Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Ексил

Той се е втренчил в овала на чашата, на чието дъно се пречупват светлините на града... Уморен е, предпочита (ако тази е думата) да не мисли. Устата му е вгорчена. Вероятно такъв е вкусът на скуката зад панорамния прозорец, където настъпва нощта... Бистрото е празно. Би трябвало да му влияе обстановката, но фактите са някак извън него: тези захабени покривки, мърляви келнери без физиономии, ресторантската тъга на бръмчащия вентилатор – в блуса, в застаряващата двойка, в акуратното хранене на плешивеца насреща...

И по-натам: мрачни стълбища, засечено пране, мирис на вкиснато... сдъвкани думи... забрава. Познава всеки процеп, където мисълта се погнусява, всичко, което трябва да се изтърпи докрай... Но защо се напряга – нима има значение… Предвиденото предстои. Стоиш в началото, а виждаш края.

Всичко е неправдоподобно. Дори и напразните диалози, които води наум. Какво носи тоя келнер? Поредната чаша с алкохол. Фантастично.

Мъжът се е втренчил, смътното вгъва пейзажа зад прозореца, и една чезнеща в спомена уличка, успоредна на невидимото море, мисли си как живота му премина там... Мисли си своите неща и не желае да му се бъркат... Нещо като натрапчива мигрена, която не свършва.

Неговите приятели, увлечени от потока, заминаха за Канада, за Австралия... Вероятно няма да се върнат. Вечер минава покрай опустелите дворчета, където е седял, пил и разказвал истории... Вглежда се в пукнатините, с които влагата и разрухата обхваща опразнените им къщи, в които понякога се мяркат хора като привидения, и си мисли, че е извън силите му да промени нещичко от това, което се случва...

Ръката му плъзва към вътрешния джоб на якето. Напипва тънко снопче от банкноти – месечната му заплата... Там, където са те, тези хартийки не означават нищо. Там... е треска за злато, неограничени възможности, смърт в безводна местност... това пък е от уестърните. Не го е преживял. Всичко пак е само мисъл, мисъл, както всяка вечер, както тази маса със зацапана покривка... А там, отвъд океана, вече съмва... и всичко се завърта, отначало...

Ръката му стиска пачката с пари, премисляйки случайния маршрут дотук: полупразния тролей със запотени от дъжда стъкла, сивите хора, които се прибират след работа, афишите край кварталното кино...

Навън съвсем се е стъмнило. Чак сега усети застоялия въздух в заведението. Ще се напие тихичко, като редовен клиент. Ще се неидентифицира.

Ето, има и ценоразпис. На български и английски. Евтино е.

Махна на келнера. Онзи се отдалечи с празен поглед. Маха отново...

Поглежда надолу. Изтръпва. Столът, върху който седи, се вижда. Затиска очите си с длан. Всичко се вижда...

И разбра – той не съществуваше.

***

Педагогът

Пое дъх и влезе в класната стая. Зад чиновете чернееха дупки. Педагогът пъхна ръка под ризата и извади сърцето си, надребни го на късчета и започна да ги подхвърля. Чу се хрущене, мляскане, вой... Някои дупки набъбнаха и заръмжаха тихо. Той трескаво затърси нещо... Ропотът нарастваше. Педагогът свали дясната си ръка, но това не помогна... Бяха вече погълнати очите, показалецът на лявата му ръка, част от рамото му (въпреки тиковете).

Наближаваше краят на часа, когато той отвори черепната си кутия, дочу се доволно мъркане, това щеше да ги засити...

Настана мълчание. Врата се открехна и се затвори. Сама.