Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Тази нощ щеше да прилича на редица други нощи в живота на Алберто Карлина.
 

Той не беше човек, който обича сътресенията. Но – всъщност – кой ли ги обича?

Отговорът нямаше никаква стойност за Природата, която разтърси Милано из основи. Земетресението, пишеше на следващия ден във вестниците, било с нечувани размери, а щетите още дълги години щяха да оставят белези върху града...

Алберто Карлина беше симпатичен и елегантен чудак. Той беше собственик на осмотека – музей на ароматите. Отнасяше се към музея като към храм, дори спеше в малка стаичка, обособена в сградата специално за него. В осмотеката се съхраняваха аромати и парфюми, шествали по тази земя от векове. Най-ценните екземпляри бяха натрупали доста десетилетия зад гърба си, а рецептите им криеха тайни съставки, които днес бе невъзможно да се открият.

Страстта му с годините бе прераснала в мисия – да съхрани тези уникални дихания за идните поколения и да ги направи съпричастни към бита и душевността на тези, живели преди тях. Защото, вярваше, ароматите имаха вълшебната способност да пробуждат спомени, да създават емоции, с един дъх да те отвеждат в различна епоха…

Карлина се събуди от първото слабо почукване на стъклениците в музея, които започнаха да се удрят една в друга. Той скокна бързо от леглото и изтича в голямата зала. Магнитудът на земетресението караше цялата сграда да трепери, все едно танцува върху нажежени въглени. Мъжът се спря пред лавиците. Стотиците шишенца вече подскачаха по дървените плотове, удряха се силно в стената или направо падаха върху излъскания под. Стъклото се разбиваше на хиляди парченца, а парфюмът попиваше в паркета, оставяйки след себе си облак аромат, който – незащитен от предпазна обвивка – скоро щеше да изчезне завинаги от този свят, без да остави и следа.

Парфюмите се разбиваха един след друг. Карлина падна на колене и притисна с ръце силно слепоочията си. Главата му щеше да се пръсне от болка. Толкова много аромати се вплитаха във финото му обоняние, че съзнанието му нямаше възможност да ги обработи. В ума му се разливаха като цветни експлозии, които късат невронни връзки след себе си. Болеше го. Болеше го физически. Болеше го и от мисълта колко безценни експонати ще изгуби музеят сега, а той е напълно безсилен да ги защити…

Скоро – свит на кълбо сред люлеещия се град – Карлина изгуби съзнание…

Спасителният екип го откри сред руините. Говореше несвързано, а налудничавият му поглед смути спасителите. В думите му се долавяха изреченията, че „картините са разранили ума му“, а той вече няма „силата да усети аромата на каквото и да е“. След това говореше за загуба. „Нечовешка загуба.“

– Какво му е? – попита стажантът и погледна през малкото прозорче, през което се виждаше цялата стая. В единия ѝ ъгъл стоеше свит мъж с блуждаещ поглед.

– Трагична история – отговори главният психиатър. – Бил е заможен любител на парфюмите, дори е създал музей за тях. Но земетресението унищожава труда му, а по-лошото е, че му отнема и обонянието. След това полудява. Не се притеснявай, не е опасен. Просто е тъжен. Полудял е от тъга… Ела, да не се спираме задълго. Трябва посетим още пациенти.

Двамата лекари продължиха напред, а Алберто Карлина, откъснат от целия свят, остана свит в стаята си. Очите му се взираха в нищото, докато в съзнанието му проблясваха откъслечни спомени от отминал и безвъзвратно потънал в небитието живот. Изгубен – като аромат на парфюм, докоснал те от непознат, минал покрай теб: като да притежаваш уханието му точно за миг, след това да го изгубиш завинаги…