малка и в същото време могъща част.
Превод от полски Милена Милева
Със съкращения
[1] Уилям Шекспир, „Макбет“, пето действие, превод Валери Петров.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук