Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Осемдесет документални и анимационни филма показа фестивалът, който се проведе за 24-ти път в Пловдив

Историята на фестивала „Златен ритон“, създаден през 1975 г., е дълга, през годините той сменя и мястото, и спецификата си, и начина, по който се оценяват неигрални филми у нас. Добрата новина през 2019 г. е, че той оцеля във времена, в които всяка форма на културна изява трудно оцеляваше. И освен че оцеля, представи селекция от 80 български документални и анимационни филма, повечето от които подкрепени от Националния филмов център.

Фестивалът днес

Именно от изобилието дойде първият проблем на 24-тото издание на фестивала, който се проведе от 29 ноември до 6 декември 2019 г. в „Лъки Дом на киното“ в Пловдив. Прожекциите на 56-те конкурсни филма и на останалите 24 от програма „Открити хоризонти“ създаваха неприемливо задъхване у всички, на които им бе важно да видят колкото може повече заглавия. А въпросният проблем дойде от непровеждането на фестивала през 2018 г. (за втори път!) и събирането на продукцията за две издания в едно. Така бяха ощетени и авторите, и журито, и зрителите. Впрочем последните бяха твърде малко въпреки обявения свободен вход. За авторите остана неудовлетворението от изкуствено завишената конкуренция, а за оценяващите (Светослав Стоянов, председател на журито, Ангел Гешев, Велислава Господинова, Мария Аверина и проф. Надежда Маринчевска) – затруднението да определят най-добрите. Така или иначе, „Златен ритон 2019“ вече е история и фактите са ясни.

Наградените

Голямата награда Златен ритон за документален филм заслужено бе присъдена на „Жертва на пешки“ на Асен Владимиров (2018, продуцент „ПроФилм“). Журито мотивира избора си с определението „майсторски многопластов разказ за съдбата на човека и нациите, пометени от историческия водовъртеж на епохата“. А това, което докосна най-силно зрителя, бе личната драма на патоанатома проф. Марко Марков, участвал в международната комисия от съдебни медици, които е трябвало да се произнесат за смъртта на хилядите полски офицери в гората край Катин – превратна съдба на професионалист, притиснат от политическите обстоятелства през пролетта на 1943 г. да сложи подписа си под документ, който завинаги ще боде съвестта му. Работата на Асен Владимиров с историческия архив и пресъздаването му в покъртителна картина е забележителна. Също както е забележително и усилието му по другия, макар и останал без награда негов филм – „Брейкинг нюз“ (за чуждестранните военни кореспонденти по време на Руско-турската война (1877–1878). „Жертва на пешки“ спечели още две награди в Пловдив – на Българската национална филмотека и на Съюза на българските филмови дейци. Така активът от отличия за филма се удвои след международните признания от фестивалите в Ръшнов (Румъния), Варшава (Полша) и Риека (Хърватия).

Голямата награда Златен ритон за анимационен филм спечели „Дърво от желязо“ на режисьора Андрей Цветков (2019, продуцент „Трикси приятели и Петко“) за „философското осмисляне на полета на духа, за силата на съпричастността и ярката графична изразност“. Сценаристът Слав Бакалов, светла му памет, държи синът му да заснеме този филм, но той отказва. Затова един ден просто „заповядва“ на Цветков: „Това е най-хубавият ми сценарий, искам да направиш от него хубав филм“. Така се появява близо 10-минутната вълнуваща анимация за съдбата, дадена на всяка земна твар (независимо дали птица, или човек). Преди да си отиде от този свят, Бакалов гледа филма просълзен...

Журито присъди наградата за режисьор на документален филм на Боя Харизанова за нейния „Чувство за непоносимост“ (2018, продуцент „Инкомс Проджект“) за „умелото боравене с разнообразни похвати от палитрата на кинодокументалистиката“. Тя проследява живота на Георги Марков до1969 г., когато писателят взема съдбовното си решение да емигрира – разкъсван от лични съмнения и все още далеч от „българския чадър“.

Наградата за художник-постановчик на анимационен филм получи Пенчо Кунчев за „Рози в нощта“ (2018, продуцент „Ню Бояна Филм“) за „мощния импресионистичен език на метаморфозата, еротично сливаща човешко тяло и природа“. Той бе отличен и от гилдия „Кинокритика“ към СБФД в категорията за анимационен филм. Кунчев отново впечатлява с характерния си почерк, който с лекота прелива нови и нови цветове, персонажи и състояния.

С два приза си тръгна от Пловдив филмът „Калин и отборът на затвора“ на режисьора Петко Гюлчев по сценарий на Тонислав Христов (2018, продуценти „Изограф“ и „Соул Фуд“). Той получи Специалната награда на журито за документален филм за „майсторския кинематографичен разказ, разкриващ мисията на една нестандартна личност, разчупваща рамките и представите на обществото“ и Наградата на гилдия „Кинокритика“ към СБФД за документален филм. Няма как зрителят да не обикне историята на психолога от затвора в Казичене – Калин, неуморим в страстта си да извади от калта поне един от сто затворници чрез спорт, изкуство, приятелско рамо…

Специалната награда на журито за анимационен филм отиде при „Лист хартия“ на режисьорката Ася Кованова и сценариста Христо Ганев (2019, продуцент „Кулев филм продукция“) заради „чистотата на разказа и поетичната образност“. Около осем минути за „малкото“ щастие, за което просто са нужни сетива…

Два филмови дебюта също накараха създателите си да ликуват. Наградата при документалистите бе присъдена на Емил Спахийски за „Икар от Кочериново“ (2019, продуцент „Контраст Филмс“) заради „автентичния и деликатен поглед към света на един мечтател и нелеката му съдба“. Журналист, политически наблюдател и кинодраматург, авторът се вдъхновява от изобретателя Николай Поповски, който може да построи първия български хеликоптер в задния двор на бащината си къща, да сътвори вентилатор за тоалетна чиния или нова глобална азбука, но не и да бъде признат и богат.

Наградата за дебют за анимационен филм отиде при „Последният ден“ на Далибор Райнингер (2019, продуцент „Компот Колектив“) за „пресъздадения екзистенциален поетичен свят на самотния човек“. Сценарият, написан по стихотворение на Мария Донева, пресъздава историята на самотна, измъчвана от миналото си жена, която търси мястото си във все по-объркания ни свят.

И още награди

По традиция община Пловдив също прави своя избор. Нейната награда за документален филм бе присъдена на „Какъв цвят има този свят“ на Ралица Димитрова (2019, продуцент „Б плюс филм“) за „умелата визуализация на екзистенциалния поетичен свят на Данила Стоянова“. Коя е Данила? Тя е талантливата дъщеря на интелектуалеца Цветан Стоянов, отишла си едва на 23 години от левкемия. Момиче от поколението на родените в началото на 60-те години на ХХ в. деца на известни творци, но нямала привилегията нито да бъде призната като поетеса, нито да бъде пожалена от съдбата. Нейни стихове днес са изписани на стена в Лайден, Холандия, до редовете на велики поети.

Наградата на община Пловдив за анимационен филм отиде при приказно вълнуващия „Виола“ на Сотир Гелев (2019, продуцент „Фор Хандс“) за „философския прочит на една притча за любовта и свободата на избора“. Ако бъде подобаващо разпространен, филмът ще докосне и малки, и големи зрители с музикалния си прочит на приказката за принцесата, нейния баща и кандидат-женихите.

Още три филма получиха признание в Пловдив. Две от тях бяха присъдени от асоциация „Академика 21“. Едната отиде при документалния „Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев (2019, продуцент „Кадиак“) за „уникалния анализ, който постига своята цел: зрителят разбира защо думите на Радичков са незабравими“. Колкото и да знаем за сладкодумеца от Калиманци, той винаги може да ни изненада – този път чрез спомените на Румен Леонидов, Силвия Вачкова, Вера Ганчева и други негови познавачи и приятели.

Наградата на „Академика 21“ за анимационен филм получи „Без коментар“ на Вяра Донева (2019, продуцент „Нагуал“) за „съхранение на българската традиция в притчовата анимация“. Само в 17 минути авторката успява да събере глобалния проблем на планетата Земя и да „изкрещи“, че всичко зависи единствено от нас, хората. 

Специален диплом получи и анимационният „Щастие“ на Димитър Димитров по сценарий на Дилян Еленков (2018, продуцент „Метаморфоза-Н“) за „артистичните метаморфози и ноар естетиката“. За съжаление само със специален диплом бяха отличени и две от най-вълнуващите документални творби в конкурса – „Рокендрол“ на Борислав Колев (2019, продуцент „Прожектор“) и „Формулата на Тео“ на Николай Василев (2019, продуцент „Скрийнинг Имоушънс“). Признанието за първия е заради „артистичното и професионално изследване на рок музиката като двигател на бунтарския дух на младите от поколението на прехода“, а за втория – заради „показването на светлия ум и талант на един български учител, успял да разкрие въпреки системата потенциала на българския интелект на световно ниво“.

Защо толкова ме докоснаха? Привидно разказвайки само за определен жанр музика, „Рокендрол“ всъщност е за духа в годините преди и след 1989 г. Това е филм за мечти, за непокорство, за прескачане на бариери и в крайна сметка, за порастването на 20-годишните според личните им пристрастия и външните обстоятелства. „Формулата на Тео“ също толкова привидно е филм за добрия учител, а реално е много повече – за духовния човек, призван да превръща невръстните умове в мислещи големи хора.

И още филми

Не мога да пропусна и още няколко филма от конкурсната програма, предизвикали спорове или одобрение. Филмовите критици, присъстващи на фестивала, имаха проблем най-вече с т.нар. възстановки, използвани от кинодокументалистите (напр. „Сага за попилените възможности“ на Ралица Димитрова за Ньойския договор), с прекалената дължина (напр. „Северозапад – неизтребими образи“ на Константин Занков за отиващия си живот от най-бедния район на България) или с „Тайният живот на Вера“ на Тонислав Христов – история за сестра и брат, жертви на деспотичен баща, заснета на ръба между игралното и документалното кино.

Любопитни кинопътешествия в миналото ни предложиха „Гражданинът Сис“ на Господин Николов по сценарий на Влади Киров (за чешкия военен кореспондент и фотограф Владимир Сис, верен приятел на България и жертва на сталинския режим); „Ненужен герой“ на Стефан Командарев (за единствения български войник, нелепа жертва на нелепа идея през 1968 г. в Прага); „Следващото поколение“ на Ния Александрова и Айелет Хелер (нестандартен поглед към спасяването на българските евреи).

Проблемната страна на днешната реалност изкристализира с „Контролирани глътки въздух“ на Ефемия Фард (за майка и дъщери, пострадали от домашно насилие), както и с два филма за наркозависими и подадената им ръка от църквата „Цар Борис-Михаил“ във Варна – „Началото е край“ и „Неупиваемата чаша“ на Румяна Ангелакова. Вдъхновяващи са героите в „Недалеч от рая“ на Христо Бакалски и Корнел Миглус (за майка Юлита от Мулдавския манастир „Света Петка“), в „Удавник“ на Пламен Николов (за рибаря Илия, избрал да живее без екстри там, където морето докосва брега), в „Отвъд скока“ на Валентина Фиданова-Коларова (за лекоатлетката Йорданка Благоева) и „Да надскочиш съдбата“ на Панчо Цанков (за световно признатия учен и филантроп проф. Минко Балкански) и др. А ведрата страна на живота дойде с дебюта на Павлина Иванова „Синко мой“ (за странстванията на Мирослав Атанасов-Морски от група „Джанго Зе“), с „Нов живот“ на Стефан Иванов (за български емигранти в Канада) и „Рангел завинаги“ на Коста Биков, в който Рангел Вълчанов „режисира“ със смях и виц дори когато вече го няма.

Изводите

Много са. На първо място – „нулевата“ година се отразява зле на един действащ фестивал. Второ, филми – много, възможности за разпространението им – почти никакви извън премиерите и излъчванията по БНТ. Трето, фестивалът е изгубил живеца си – в мрачна сграда, с малко публика и почти никакво медийно присъствие. А онова, което вероятно убягна от погледа на тези, които са видели само част от филмите, е почти неизменното присъствие на църквата на екрана – от разрушени храмове, през звън на камбани до намиращи себе си в тишината ѝ рокмузиканти. Явно имаме много за наваксване.