34 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Трудните разкази на жертвите на комунизма. Разговор с Евелина Келбечева
21.11
2024
Това за мен е една от загадките, на които не мога да дам отговор: причината, поради която българското общество отказа да осмисли тоталитарния комунистически режим. Виждаме, че България е единствената страна, в която не само няма справедливост на прехода, не само няма морална оценка на провежданото от българските комунисти целенасочено и масово избиване на хората, които щяха да бъдат техните най-големи опоненти, но тук няма и интелектуално осмисляне на миналото. [...]
Защо мълчанието е гражданска смърт. Разговор с проф. Атанас Стаматов
21.10
2024
Наистина „Оптимистична теория за нашия народ“ е най-популярното, най-често цитираното, най-преиздаваното негово произведение. В случая може би е подходящо да си помогнем с едно сравнение. За да въздейства върху „народната свяст“, Иван Вазов поема ролята на любящ, поощряващ утешител, който се стреми да акумулира моралния капитал на Възраждането и да го положи като градивна за сънародниците си сила. Различна за себе си роля избира еленчанинът Стоян Михайловски – това е ролята на строгия морален наставник, който по-често сочи бъдещето, а не миналото и както казва Иван Богданов, „гони към него тълпите с бича на словото“. Хаджийски споява тези два подхода в структурата-сандвич на творбата си. Неговата критика към недъзите на съвременността е безпощадна. Разбира се, такава действителност не дава кой знае какви поводи за оптимизъм. Ала този не особено „вкусен“ пълнеж може да бъде преглътнат, щом го поставим между нравствения образ на патриархалното българско общество, на Българското възраждане и очаквания облик на човека в „светло бъдеще“, което трябва да настъпи по силата на обективните исторически закономерности. В едно от изследванията си той буквално твърди, че „историческото изследване иска въпросът да бъде разглеждан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето“. [...]
Свръхидеологизацията на една дата. Разговор с Михаил Груев
24.09
2024
Първоначално навлизането на Червената армия е планирано за 7 септември, поради което и превратът е мислен първоначално за тогава, но след това по чисто военни съображения навлизането на Червената армия на българска територия е отложено за 8 септември, което налага корекция на плановете на преврата – съответно властта да бъде взета в нощта на 8 срещу 9 септември. Но към момента, в който се развива цялата тази история със завземането на властта в София, някъде между една трета и една четвърт от страната вече е окупирана от Червената армия – приблизително по диагонала Русе-Малко Търново. Няма никакво съмнение, че цялата технология на преврата всъщност е функция – за разлика от предходните преврати, в които Кимон Георгиев участва – от съветската окупация на страната. Наистина превратът в София протича по класическата схема на един военен преврат, така че самата технология на преврата повтаря добре извървения път, да не говорим, че част от извършителите са същите хора, участващи и в предходните преврати – Дамян Велчев, Кирил Станчев, Владимир Стойчев. [...]
Метафизик в конкретното. Разговор с проф. Божидар Кунчев
07.07
2024
Поезията за него бе одухотворяване на битието, бунт и протест, а не пропаганда на една или друга идеология. Изкуството за него бе една самостойност, която не трябва да обслужва чужди цели. Убеждението му беше, че „поетът трябва да има една хигиена по отношение на различни натрапливи внушения на общото съзнание и на общите предразсъдъци за живота“. С мисълта за злотворната сила на формулите и недоказаните и преднамерени внушения, които скриват истината и се опълчват срещу действителната същност на изкуството, Далчев казваше: „Един принцип, който иска да обясни всичко, в действителност не обяснява нищо“. Тъкмо заради това негово мислене той щеше да бъде дълго време отричан... Той наистина бе чужд на „идеалите“ на онази епоха. Защото, както го е написал, „безсмислено е всяко дело, което не служи на живота, и всяка човешка дейност, която няма за цел щастието на човечеството...“. Безумие бе, че го дефинират като чужд на народа си. Този „чужд“ на своя народ поет един ден ще напише прекрасното си стихотворение „Към родината“ – навярно едно от най-добрите в пренаситената ни с фалшив патос патриотична лирика... Колкото до неговия „субективизъм“, Далчев не би могъл да бъде друг. Самият той се нарича „приватен поет“, автор, който пише само от свое име, защото винаги е държал „на своята автономия от живота“. [...]