Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

С режисьора разговаря Данислава Делчева

Андрей Паунов (род. 1974 г.) вдигна летвата на документалното кино с „Георги и пеперудите“ (2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (2007) и „Момчето, което беше цар“ (2011), а с новия си филм за Кристо „Да ходиш по вода“ надскочи още няколко пъти себе си, за да се устреми към своя първи игрален филм по пиесата на Йордан Радичков „Януари“. И докато „Януари“ е в постпродукция, „Да ходиш по вода“, който откри Международния София Филм Фест през 2019 г., вече е в кината.

След „Момчето, което беше цар“ за Симеон Сакскобургготски правите „Да ходиш по вода“ за Кристо. Може би предпочитате силни водещи фигури за документално кино?

В документалното кино това е един от основните начини филмът да има публика и добра дистрибуция. Не казвам, че само филмите, базирани на имена, имат живот в комерсиалното кино. Филмът „Момчето, което беше цар“ всъщност не е за царя – него го има там пет секунди, дори котката му присъства по-дълго. Филмът не е за царя, а за цялото идиотско царство в България. Никога не е бил представян като филм за Симеон. А с Кристо стана по много различен начин. Първо, той винаги ми е бил много интересен като артист и винаги съм искал да направя нещо за него, и второ, опознавайки го, видях какъв герой е той. До края на живота си бих правил филми за него! Той е много повече от това, че е Кристо. Той е една буря на 85 години, експлозия! През него можеш да откриеш целия свят. Затова и филмът е за Кристо, а не за изкуството на Кристо. Нищо не можеш да разбереш за естетическите подбуди за този или който и да е друг негов проект. Можеш само да наблюдаваш живата енергия на този човек и как той случва изкуството си. Всички ненужни детайли са изпуснати, защото от тях няма смисъл. Колко точно пластмасови кубчета слага – това няма никакво значение. Можеш да отвориш Уикипедия или да си купиш огромния каталог, където всичко това е описано. Това не е филм, който се опитва да акумулира публика чрез лицето на Кристо. „Да ходиш по вода“ е филм, който прави опит да е поредното блокче в производството на това, което е Кристо. Дава възможност извън другите материали, които съществуват за него, по един или друг начин да го усетиш или разбереш.

Казвали сте, че филмът се възприема различно по света. Какви впечатления събрахте покрай представянето му?

Как се възприема филмът – зависи много и от това дали Кристо е познат, или не. В Германия всеки знае кой е Кристо заради опаковането на Райхстага. Като отидеш в плод-зеленчука и питаш леличката, която продава домати, тя знае кой е Кристо. Докато в Америка филмът е по-скоро за хора, които се интересуват от изкуство. Там беше много приятно, защото успяхме да направим турне заедно с Кристо. Имахме прожекции в Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Франциско. Беше пълно с хора.

В Италия беше жестоко! Филмът тръгна едновременно в 105 кина. Един уикенд беше в цяла Италия, имаше премиера в Милано, а след това остана в арт кината. Голяма част от филма е за отношенията с италианската бюрокрация, която, между другото, много прилича на българската. Там хората приемат филма много бурно и радушно, но не всички са щастливи. Дори забраниха филма в селото, където беше проектът на Кристо. Трябваше да има прожекция, беше нает голям надуваем екран и в последния момент кметовете гледаха филма и обидени, отмениха прожекцията. Направихме скандал.

Налагахте ли си автоцензура в общуването с Кристо?

Не, точно обратното. Този филм е правен от ужасно много материал, имаше бурни случки, които много ми харесаха. Аз седнах и го организирах, Кристо много го хареса и каза: „Това е най-смешното нещо на света, което съм гледал!“. Опитахме се да напипаме някаква почва и затова нямахме никаква цензура – всичко влизаше. А и за него е много важно дали е истинско. Той има обсесия от автентичността. И понеже сглобеният материал показва как стоят нещата наистина и е дори груб в показването си, на него много му допадна. И затова се получи филмът.

Как се промени представата ви за филма от началото, когато сте искали да има определена атмосфера, и впоследствие, когато вече имахте частично сглобен материал и започнахте да снимате?

По време на проекта почти всичко е снимано от десет различни екипа, с които аз нямам нищо общо. Връчено им е някакъв вид „оръжие“ и те преследват събитието с цел да го заснемат триизмерно от всички възможни ъгли. А на мен ми предложиха да направя филма 1–2 месеца след самия проект, но аз бях там. Тогава се роди идеята да проверим дали от целия този материал може да се направи филм. Гледах всичко и казах: „Тук има неща, от които може да стане филм“. По-късно снимахме допълнително Кристо. Има и доста друг материал, който засега не е в този филм. Да се надяваме, че ще има друг.

Идеята на този филм е да бъде портрет в много кратък период от време. Според мен това е най-добрият начин да се оползотвори материалът. Той беше едни парченца живот, интересни и многопластови, които, като се сложат и се каже: „Това се случва за шест месеца“, е много по-вълнуващо, отколкото ако кажеш: „И той се роди в Габрово…“. Просто си мислех, че добра възможност е да видиш един човек за конкретен период от време, докато той прави нещо важно с всички хора и неща около себе си, с неговия собствен ритъм. Филмът е толкова хаотичен, колкото е Кристо.

Как от хаоса изведохте линията на разказа?

Имаше много пътеки, по които можеше да поеме филмът, но най-чисто беше да се проследи личното изживяване на Кристо в този негов проект. Оттам дойде и „Да ходиш по вода“ – малко е като покана за разходка в стъпките на един човек. В монтажа се опитвахме да постигнем усещането, че всъщност ти си там и има една аматьорска камера, с която ти снимаш в момента. Има ги парчетата живот, които някак те излъгват, че и ти си в него.

Запознахме се с Кристо първо през материала, после през лични контакти, след това – продължавайки да снимаме. И се получи много интересно общуване, на чиято база аз вече имах много добра идея как да стане филмът.

Намерихте ли някакво противоречие в Кристо?

Той е артист, а артистите са изтъкани от противоречия. Като артист ти си насърчаван от самия себе си и от смисъла на това, което правиш, да си непрекъснато в противоречие със себе си, заниманията си и с хората около теб. Не става дума за нещо, което аз съм открил, а сме точно в сърцето на неговата операция и онова, което извършва. Оттам идва и този избухлив материал. Ценно е, че той непрекъснато търси себе си и се опитва да се разбере.

Как приехте разнообразието от формати, с които е трябвало да се справите, и доколко технологичният напредък променя визуалния език?

Светът вече върви към това – за такъв тип проект започваш да търсиш сред безкрайно количество материал. Например има материал, който намерих в Youtube и го купих – цял епизод от израелски турист, отишъл там и заснел една буря. Докато бях на мястото на събитието по време на проекта, аз също попаднах в бурята и се питах: „Къде е сега този материал? Искам да видя тези златни хора“. Всички хора бяха облечени в златно, имало е десет камери, къде е материалът? Нямаше такъв. Отворих Youtube и започнах да търся, така попаднах на този епизод. И за мен беше нов свят – интересното бъдеще, което вече се случва, защото филмите могат да се правят от всичко. В зависимост от това какво искаш да постигнеш, всички формати са прекрасни – и лентата, и тоталното trash видео от Youtube. На мен би ми било интересно да снимам филм и на VHS. Особено за документално кино това ти дава невероятна свобода – можеш вече да месиш от всичко. Разбира се, има филми, включително моите предишни, които са снимани на лента, с хореография и т.н., но това не означава, че другият подход не е интересен.

Кое е по-важно за вас в документалното кино – ситуацията или начинът, по който искате да я заснемете?

Зависи от историята – как снимаш една ситуация, има значение единствено за това тя с какво ще допринесе в сглобката на точно тази история. Напоследък ме занимава как да присъствам съвсем официално и нахално до момента, в който на всички им писне. Не можеш да правиш филми, криейки се. Естествено, зависи от историята и жанра, защото в документалното кино има толкова много жанрове... Красотата на документалното кино е в това, че се случва наистина. А красотата на игралното е, че можеш да правиш каквото си поискаш. То пък защо трябва да е истинско? За мен в документалното кино е интересно: аз съм в истинския свят, следвам някакъв вид реалност и потъвам в нея. А в игралното е точно обратното: моделирам всичко, правя някакъв съвсем различен свят.

Създавате ли нови светове в „Януари“, или се придържате повече към пиесата?

„Януари“ е проект, който трябваше много отдавна да се случи, но сега му дойде моментът. Филмът съвсем не е дълбоко закопан в родната действителност. Битовизмът ме изморява, няма никаква естетика в него. В последно време се снимат такива филми, в които не можеш да направиш много неща, характерни за игралното кино, и тъкмо те много ме вълнуват. Например отношенията между движения, време, актьори, мизансцен. Най-краткото определение на филма е: „В очакване на Годо“ среща „Сиянието“ в една интерпретация на пиеса от магическия социалистически реалист Йордан Радичков“. Пиесата е фантастична с много настроение и пространство да измислиш нещо в нея. Напомня ми за много неща. Например за един социалистически слашър – всички отиват в една дървена колиба и един по един изчезват. Да, не виждаш, че ги убива чудовище, но е същото. Петък, 13-и е. Радичков е написал „Петък, 13-и“. Това бе първият ми прочит и си казах: „Защо не?“. Същевременно, когато тръгнахме да проучваме, започнах да откривам вътре Пинтър, Бекет, много Бекет: ако изчистиш историята, тя може да стане много по-абстрактна, сюрреалистична и абсурдна. Минахме през различни посоки. Работих с един англичанин по текста.

Как се справихте с езика и културата при превода за чуждестранните участници в екипа?

Писането на текста на английски продължи две години, накрая седнах и го написах на български, което беше пълно пренаписване. Освен това филмът е първата българо-португалска копродукция. С малко български и още по-малко португалски пари. Това стана покрай оператора на филма, много сериозен представител на португалското ново кино. Цялата операторска група дойде от Португалия. Две момичета – негови асистентки, участваше и един бразилец. Те никога не бяха виждали сняг, а брулеше жестоко и беше минус 20 градуса. Добре се отрази на картинката, стана по-студена.

На какви жанрове и стил се обляга филмът?

Движи се като черно-бял уестърн, има двигател на мистерия и после вкус на филм на ужасите, но е комедия. Без значение дали публиката ще е от българи, или чужденци – всички би трябвало нищо да не разберат, това е сюрреалистичен филм.

Как махането на пластове добавя смисъл и дълбочина за филма?

Напоследък в „Януари“, а и в други проекти не ме интересува толкова историята. Не съм убеден, че всъщност става въпрос за разказване на истории. Мисля, че историята и сюжетът са някак изкуствено залепени, по-лесно се четат, скучно е те да ти бъдат основен мотив, за да правиш нещо. „И сега ще ви разкажа една история“… Купи бутилка водка, покани приятели и разказвай истории цяла вечер, не ти трябват милиони за това. На мен са ми интересни героите. Във филмите гледаме именно тях. Затова, колкото и да са гнусни турските сериали, хората ги гледат, залепени за телевизора. Там се разказват пълни глупости, но гледайки героите, хората се навързват с тях. Това ми е интересно в писането – да имам отворени герои в постпинтъровски свят, в който няма минало, няма бъдеще, има само едно по-абстрактно състояние, в което те живеят. А при режисирането аз се въртя около сетинга – какъв ще бъде този свят и героите в него, какво ще правят те и най-вече: каква история ще ни разкажат въпросните свят и хора, без да ни говорят? Човекът на определен фон какво означава?

Какво ви помогна да задвижите драматургично „Януари“?

Абсурдът. Той е водещата драматургична субстанция. Откривайки общото между хора, които чакат един човек, и друг, който е отишъл в града с шейна, а тя се връща без него и те пак го чакат… Това се превръща в един безкраен мотор на чакане. Като го опростиш, започва да има повече екзистенциални елементи. Не става въпрос за осъвременяване на пиесата. Тя е конкретна откъм герои и теми във варианта, в който е, много е театрална. И за да може да стане на кино, трябва да стане още по-театрална, по-абсурдна, а героите да придобият други пластове.

Имаше ли разочарования по време на снимачния процес?

Не, защото бюджетът падна наполовина два месеца преди снимките, имахме 23 дни да го снимаме и нямаше време за нищо – нямаше време да спиш, да ядеш, да се потиснеш, нямаше време да се скараме. Просто започна и свърши, нямаше време! Това е положителното на нискобюджетната продукция – нямаше време и за хубави, но и за лоши неща. Аз съм моментен песимист, но в голямата картинка съм много оптимистично настроен.

Като говориш с някой, който прави кино, и го попиташ защо го прави, той най-често ти казва: „Защото го обичам най-много от всичко в света! Това е по-силно от мен!“. Като е по-силно от теб, значи се забавляваш, докато го правиш. И всички гадости – няма пари, едно или друго не става, са част от приключението. По същия начин, по който при Кристо част от приключението е да има буря и той да се кара с някакви италианци. Това зарежда. Мисля, че в крайна сметка смисълът от правенето на нещо такова е в процеса: хората да са били на пътешествие, усещането, че се е случило нещо и е имало микроексплозия, малък свят се е появил. Това винаги слага отпечатък върху крайния резултат, който хората могат да видят.

Как се провокират тези микроексплозии, доколкото всичко зависи от вас като инициатор на процеса?

Имах период, когато бях направил няколко филма един след друг и имах чувството, че съм влязъл в производство, а не в създаване. Исках да правя нещо друго. Понякога е хубаво да се отдалечиш от нещата, които правиш. Докато не снимах филми, писах сценарии, копродуцирах един филм. Бях оставил егото ми да дърпа чекмеджето и да вади стари амбиции. Затова първите три филма бяха едно. „Да ходиш по вода“ и работата с Америка нямат нищо общо, а „Януари“ пък е съвсем различен. На мен ми е скучно да правя едни и същи неща.

Какво е онова, което не сте опитали и искате да постигнете в киното?

Всеки път, когато започвам нов проект, си задавам този въпрос: „Сега какво бих искал да правя?“. Дали искам да направя филм, в който вали сняг, или любовна история? Не знам. По-скоро се опитвам да видя накъде тръгват нещата. И хубавото е, че киното ти дава тази възможност – то може да е каквото поискаш.