Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Разговор с оператора и фотографа Красимир Андонов

Кога се появи страстта към снимането при вас? И кое беше първо – фотографията или операторското майсторство?

Всичко започна още в училище и наистина беше страст, която продължих като професия в живота си. Още като ученик в училището по фотография „Юлиус Фучик“ имахме часове по операторско майсторство и си спомням, че се бунтувах – защо да си губим времето с операторско майсторство, при положение че сме там, за да учим фотография. Казвах си – никога няма да стана оператор. Но фотографията и операторското майсторство днес се допълват – и като изкуства, а при мен се допълват и като възможности, защото в България е доста трудно да си само фотограф. От чисто практическа гледна точка аз успявам благодарение на операторското майсторство да правя независими фотографски проекти, което иначе не би могло да се случи.

Погледнато отстрани – вие сте преподавател, почти непрекъснато участвате във филмови проекти като оператор. Мислех си, че човек като вас хваща фотоапарата точно за да диша свободно.

Да, фотографията за мен е свобода. Тя е свобода, защото като оператор аз съм част от един много голям екип и всяко едно нещо, което правим, зависи от много хора, докато фотографията е… хващаш фотоапарата и хукваш. Въпреки че днес – с новите технологии, снимането на филми стана съвсем различно. А и с годините натрупан опит, независимо че съм оператор, започвам да виждам собствени филми за неща, които ме вълнуват като теми, и си ги правя като независими филми.

Сигурно е и естествен процес, но как се изминава този път – от фотографията през операторското майсторство до режисирането?

За мен беше логично продължение да се опитам да кандидатствам операторско майсторство. Но може би, ако по онова време в НАТФИЗ имаше фотография, щях да продължа с фотография. Но кандидатствах, приеха ме и всъщност се влюбих отново в операторското майсторство – колкото и да изглеждат еднакви, те са съвсем различни изкуства, защото операторът мисли по съвсем различен начин и защото там нещата се случват в движение. Реденето на един фотографски кадър например е статично, докато снимането на филм изисква преминаване през различни светлинни атмосфери, изисква много динамика, това е една съвсем различна професия. Увлякох се и по нея.

Коя година се появи специалност „Фотография“ в НАТФИЗ?

През 1992 г., благодарение на покойния проф. Румен Георгиев. Преди да се появи специалността, той успя така да запали своите възпитаници – режисьори, че някои от тях продължават да снимат и днес. Той преподаваше един предмет – „Фотокомпозиция“, който учихме съвместно режисьори и оператори. Примери са Виктор Чучков, Жоро Торнев, които са от моя клас и оттогава се влюбиха и продължиха да работят с фотоапарат. Румен беше човек, който успя да прокара тази специалност, преподаваше по много интересен начин. Не живееше през цялото време в София – обикновено след часовете тръгваше или за Плевен, или за Стара Загора и след седмица се връщаше с цял ръчно изработен албум. Наистина снимаше много – казваше, че има два типа фотографи – картечари и снайперисти. И той беше от картечарите. А в този албум бяха снимките, които е направил през седмицата – беше ги копирал, сложил в голяма бяла рамка, залепил, беше им сложил гръб и корица. Всички сядахме срещу него, той отваряше албума и започваше да показва. Ние просто седяхме и попивахме. Той така успя да ни запали – чрез своето творчество. Румен Георгиев беше уникално добър, световен фотограф, за когото днес почти нищо не се знае. За съжаление наистина са малко хората, които познават работата му. Затова се опитваме – и най-вероятно ще се случи тази година, заедно с НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Фотографска академия да направим една голяма негова изложба. За да можем да го върнем там, където му е мястото.

Това май е работа на учениците – да се опитат да възстановят равновесието, да върнат онова, което са получили, отдавайки го на други хора…

Да, защото голяма част от неговите студенти продължават да са фотографи. И в момента, в който разбраха, че подготвяме нещо за него, всички поискаха да се включат с огромно желание. Наистина всички го обичаме. Той ни запали и по репортажната фотография, по това да можеш да видиш история в обикновените ситуации, които ни се струват съвсем незначителни.

Кои са другите ви учители? Очевидно проф. Румен Георгиев е един от тях, но има ли и други?

Да, учителят ни по фотография беше той. По операторско майсторство беше Георги Карайорданов, също уникален преподавател и доскоро една голяма част от работещите оператори бяха негови студенти. Немски възпитаник, изключително точен човек. С много любов преподаваше, а същевременно имаше една дистанция, която според мен трябва да съществува между студент и преподавател.

Можете ли да сравните онези години на учене със ситуацията днес? Какво мотивира настоящите студенти? Може би отново личният пример?

Когато аз започнах да преподавам, беше като някакъв вид предаване на щафетата. Когато ме поканиха в НАТФИЗ, си казах, че имам някакво морално задължение да продължа. Същевременно ситуацията е различна – различно е времето, различни са поколенията. Струва ми се, че на днешните студенти им е малко трудно да започнат, но когато се запалят изведнъж, избухват. Тогава виждаш таланта им и разбираш, че всеки от тях носи в себе си нещо различно. Това е хубавото, защото индивидуалността прави твореца. Нашата работа е да се опитваме да стимулираме точно това, да ги подтикнем да изразяват единствено себе си.

А вас какво ви пали, за да продължите да работите? Познавате ли онази чиста радост – да гледате хубав филм, хубави фотографии и да ви се иска след това да продължите да работите, да направите нещо ново?

Да, в момента, в който видиш нещо хубаво, ти поникват крила. Спомням си, преди време за първи път бе открита изложба на Анри Картие-Берсон – на един от най-големите фотографи хуманисти на нашето време, и си спомням – отивам, гледам, гледам и когато излизам – аха, да литна. Това носят хубавите фотографии. По много силен начин те разтърсват и те карат да намериш себе си. Не да правиш същото, разбира се, а да правиш твоето нещо. Защото, когато човек види нещо хубаво, то отеква по добър начин в него.

Казахте, че още проф. Румен Георгиев ви е запалил по репортажната фотография, но кои са вашите жанрове днес?

Хората, които се занимаваме с фотография тук, имаме свободата да правим всичко, което ни харесва. Виждал съм колеги от европейски страни, които се специализират в една посока и цял живот това правят. Но при нас имаме тази свобода или поне животът не налага другото. Любовта ми е репортажната фотография, но правя фотография и снимам във всички посоки. В момента завършваме с приятели серия от фотографии на луминесценция на пещерни образувания, които, осветени със силна светлина, започват да светят силно в тъмното.

Тази идея свързана ли е с изложбата ви преди няколко години „Светлина и култ“ – с осветените светилища из Родопите?

Да, но аз в много случаи се оставям да ме води животът. Едно време, когато снимах главно репортажи, виждах, че се натрупват снимки, снимки, снимки в една посока. И си казвах – явно това ме интересува, това е посоката. Но идеята за „Светлина и култ“ дойде случайно – имах камера, която беше революционна, четири пъти по-чувствителна от човешкото око. Днес, разбира се, има и по-чувствителни, но тогава още не бях намерил темата и как да използвам възможностите на тази камера. Бяхме една привечер заедно със семейството в Родопите, на скалното плато Белинташ, когато видях как светлината очерта една скална вулва. Край тази форма бях минавал цял ден, но не я бях забелязал. Защото светлината я променя – когато слънцето е отгоре, всичко е равно. Тя се вижда само на точно определено осветление. Тогава си помислих колко хубаво е, ако тези места се снимат със светлина, която изважда релефа и позволява да се виждат неща, които не се виждат иначе.

Това сигурно е част от онези уроци, които учат фотографа да вижда повече и да внимава за детайлите?

Да, това е онзи фотографски поглед, който се опитвам да провокирам у студентите – да започнат да виждат неща, които се случват, но на които не отдаваме значимото. Защото в забързания ни ритъм ние сме главно в мислите си, а не в случващото се пред нас. Това е и красотата на репортажната фотография! Това е гениалното и в снимките, и в концепцията на Анри Картие-Бресон, защото според него има един-единствен миг, в който форма и съдържание са в равновесие. И точно тогава трябва да натиснем спусъка. Малко преди или малко след този момент нещата са вече различни. Когато имаме един кадър с няколко обекта, зрителят винаги търси връзката между тях – и ако ти предварително заложиш някаква комуникация между тях, дори да се случва в живота точно за един миг, историята, която носи снимката, става съвсем различна. Иначе са просто няколко случайни обекта. А ако предварително успееш да видиш историята – дори преди да се е случила, и натиснеш спусъка тогава, когато се случва, е съвсем друго.

Работи ли това в полза на хората, които снимат с дигитални фотоапарати? И които от всяко събитие се връщат с огромно количество снимки?

Да, продължава да работи. Но в днешно време заради способността да виждаме на момента това, което сме снимали, ние донякъде губим съсредоточеността, която един фотограф имаше, когато снимаше на лента. Много повече внимаваш и натискаш спусъка само тогава, когато той наистина трябва да бъде натиснат. Докато, ако се опитваш да уловиш момента, снимайки непрекъснато, общо взето моментът остава почти винаги между кадрите.

Значи фотографът не бива да разчита, че техниката, пък и случайността работят в негова полза?

Да.

А вие какъв тип сте – картечар или снайперист?

Аз съм снайперист.

Фоторепортерите казват, че с времето се натрупва умора и все по-често се замислят дали си струва да вдигнат фотоапарата, за да уловят определен момент.

Истина е, че този тип снимане изиска изключително голяма отдаденост – чиста глава и внимание двеста процента. Забелязал съм по себе си – ако главата ми е пълна с проблеми, забивам поглед в земята и започвам да си мисля за тях. И тогава губя точно тези моменти. Но въпреки че вече немалко години се занимавам с фотография, когато видя нещо хубаво, дори направено от някой друг, то е провокация да продължа да работя. Не ми се спира още. За момента не го усещам като някаква умора, по-скоро има безкрайно много възможности и често се разпилявам в много посоки.

Казвате, че във фотографията всичко ви е интересно. Няма ли обаче парадокс в това, че защитавате докторската си теза на тема „Компютърно манипулирана фотография“, когато вашият стил е съвсем различен?

Да, наистина във фотографията всичко ми е интересно и точно компютърно-манипулираната фотография ми беше важна като контрапункт на онова, което обикновено правя. Има фотографи, които казват, че компютърната манипулация им позволява да разтегнат този един-единствен момент, за който говори Картие-Бресон, до безкрайност. Позволява им да комбинират фотографии, които са правени години наред, и им позволява да съберат в една снимка няколко документални момента. В случая говоря за един мексикански фотограф – Педро Майер, който разказва как си седи в пустинята, сред караваните, и над главата му минават няколко изтребителя. По думите му той бил твърде бавен, за да успее да ги заснеме. Ала благодарение на новите технологии успява да възстанови истината, като заснема ситуацията и добавя самолетите впоследствие. Слага снимките си в черна рамка, пълен кадър, като при Картие-Бресон, отбелязва дори годините. Интересното е, че дори годината не е една, а говорим за цял период – от 1997 до 1999 г.

А вас къде ви води този стремеж към документалното – от една страна, като оператор стоите зад игралните филми „Съдилището“ и „Лили рибката“, но от друга, в каква посока гледате днес, когато интересът към режисурата е част от професионалния ви път?

При филмите вярвам, че работата на оператора, както и на целия екип, е подчинена на общата идея. В моята работа се опитвам максимално да приближа картината до това, което аз виждам, до разговорите ми с режисьора. Целта е да се опитаме да направим изображението адекватно на сценария. Разбира се, като оператор зад мен стои огромен екип от хора – осветители, грип, камерна техника…

А какви са степените на свобода, когато снимате като оператор?

Разговорите с режисьорите дават посоката на търсене, но от тук нататък начинът, по който го постига всеки един оператор, зависи главно от него. Винаги имаш свобода и именно заради тази свобода за мен е важно да се движим в посоката, която сме уточнили предварително. Да, средствата са много – оптика, светлина, движение и начините, по които се комбинират тези средства, водят до различни резултати.

А иначе днес техническите възможности стигнаха дотам, че неща, които преди се случваха много трудно, са лесни, което доведе дотам, че идеята стана изключително важна. Идеята, разбира се, винаги е била важна, но днес е от изключително значение да откриеш нещо ново. Някак покрай това, което ми беше интересно – и пещери, и природа, и археология, започнахме с приятели и студенти да правим филма „Светлина и култ“ за трапецовидните ниши в Родопите. Сега снимам друг независим проект – покрай приятели пещерняци, които правят всичко възможно да уловят подземните води, познават всички губилища и се опитват да решат проблема с язовир „Студена“, започнахме да обикаляме и да правим документален филм. Иска ми се да бъде много далеч от злободневието и политиката. По-скоро да е филм за поетиката на водата, съчетана с налудничавата или пък идеалистична идея на едни хора да решат този проблем със знанията и уменията, които имат.

Разговаря Оля Стоянова

Доц. д-р Красимир Андонов е завършил е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ – първоначално специалност операторско майсторство (1990–1995), а по-късно и художествена фотография (1993–1997) в класа на проф. Румен Георгиев. Днес е преподавател и ръководител на специалността „Фотография“ в НАТФИЗ. Автор е на няколко фотоизложби и е оператор на филмите „Съдилището“ на режисьора Стефан Командарев, „Лили Рибката“ на Ясен Григоров, на документалния филм „Мъртвите отварят очите на живите“ на Станислава Калчева и др. Носител е на Наградата за най-добра операторска работа на Българската филмова академия за филма „Съдилището“, наградата за операторско майсторство на SEE Film Fest в Лос Анджелис за филма „Отрова за мишки“ и още много други.