Иконографът на бъдещето. Разговор с Иван Станков

Иконографът на бъдещето. Разговор с Иван Станков

Захарий Стоянов не е историк. По същия начин, по който не е и писател, не е и журналист, не е и хуморист. Това е единствената възможност да бъде всичко в едно и също време. Историк наистина не е, въпреки че е събрал много документи за националноосвободителното ни движение. Но историкът е кабинетен учен, работещ с изворите, с документите. Човек на науката. Хладен ум. А в главата на Захарий Стоянов е вряща, клокочеща лава, която просто трябва да изригне. Такъв човек не може и не трябва да бъде историк. Нещо повече. Той не знае да бъде историк. А най-вече – не иска да бъде историк. И логиката му е изящна – ако Шекспир е можел да чете „Софокла и Еврипида“, той нямало да напише своите пиеси. Мисля си, че без страстните, горещите, личните изречения на Бай Захари, някоя друга академична книга за Левски и Ботев можеше да даде различна посока на мисленето ни за Историята въобще. Защото митовете, глад за които изпитва всяко едно национално съзнание, не се пишат на професорски бюра. За разлика от космогоничните и есхатологичните, историческите митове са патетични, емоционални, издраскани са изцяло върху дясното полукълбо на мозъка ни. [...]

Руси Чанев: Не се оплаквам

Представил съм официално адаптацията си на „Под игото“ в Министерството на културата преди два-три месеца. Тя е нагодена за деца от 9 до 15 години, които са от български произход и живеят в чужбина. Основана е на романа „Под игото“ и на едноименната пиеса от самия Вазов, играна в Народния театър в началото на миналия век. Пиесата му ми даде смелостта да съкратя сюжета на романа, запазвайки емоцията му, а също и да заменя трудни и непознати за днешните деца думи и понятия с по-ясни за тях. [...]

Стига са умирали!

Срамота е да се приказва толкова гръмогласно за национална култура, а да оставяме да измират едно след друго всички големи имена на българска­та културна история. Защото не само Пърличев е умрял без помен. Нима е по-жив един Г. С. Раковски? Името му се помни по легендите за хайдутските му дела, но кой го помни като поет? Така са мъртви днес произведенията и на Любен Каравелов, и на Илия Блъсков, и на стария Славейков, ще започ­нат да измират и богопомазаници като Иван Вазов. [...]

Роли и вокално дълголетие. Разговор с Александрина Пендачанска

Погледът назад е неизбежен, защото тази година ставам на петдесет. В такава година човек размишлява. Освен това аз съм анализиращ човек и трудно излизам от това състояние. Такава е природата ми. Не съм спирала да мисля какво съм постигнала и да го оценявам. Днес мога да бъда доволна, че след всички тези години, след всичките над 75 роли – съм в много добро вокално здраве. Намирам това за моя най-важен принос към тази кариера, която е вече дългогодишна. Успях да запазя гласа си, не го унищожих. [...]

Страхът в мен. Разговор с Ивайло Христов

Думата е СТРАХ. Затова и филмът се казва така. След като видях отблизо емигрантите, които бяха арестували в един автобус близо до Варвара, първото чувство, което ме обзе, беше страх. Опитахме се да помогнем с каквото можахме, но първото, за което си помислихме с приятели вечерта, на чаша ракия, бе страхът. Казах си, че това са някакви престъпници, преминали нелегално границата… Това бяха няколко секунди. После се задълбах, за да разбера откъде се появи този страх. Върнах се назад в спомените си… [...]

Жени на 2020 години. Разговор със Стоян Радев

Посегнах към романа „Поразените“ интуитивно, влязох в книжарница да видя какво ново. Прочетох го за една нощ. Докато го четях, ми излизаха образи на конкретни актриси за четирите героини. Никога не ми се е случвало, докато чета, да го правя с гласа на актрисата. Едновременно с това плаках, както повечето хора, които са чели романа. На сутринта се обадих на Теодора… Плановете бяха „Поразените“ да се постави в края на 2021 г., макар че разговорът ни с Теодора Димова беше в началото на 2020 г. После дойде COVID-19... [...]