Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Разговор с Руси Чанев

„Актьорът е изпълнител, не би трябвало да зависи от характера си, по-скоро той зависи от своя си вкус и от джоба си“. Отговорите на един голям актьор, който наскоро навърши 75 години.

Често се раздвоявате между актьорската игра и отстранението на думите в писането – какво ви дава преминаването от едното към другото състояние?

Това формално не е така, даже има нещо обратно на усамотение, камо ли на раздвоение, тъй като винаги са се съчетавали приложно и взаимнозависимо тези две неща в практиката ми, защото преимуществено пиша в съавторство и по чужди литературни произведения за сцената и екрана, в които и да играя – и играя.

Работили сте с режисьори от различни поколения – какво търсите и какво най-много цените при срещите с тях?

Работата в екип-тим-отбор-група играчи (около Азарян, около Морфов) и верността към драматурга (при останалите). Това обаче не означава, че винаги имаш гарантиран успех, но има висока цена за мен.

Как всъщност се спогаждате с най-новото поколение режисьори?

„Всъщност“… нямам опит с тях.

Колегите, без които не бихте били това, което сте?

В театъра: това са съставите на Бургаския театър през 60-те години, на Театър „София“ през 70-те, актьорите Ицхак Финци, Наум Шопов и сценографът Младен Младенов. В киното: примерите ми са на чужденци (Джийн Хекман). Поразен съм бил неизличимо от тяхната яркост на образите.

Доколко актьорът е зависим от характера си?

Актьорът е изпълнител, не би трябвало да зависи от характера си, по-скоро той зависи от своя си вкус и от джоба си.

Рутината, която помага, и рутината, която пречи на актьора?

Според мен обиграността само помага. Мързелът пречи.

Неоценените ви роли?

Не се оплаквам.

Какво ви накара да призовете столичните театри да тръгнат из страната като начин за справяне с кризата от коронавируса?

Само за лятото и ранната есен обаче. В действителност се обърнах с писмо към Съюза на артистите в България, тъй като сметнах, че това би бил наш съвременен артистичен отговор на съществуващ проблем.

Леон Даниел казваше, че театърът трябва да лекува душите на хората, не да ги разболява. Вие как гледате на тази „терапевтична“ функция на днешния театър?

Вижте… Хм… всичко, което мога да коментирам в подобен план, е написано от Дейвид Мамет, човек, с когото сме от едно поколение, в книгата му „Театърът“, която препоръчвам и все още може да се намери по нашите книжарници.

Докъде стигна проектът ви по адаптирането на „Под игото“ за ученици? Как четем Вазов днес?

Представил съм официално адаптацията си в Министерството на културата преди два-три месеца. Тя е нагодена за деца от 9 до 15 години, които са от български произход и живеят в чужбина. Основана е на романа „Под игото“ и на едноименната пиеса от самия Вазов, играна в Народния театър в началото на миналия век, като пиесата му ми даде смелостта да съкратя сюжета на романа, запазвайки емоцията му, както е направил за сцена авторът, да премахна второстепенни линии и персонажи, а също и да заменя трудни и непознати за днешните деца думи и понятия с по-ясни за тях. Преди година време повече от 20 деца на споменатата възраст изчетоха адаптацията в ръкопис и споделиха с родителите си и с мен, че са я разбрали, сравнявайки с оригиналния текст на романа, който им е бил доста непроходим. Благодаря на вашето издание, че помести неотдавна материала на г-н Новков, чрез който хвърля по-конкретна светлина върху намерението ми… Та значи нашият Закон за авторското право и сродните му права изисква в подобни случаи Министерството на културата да даде разрешение. В случай че получа това разрешение, ще видите едно издание, което ще представя като книга, илюстрирана от ученици от Художествената гимназия в София, съпроводена с аудиоприложение, в което аз чета текста. В случай че не ми дадат това разрешение, ще поискам от вас да отворите малка културна дискусия на страниците на списанието между запознати с моята работа специалисти, за да получите отговор по формулирания по-горе подвъпрос Как четем Вазов днес. За начален „отскок“ на предлагания диалог ще ви помоля да поместите статията от 1936 година на Хрисан Цанков „Стига са умирали!“. В края на краищата тази и следващата година са кръглите годишнини от рождението и от смъртта на Вазов. Съгласни ли сте?

Въпросите зададе екип на „Култура“

Руси Чанев е роден на 18 септември 1945 г. в Бургас. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски. Бил е част от трупата на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1967–1969), на Народния театър за младежта (1969), на Драматичен театър „София“ (1970–1990), на Малък градски театър „Зад канала“ (1990–1995) и на Народния театър „Иван Вазов“, където изиграва десетки емблематични роли. Легендарни са филмовите му роли в „Авантаж“ и „Мера според мера“ (плод на невероятно сътрудничество с режисьора Георги Дюлгеров), в „Илюзия“ и „Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков, във филмите „Понеделник сутрин“, „Иконостасът“, „Осъдени души“, „Кръвта остава“, „Суламит“ и др.