Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Когато казах на оператора Емил Христов, че отново ще снимаме в черно-бяло, той първоначално отказа. Още докато писах сценария, виждах филма по този начин. Давам си сметка, че съм провокиран и от това, че единият герой е бял, а пък другият – черен. Както и в „Каръци“, мисля, че една такава история би се естетизирала повече в черно-бяло. Цветът много ми „шуми“, разсейва ме. Черно-бялото фокусира зрителя върху лицето на героите. Друг аргумент в полза на черно-бялата визия е, че историята е сурова, а аз не исках визуално да изглежда битова, както би станала в цвят.

Къде намерихте ключа, който да отвори вратата към тази история?

Думата е СТРАХ. Затова и филмът се казва така. След като видях отблизо емигрантите, които бяха арестували в един автобус близо до Варвара, първото чувство, което ме обзе, беше страх. Опитахме се да помогнем с каквото можахме, но първото, за което си помислихме с приятели вечерта, на чаша ракия, бе страхът. Казах си, че това са някакви престъпници, преминали нелегално границата… Това бяха няколко секунди. После се задълбах, за да разбера откъде се появи този страх. Върнах се назад в спомените си…

Това е архетипен страх….

Да, страх от чуждото и непознато. Дадох си сметка, че човек е засипан от клишета и навици, които го ограничат и го правят несвободен. Мислиш да помогнеш, но оставаш предпазлив и дистанциран. Това беше водещият мотив за написването на историята, да изследвам страха в мен. Помня как като дете майка ми казваше да внимавам какво говоря, за да не чуят съседите. Постоянно следяхме какво ще кажат хората за нас… Това са натрупвания, които съм носил през годините. Затова основната тема във филма бе опозицията между личността и обществото. Как един човек може да излезе пред хората и твърдо да заяви себе си и своята позиция, която се различава от общото мнение. Това е филм за смелостта на индивида да застане срещу групата.

Въпреки това на героинята на Светлана Янчева ѝ е нужно време, за да преодолее страха си и да заеме позиция…

Тя не е герой. Напротив. Като всички останали, тя е една очукана от живота жена. Има серт и чепат характер, дори е мъжкарана, но животът я е принудил да бъде такава, защото е останала без мъж. Дори е забравила, че е жена, и този чужденец събужда женското в нея. Обстоятелствата я превръщат в извънреден човек, който остава извън стадото. Тя постепенно започва да защитава лична и гражданска позиция, включително и любовта си. Опълчва се и на държавата.

Филмът дава надежда, че всеки човек може да преодолее страха си и да застане достойно, с позиция…

Надявам се на това. Аз съм оптимист и вярвам в хората. Вярвам, че доброто в тях е заложено и трябва да се получи някаква химическа реакция, за да излезе положителната енергия.

Когато надвиеш страха, ставаш свободен човек, но и плащаш определена цена.

За да бъде човек свободен, той трябва да е узрял за това. Дарената свобода не е свобода.

„Свободата, Санчо, е на върха на бойното копие!“

Точно така, трябва да се бориш за нея. За дарената свобода по-късно някой ще ти припомни и ще иска нещо в замяна.

Как осъществихте кастинга на актьорите, включително и на Светлана Янчева?

Когато пиша някакъв текст, героите и актьорите веднага излизат пред мен. Затова и не правя кастинги. Познавам голяма част от актьорите – от студентската скамейка до сцената и екрана. По този начин и пиша по-лесно, защото им познавам характерите. Зная кой как говори и какъв речник използва. Например Светлана Янчева ми беше разказала своя житейска случка с един таксиметров шофьор, в която тя скача да го бие. Това е в характера на Светлана. Трябва да съм луд, за да не го използвам като сценарист и режисьор! По същия начин работя и по отношение на локациите, на които ще се развива действието. Аз ги познавам предварително, бил съм там, снимам, наблюдавам и запомням определени гледни точки.

Във филма има и много натуршчици. Как работихте с тях?

Аз ги познавам отдавна. Дори не съм ги питал дали искат да ги снимам. Повечето са от Варвара. В центъра на селото има едно заведение, което наричат Мола. Сутрин към 7 часа се събират такива хора, с още по-впечатляващи истории, които колкото и да си гризеш химикалката, не можеш да измислиш. Понеже всичките са страхотни типажи с биографии, с обрулени от морския вятър лица, знам кого къде да сложа в сценария.

В „Страх“ намирам много препратки към други филми като „Дух куче: пътят на самурая“ или „Фарго“ (тук Светлана Янчева ми напомняше за Франсис Макдорманд). Дали това е търсене, или е само плод на моите асоциации?

Аз съм див киноман още от ученическите си години и досега мога да гледам по 5–6 филма на ден. Човек не може да не се повлияе от това, което е натрупал през годините. Много обичам Джармуш, но не съм мислил за тези филми. Вероятно на подсъзнателно ниво тези истории стоят някъде в главата ми. Онова, което беше много важно като отправна точка за образа на Светлана Янчева, при това след като бях написал сценария, беше филмът на Мартин Макдона „Три билборда извън града“. Веднага ѝ се обадих и казах да го види като референция. Беше като попътен вятър.

Във филма има сцени и реплики, за които сякаш сте знаели как ще реагира публиката. Има известна задочна интерактивност, както в театъра на живо До каква степен опитът в театъра ви помага в киното?

Разбира се, никога не можеш да бъдеш сигурен. Публиката реагира различно. Зависи от нея, от представлението или филма. Има сцени, за които бях сигурен как ще реагира публиката, и това го видях на прожекцията на фестивала „Златна роза“. При това не говоря за ефектни, вицови реплики и сцени. По-скоро визирам важни ситуации във филма. Помня по време на снимките една хубава реплика на оператора Емил Христов. Има един епизод, в който Светла стреля по колата на Иван Савов. Приготвяхме се за снимки и Емил каза на екипа: „Тук сцената трябва да я направим така, че драгият зрител да ръкопляска и да се радва, че Светла отмъщава“. Нещо подобно каза. Това беше правилно. Той много добре усеща филма и знае как трябва да се случи. Има голям опит като оператор и режисьор. Творецът трябва да си дава сметка за реакцията на публиката. Моето желание беше филмът да е смешен, но на финала да те хване за гърлото. Обичам друг вид смях, не коремния. Йонеско има много хубава формулировка за смешното, ще я цитирам по памет: „Смешното, като интуиция на абсурдното, стои след тъжното“. При смешното в абсурда няма изход.

Интервюто взе Деян Статулов

Ивайло Христов e театрален и киноактьор, режисьор и професор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Носител на многобройни български и международни награди. Филмът „Емигранти“ (2003, съреж. Людмил Тодоров) спечели Златна роза за пълнометражен филм. „Стъпки в пясъка“ (2010) получи Наградата за най-добър балкански филм на София Филм Фест, а „Каръци“ (2015) – Златен свети Георги на Международния кинофестивал в Москва и Златна роза за пълнометражен филм. Със „Страх“ Ивайло Христов за трети път получава наградата Златна роза за най-добър филм на годината. Филмът ще открие „Киномания“ 2020 на 19 ноември в НДК.