Струва ли си да дадеш живота си за журналистиката?
10 ноември 2003
Какво се случи в Рязан след 3 ноември – покушението срещу Михаил Комаров, заместник-главния редактор на регионалното издание на „Новая газета“?
Струва ли си да дадеш живота си за журналистиката? Винаги, когато се случи нещо, подобно на това, което стана на 3 ноември вечерта в Рязан – а в Русия покушенията срещу журналисти не са нещо необичайно – ние, служителите и робите на информацията, си задаваме този въпрос. Ако това е цената за истината, може би е по-добре да спрем? И да си намерим занимания с по-малък шанс да ни се случват „много големи неприятности“? Как ще реагира на това обществото, заради което работим? И освен това всеки прави своя избор.
На 3 ноември 2003 година, около 21:04 часа в Рязан, на входа на апартамент № 26 на улица „Зубкова“ бе извършено покушение срещу 30-годишния Михаил Комаров, заместник главен редактор на рязанското издание на „Новая газета“. В този час той тъкмо се прибирал у дома и получил удар с тежък тъп предмет отзад по главата. Михаил Комаров, известен журналист в Рязан, се е специализирал през последните години в разследващата журналистика, занимавайки се включително с търговската дейност на местните олигарси.
Ченгетата – бойната сила
Всички спални квартали на руските градове вечер си приличат като близнаци – сродява ги тъмнината, която се спуска над тях. Тук можете да убиете когото и да е незабелязано и безпрепятствено, а после да се скриете. Никой няма и звук да издаде.
4 ноември, все още не е късна вечер. Ден след опита за убийство в покрайнините на рязанския квартал Дашково-Песочня, както обикновено, нито звук. Пък и самият квартал сякаш не съществува – улица „Зубкова“, кварталният „Бродуей“, едва се усеща, потопена в тъмно полунебитие. Можеш само да чувстваш, че някъде наблизо има жилища, но не виждаш нищо. Всички условия за успешно килърство.
Придвижваме се опипом. Водач ни е Валентина Дмитриевна Комарова, потресената от случилото се майка на Михаил. Тя има двама сина – по-младият, 20-годишен, е обещаващият футболист Дима. А по-големият... „Той е като баба си“, казва Валентина Дмитриевна с гордост и ужас в гласа. „И тя е такава правдолюбка, ветеран от войната, и досега все се бори, макар че е на 80 години. Неотстъпчива. И безсребърница. Миша е същият... Колко пъти съм го молила: „Не бива, сине, нека ТЕ си живеят живота, а ние – нашия...“. И на работата през цялото време ми казваха: „ТОВА ще свърши зле...“. Е, стигнахме... Ето го нашият 14-и вход“.
Точно на тези стъпала двама мъже с черни плетени шапки и кожени якета – униформата на родните ни килъри – причакали Михаил. Съседите ги видели, но както се казва у нас, „не обърнали внимание“: живея накрая на града и нищо не зная, нали не бият мен, значи всичко е наред… Ето го и стълбището, по което, оставяйки кървава следа и движен само от волята, е пълзял журналистът, за да се спаси. И сега, както и тогава, всички врати са плътно затворени, входът е също удобен за убийците: глухи улици, тъй че човек сам си е и служба за спасение, и вертикал на властта, и прокурор, и милиция.
Впрочем официално милиционерското управление е зад ъгъла. Самото районно отделение на Дашково-Песочня в рязанския Октябърски район. Известно, между другото, на цял свят. Тук, съвсем наблизо – също в пълна тъмнина, която е приятел не само на килърите, но и на Федералната служба за сигурност – през есента на 1999 година рязанското отделение на ФСБ провежда хексогено-захарните учения.[1] Помните ли?
– Чухте ли, че вчера в квартала е имало покушение срещу журналиста Михаил Комаров? – питам младите милиционери, които предпазливо надничат иззад вратата.
– Да. Видяхме сега по телевизията.
– Сигурно такива неща ви се случват често, щом сте толкова спокойни?
– Не, за пръв път – отговаря, без да трепне, дежурният Виталий Вазаков.
По-рано сутринта на 5 ноември. Всяка сряда в окръжната милиция в Октябърски район има преглед на строя. Някои от служителите не присъстват и пушат на прага, докато обсъждат покушението срещу Комаров.
– Няма какво да се врем – процежда една жена с фас. Останалите я подкрепят.
Идват шефовете. И.д. началникът на окръжната милиция Александър Найдьонов и неговият заместник Евгений Попков. „Няма да кажем нищо“ – това е краткото им съвместно „комюнике“.
– Поне кажете дали е образувано наказателното дело, или не? Вече е пети...
Полковник Найдьонов само дето не побягва навън, а очите му блуждаят бог знае къде.
Къде е пречката? Изглежда, че няма нищо по-просто от това: след като е имало нападение, трябва да има и дело... Може би странното поведение на милицията е свързано именно с факта, че съгласно жалбата на Михаил Комаров основният заподозрян за атентата е рязанският олигарх Сергей Кузнецов, един от десетте най-богати мъже в областта, собственик на голям търговски център и на какво ли не, за чийто незаконен бизнес Комаров пише често?
Любопитно, но малко по-късно тъкмо тази версия за поведението на милицията ще намери пълното си потвърждение – идвайки на първия разпит на потърпевшия в неврохирургията на областната клиника, следователят Михаил Зотов, съпровождан от полковник Найдьонов, постоянно ще се интересува точно от тези детайли: защо Комаров се е закачил за Кузнецов? Дали не заради това, настоявал Зотов, че в началото е вземал от него „черни“ пари за „добри“ статии, а после, когато Кузнецов му отказал, Комаров започнал да пише лошо за него (версията на Кузнецов)? Както е известно, всеки съди по себе си. „Ако давате, сме с вас, ако не давате – сме против“ – такава е логиката на нашата милиция, от която на човек му се повдига...
Денят напредва към обед. Правоохранителите продължават дружно да клинчат от работа и при това очевидно не са на страната на Комаров. Ние търчим из Рязан, за да издействаме възбуждане на наказателно дело: от прокуратурата на Октябърски район до районната прокуратура на Рязан, оттам до октябърското окръжно управление на милицията на улица „Есенин“. Накрая, след като пробиваме в офиса на недоволния полковник Найдьонов, намираме там един много симпатичен грузинец. По-късно той сам ще каже за себе си: „Аз съм грузинец, така че не се е родил още човекът, който може да ме купи“.
Това е началникът на регионалната служба за разследване, полковникът от милицията Джансуг Мжаванадзе. Той съобщава тържествено, че наказателното дело е образувано в 11:30 часа на 5 ноември.
– Как върви работата по основната версия, свързана с Кузнецов? Прикачени ли са към случая статиите на Комаров? Заявлението му отпреди две седмици до ФСБ за заплахите, които е получавал?
– Не мога да ви разкажа за методите и способите за разкриване на престъплението.
Естествено. Ние разбираме и продължаваме да препускаме из Рязан с една-единствена цел – да не се превърнат те в методи и способи за прикриване на престъплението...
Кузнецов – бащата на всички
Олигархът диша равномерно. И е много демократичен. Както и приляга на финансовия донор на губернатора.
– Ама какъв олигарх съм аз? – възкликва кокетно Сергей Кузнецов, в миналото секретар на районния комитет на Комсомола. Той излъчва цивилизованост, добродушие и скромност. – Ами че аз вчера взех назаем пет хиляди долара от тъща си. Всичките си средства влагам в работата... Нямам собствена къща. Крайно време е да замина за Израел – майка ми е Галина Абрамовна, а аз тук се боря за по-добър живот. Аз съм строител... По същество съм съзидател. На бившето градско сметище, където се гонеха плъхове, построих търговски център с 600 магазина. Отворих най-добрия салон за красота в Рязан. Там работи прекрасният хирург Фоменко... Той оперира гърдите на жена ми, а на мен ми премахна няколко бенки... Всички са доволни, без изключение! Само Мишка не е доволен. Не спира да пише, че пластичните операции се извършвали без лиценз... Ами че той просто си разчиства личните сметки с мен. А аз в отговор го поучавам, защото от статиите му ми дойде до гуша. Реших да му дам урок.
– Да му дадете урок? А знаете ли, че на 3 ноември е бил нападнат? Точно след като се е връщал от поредния съдебен процес с вас?
– Няма да повярвате, но аз току-що научих. Тъкмо преди нашата среща. – Олигархът вика шефа на службата си за сигурност, едър мъж в черно кожено яке. – Беше ли в болницата?
Началникът разказва подробно какво му е казала лекарката за здравето на Комаров след опита за убийство.
– Не ви ли се струва странно, че лекарката е разказала всичко това на вашия Вадим? Разкрила е медицинска тайна?
Доволен от създадения ефект, Кузнецов се усмихва господарски:
– Какви ти тайни... Аз самият лежах в същата неврохирургия, когато ме взривиха с граната. А Мишка има още да се учи...
– Значи вие възпитавате Комаров? Но защо смятате, че можете да се държите с него като баща?
– Та аз съм баща на всички тук. И ми се струва, че има ефект. – Комаров вече започна да мисли като че пише, претегля си думите... – Аз лично много обичам „Новая газета“, а за Мишка не се притеснявайте – много пъти са го удряли по главата... Защото не умее да отстъпва.
Разделяме се с празни ръце.
Прокурорът
След 15 часа заместник главният прокурор и началник на областното следствено управление Виктор Огньов съобщава зашеметяващата новина: оказва се, че наказателното дело е възбудено още предния ден, в 19:10 ч. на 4 ноември, а не в 11:30 ч. на 5-и, както ни уверяваше само преди няколко часа полковник Мжаванадзе.
– Но в милицията ни казват нещо съвсем различно... На кого да вярваме?
– Те просто не знаеха за това. – Виктор Иванович спокойно подрежда документите в папката и дори с невъоръжено око може да се види, че там има две резолюции за възбуждане на едно и също дело. – Намесихме се оперативно, за да стане всичко по-ефективно. Първоначално назначихме младия следовател Скринников, но сега, по моя молба, делото ще води един по-опитен служител. (Същият Михаил Зотов, „защитникът на Кузнецов“ от Комаров – А.П.) Сега към генералната прокуратура в Москва ще тръгне специален доклад. Не е обикновено дело, съгласете се... Влизаме в сроковете, определени от Наказателно-процесуалния кодекс.
– А защо въпреки всичко избраният член от Наказателния кодекс е просто „хулиганство“?
– Защото не е бил убит или ограбен. И защото не е имало намерение да бъде убит.
– Защо сте толкова сигурен в това? Знаете ли кой има тези намерения?
– Знаем, че ако искаха, щяха да го убият. А тук само са го сплашили. Става дума за леки телесни наранявания с кратковременно здравословно разстройство.
– Но той все още не е излекуван!
– Съжалявам, но в Наказателния кодекс няма член „побой над журналист“... – усмихва се хитро Виктор Иванович.
Майката
Вечерта пада отново. На тясното легло в типично руската бедна болница лежи Миша, блед и с бинтована глава. Майка му е донесла всички лекарства, бинтове и спринцовки – в неврохирургията няма нищо, нищо. Включително лекари и медицински сестри вечерно време – слава богу, самата Валентина Дмитриевна е медицинска сестра. Комаров говори на съседите си за същността на демокрацията, за работата на медиите и необходимостта от непримирима борба срещу корупцията, която ни пречи да живеем – съседите слушат мълчаливо и лицата им изглеждат депресирани. Дали от собствените им болки, дали от недоверието в победата на демокрацията и смисъла на усилията, за които им говори нашият Миша. Валентина Дмитриевна увещава сина си, седнала на ръба на съседното легло:
– Да, разбирам всичко и нямам нищо против да си журналист, но все пак бъди по-внимателен...
– Не трябва да се предаваме, мамо – отвръща Михаил със страстта на боец за справедливост, който не познава компромиса. Разбира се, той сега има посттравматична еуфория, готов е и за най-лошото, не го плаши нищо. – Нека ТЕ се страхуват всяка седмица, че ще пишем за тях. А не ние от ТЯХ.
– Какво ще правите от тук нататък, Миша? – питам на сбогуване.
– Ще пиша статии – отговаря неотстъпчивия Комаров.
... И така, струва ли си да пожертваш живота си за журналистиката? И какъв избор прави всеки от нас?
Всяко следващо покушение срещу журналист, което се извършва в страната – а те по традиция остават неразкрити – неотменно намалява броя на хората, ангажирани с журналистиката като средство за борба за справедливост. Тъй като рискът е много висок и не всеки може да издържи на голямото напрежение, съпътстващо тази работа. Пропорционално на това намаление се увеличава броят на онези, които предпочитат леката журналистика, която не се вре там, където не я канят. Облекчените медии имат работа с облекчена публика, чиято характерна черта е готовността да се съгласи с всичко, което ѝ се предлага. Колкото повече има от първите, толкова по-монолитен е слоят на вторите, уви. И толкова по-малки са шансовете на обществото да забележи нередното.
Сега, през последните месеци, ситуацията рязко се влошава. Изглежда още малко и властта (олигарсите, ФСБ, изпълнителният вертикал) ще спре да ни диша във врата, защото ще постигне своето: няма да останат желаещи да разменят живота си срещу истината за чуждия живот. Липсата на търсене не ражда предлагане.
[Повече от три години по-късно престъпниците все още не са разкрити – нито нападателите на Михаил Комаров, нито поръчителите на нападението.]
Превод от руски: Ангелина Александрова
[1] През септември 1999 г. в Москва, Буйнакск и Волгодонск са взривени няколко жилищни сгради. Убитите са над 300, а ранените – повече от 1700. За взривовете са обвинени чеченци, а атентатите се превръщат в детонатор на втората чеченска война. Един от терористичните актове обаче е предотвратен. За 22 септември е предвиден взрив в жилищна сграда в Рязан, но бдителен гражданин забелязва непознати, които вкарват чували за захар в мазето, и алармира милицията. Оказва се, че чувалите съдържат взривното вещество хексоген. От ФСБ обявяват „фалшива тревога“. Б. пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук