Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Със Стоян Радев Ге. К., режисьор на постановката „Поразените“ във Варненския драматичен театър, разговаря Людмила Димова

Първата постановка по романа на Теодора Димова „Поразените“ е във Варненския драматичен театър, режисьор е Стоян Радев. Премиерата беше на 2 октомври в Градската художествена галерия, а на 12 ноември в Младежкия театър ще могат да я видят и софиянци. Книгата говори с гласовете на три жени и едно дете, „поразени“ от тоталитарния режим, настъпил след 9 септември 1944 г. На сцената излизат Веселина Михалкова в ролята на Райна, Даниела Викторова в ролята на Екатерина, Петя Ангелова в ролята на Виктория и Полина Недкова в ролята на Александра. Музиката е на Калин Николов.

Каква беше първата ви среща с публиката?

Мисля, че за първи път, откакто се занимавам с режисиране на представления, толкова спокоен чаках деня, в който ще се срещнем с публиката. След премиерата получихме съобщения от зрители, обаче всички те дойдоха 2–3 дни по-късно и започваха горе-долу така: „Сега успях да се събера, за да кажа какво мисля за представлението“. Признавам си, че очаквахме да бъде така. Направихме едно генерално въртене още през лятото. Реакцията беше безмълвни и разтърсени хора. Но всички ни казваха, че представлението не е предизвикало тегоба у тях, много хора употребяваха думата „катарзис“.

Как взехте решението да превърнете романа в представление?

Посегнах към романа интуитивно, влязох в книжарница да видя какво ново. Прочетох го за една нощ. Докато го четях, ми излизаха образи на конкретни актриси за четирите героини. Никога не ми се е случвало, докато чета, да го правя с гласа на актрисата. Едновременно с това плаках, както повечето хора, които са чели романа. На сутринта се обадих на Теодора… Репертоарът на театъра се подготвя много напред, плановете бяха „Поразените“ да се постави в края на 2021 г., макар че разговорът ни с Теодора Димова беше в началото на 2020 г. После дойде COVID-19, затвориха ни за три месеца. Когато започнаха да разхлабват мерките, дойдоха първите постулати от Министерството на културата, че можем да започнем с камерни заглавия. Директорката ни, Даниела Димова, предложи да го изместим. Трябваше ми месец да се ориентирам в драматизацията, защото Теодора Димова категорично отказа да я направи. Захванах се с притеснение, даже със страх. Знаех много ясно какво искам, но не знаех дали ще успея да го постигна.

Какъв беше подходът ви към текста?

Аз исках да разказвам за силата на жените. За мен беше важно на всяка цена да изтегля това от романа. Каква мощ е нужна, за да можеш на смъртния си одър, буквално минути преди да умреш, да напишеш на децата си: „Аз не искам да мразите убийците на баща си. Искам само да помните, да знаете и да се пазите“.

Какви са трудностите при драматизацията на един роман?

Трябваше да се съкрати много, но да не падат темите за силата на тези жени и как продължават да живеят; как пораженията се пренасят върху децата и дори върху внуците, без да могат да ги предпазят. Първо себе си трябва да успеят да съхранят, а това как става? Не участвай в подлостта! Райна казва: „Аз участвах вече, участвах, за да те спася“. Но това прави ли я неподла?

На сцената са само жени, как успяхте да се доближите до женската гледна точка?

Правил съм няколко „женски“ пиеси – „Домът на Бернарда Алба“, „Горчивите сълзи на Петра Кант“, „Паметта на водата“. Аз наистина обичам женските истории, женските характери, за съжаление не мога да ги играя. Никога не съм мечтал за конкретна мъжка роля, наистина никога. Виж, Бернарда Алба бих играл с удоволствие, всички роли в тази пиеса бих играл. Много бих искал да изиграя Аркадина.

Каква е ролята на режисьора в едно толкова аскетично представление?

Репетициите ни бяха най-много по два часа, защото толкова можехме да издържим. Моята режисьорска задача, с която се подготвях за всяка репетиция, беше да измислям начини да разреждам атмосферата, да бъде работна. Не можем да се съберем като на психоанализа и само да си плачем. Един ден казах: „Свалям репетициите и ние петимата отиваме на тимбилдинг в планината“. Не се преструвам и не смятам, че се заблуждавам – досега не ми се е случвал такъв процес. Имал съм много вълнуващи срещи и като актьор, и като режисьор. Но не съм минавал през такава тегоба, която същевременно е вдъхновяваща. Ние разказваме толкова тежка история, а се вдъхновяваме от нея актьорски.

Всъщност в спектакъла участва почти цялата трупа на Варненския театър. Защото, докато героините разказват своите животи, чуват отделни гласове, цели епизоди от тях. С Калин Николов създадохме тези аудиокартини. Има една централна мъжка фигура в спектакъла – Ангел, единият от екзекутивната тройка, единственият студент – много силен образ, в романа има голям монолог. Актьорът Константин Соколов записа този монолог, който е сложен, с вътрешни колизии.

Как работехте с актрисите?

С момичетата си говорехме: ако аз наистина искам и вярвам, че е важно да ти разкажа – не да се оплача, не да те накарам да ме жалиш, не да предизвикам у теб осъдителност спрямо онези, които нещо са ми направили. Ако аз искам да ти разкажа само за да помниш заедно с мен, само за да те предпазя чрез моята история, само за да можеш ти да разкажеш на друг човек до теб, той да разкаже на друг. Тогава ще бъда силно фокусиран в теб и ще внимавам дали ти действително ме разбираш. И когато усетя, че не мога повече да издържа, ще стисна зъби, за малко ще замълча и ще се върна, за да продължа да ти разказвам. Но няма да се отделя от теб, ако това ми е важно. Ето, през това се опитахме да минем. Имаше моменти, в които им казвах: „Не ме гледайте в очите“. Такъв упор е непоносим за публиката.

Как да сме актьори, ако не сме емоционални – търсехме техники, за да осъзнаем препъникамъните, които някъде ще ни разлюлеят. То е едно сърце – на героинята и на актрисата.

В актьорски план е много трудно и даже жестоко – те действително нямат никакви опорни точки. Трите влизат и застават – едната права, другата сяда, третата встрани. И всъщност живеят час и половина всички истории. Четвъртата, Полина Недкова, стои от другата страна на паравана, слуша цялото и след това влиза. След репетициите излизаха физически изтощени – не смеех да се доближа до тях, чувствах се виновен, че съм им го причинил. На последните репетиции видях нещо, което и зрителите потвърдиха. Веселина първа казва монолога си, говори Даниела, Петя още не е започнала, само слуша – изведнъж си дадох сметка, че лицето на Веси цялото се е смъкнало, а на Петя още не, защото тя все още не е преминала през „своята“ история. Не е метафора!

Темата за травматичността на паметта, за този близък период от историята ни, вълнувала ли ви е по-рано?

Досега съм бил встрани от тази тема. Тук се занимавах с това през какво преминават жените при смяната на един режим. Една жена от турски произход гледа представлението и сподели, че през цялото време е мислила за „възродителния процес“. „Аз знам точно какво е да ти почукат на вратата в три през нощта и да ти кажат събирай си багажа и заминавай“. За мен в тази история политическата обстановка е средата, в която едни човеци правят на други човеци нечовешки неща. Как това става възможно? Готвейки се, започнах да търся повече информация, но в един момент се отказах, реших, че ще се занимавам само с историята на тези четири жени. Казах на актрисите: „Нека в съзнанието ни стои, че тези жени са на 2020 години и през своето лично разказват много такива истории“.

Стоян Радев е роден през 1969 във Варна. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Богдан Сърчаджиев и проф. Пламен Марков в НАТФИЗ. Във Варненския театър играе в постановките на Стоян Камбарев, Явор Гърдев, Пламен Марков, Галин Стоев и др. Носител на наградата Икар за ролята на Ричард III в „Ричард III“ от Шекспир, режисьор Пламен Марков. Поставя „Свекърва“, „Криворазбраната цивилизация“, „Магьосническо езеро“, „Двубой“ и др. Ръководител на школа по актьорско майсторство Студио „Театър“ заедно с актрисата Веселина Михалкова.