37 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Фитилът на терора и ролята на Коминтерна. Разговор с проф. Веселин Янчев
23.04
2025
В деня на атентата в самата катедрала са убити 134-ма души, сред тях – трима депутати, десет генерали, двадесет и шест офицери, кметът на София и други видни публични фигури. Впоследствие от раните си загиват и други лица, присъствали на опелото. В спомените си Александър Цанков говори за 147 жертви. Приема се, че броят на жертвите е около 150. Ранени и осакатени са 500 души, така че това е един от най-смъртоносните атентати в света. При това той е извършен на Велики четвъртък в Божия храм. Там присъстват жени и деца, прекрачва се една граница, която не е прекрачвана до този момент. Това е поредният опит на комунистите да дестабилизират държавата и да вземат властта насилствено – след транспортната стачка през 1919–1920 г. и въстанието през септември 1923 г. Коминтернът и Сталин категорично се дистанцират от случилото се, те държат да покажат, че Съветският съюз няма нищо общо със събитията в България. Георги Димитров и Васил Коларов също искат да се дистанцират. Те не желаят да бъдат обвързвани с поредния неуспех на партията, с неспособността да се предвидят събитията. Извънредно непочтено е това прехвърляне на цялата отговорност върху загиналите в атентата. Как така БКП няма отношение към атентата, след като Коста Янков е член на Изпълнителното бюро на ЦК на БКП? [...]
Из протоколите на Московското съвещание на БКП по атентата в „Св. Неделя“
23.04
2025
С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм. Фашистите мислеха, че не можем да се мерим с тях. ЦК не беше хомогенен тогава, ръководството младо – огъваше се. Цялото ръководство тогава трябваше да бъде близо до страната. Другарите трябваше да бъдат не в Москва и във Виена, гдето даже вземат втора диня под мишница – Австрийската партия. Те принадлежат две трети на Интернационала, а една трета на партията. Настроението беше такова, че атентатът беше неизбежен. [...]
Един истински български европеец. Разговор с Веселин Методиев
22.01
2025
Още през 50-те години, в едно смачкващо духа време, Цветан Стоянов, който е силно пристрастен към английската литература и превода, навлиза в английската действителност и сравнява по всяка вероятност това, което знае от баща си Сава Стоянов, издател на „Златорог“ и безспорен културен деец, с онова, което се е случвало в българското общество. Драмите на 50-те описват това общество като провинциално и затънтено в комунистическата диктатура. Самата десталинизация обаче идва с надеждата, че нещо ще се случи, че едва ли не ще последва някаква демократизация на един свят, който поради Сталин все още не е осъзнал ужасите на самата диктатура. Цветан Стоянов е бил вътре във всички тези преобръщания на времето. През 60-те години той вече е отишъл там, където и остава – безкрайно разочарован от всички идеали, появили се в онова време, и същевременно вгледан в някои скръбни явления като отчуждението и алиенацията, чиято същина се опитва да разгадае. Така че той е, от една страна, приемник през семейството си на градското време отпреди войната, а от друга, покрай близостта си с английската действителност е отдаден на модерното. Или както казва Георги Марков, той е „може би единственият истински европеец в интелектуална София“. [...]
Трудните разкази на жертвите на комунизма. Разговор с Евелина Келбечева
21.11
2024
Това за мен е една от загадките, на които не мога да дам отговор: причината, поради която българското общество отказа да осмисли тоталитарния комунистически режим. Виждаме, че България е единствената страна, в която не само няма справедливост на прехода, не само няма морална оценка на провежданото от българските комунисти целенасочено и масово избиване на хората, които щяха да бъдат техните най-големи опоненти, но тук няма и интелектуално осмисляне на миналото. [...]