Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Есе на големия театрален режисьор модернист Хрисан Цанков (1890–1971), посветено на препрочитите на класиката

Атина, най-гордият тогава град в света, тръпнел в очакване: знаменитите поети на Елада се състезавали за безсмъртие. Светилата на новогръцката поезия – и Команудис, и Вернарозокис, и Орфанидис, и сам Залокоста се надпреварвали за първенството в поетическото майсторство. Професори и сенатори, всякакви първенци и между тях сам крал Отон до една от велико­лепно украсените маси, върху която бил сложен скъпият символ на славата: лавров венец. И целият народ се вълнувал – чие ли чело ще увенчае венецът на безсмъртието...

Отдавна било това, което разказва с толкова гордост нашата писателка Фани Попова-Мутафова. Но и до днес колцина от нас (божем интелигентни­те!) знаят, че увенчан в това състезание за безсмъртие излязъл охридският поет Григор Пърличев?!

Че не знаем това, е срамота. Срамота е и това, че никой от нас, днешни­те българи, не знае нито един стих от поезията на Пърличева. Но срамът пада и върху нашенските просветни дейци, които ни учат на всякаква култу­ра освен на българска, които са научили българските поколения да знаят много светила, но не и да знаят светила на българската мисъл. Затова днес ние знаем всичко от поезията на Хорация например, но нищо от поезията на Пърличева. Тачим – и с право – подвизите на героите от епическите ни бор­би, но не знаем делата на културните си герои.

Срамота е

Срамота е да се приказва толкова гръмогласно за национална култура, а да оставяме да измират едно след друго всички големи имена на българска­та културна история. Защото не само Пърличев е умрял без помен. Нима е по-жив един Г. С. Раковски? Името му се помни по легендите за хайдутските му дела, но кой го помни като поет? Неговата поема „Горски пътник“, която навремето си, подобно Шилеровия „Вилхелм Тел“, събуди за национален въз­ход цял народ, сега се знае само по име. Така са мъртви днес произведенията и на Любен Каравелов, и на Илия Блъсков, и на стария Славейков, ще започ­нат да измират и богопомазаници като Иван Вазов.

Измират, защото у нас се полага повече труд да се пренасят готовите знания за световната класическа литература, отколкото да се създаде култ към онези литературни творби на нашите стари поети, и които греят образи и съдби, отразили духа, патоса и романтиката на българското племе.

Срамота е за днешните българи „Горски пътник“ и толкова други забра­вени образци от стария наш епос да бъдат синоним на смешна и пренаивна литература, когато някога тази литература е събудила народа ни за своя култура, за жертви и героизъм, от който всяко време ще има нужда, щом като българите имат воля да живеят през вековете и да не се губят като народ. Да разкрият и зарегистрират поетическите богатства на Раковски, Ботйов, Любен Каравелов, Иван Вазов, Пенчо Славейков или Яворов не е още всичко. Още по-благородна задача за българската литературна нау­ка би било да запази живи техните творения, дали криле на българския дух, и да ги предава на поколенията не като спомен, а като собствено духовно богатство. Така расте една национална литература и ражда кла­сически образи.

Литературата е за четене

Всичко в изкуството старее – и стил, и форма, и съдържание – и уми­ра, ако не се осъвременява. Особено пък що се отнася до т.нар. „изящна словесност“ – тя няма никаква музейна или антикварна цена. Не са пра­хът и плесента на времето, които я правят класическа, а богатството ѝ от образи и идеи, които вечно посвещават и вечно подканят за развитие напред. Но за да просвещава и води напред, тя трябва да бъде четена, а не само преподавана.

А кой чете днес големите творения на нашите стари поети? Те умират – и то само защото липсва грижа да се почистят от старината си, та да не изглеждат паметници на наивно поетизиране и примитивно майсторство. Наивни и примитивни са творенията и на великия Молиер. Но днес светът ги знае не по оригинала им, а (както е и с творенията на Шекспира и всички по-стари класици) в нови и нови издания, очистени от всякакъв архаизъм, за да могат поколенията да ги четат наред със съвременните поети.

Срамота е, че ние нямаме на съвременен български език поне най-цен­ното от старата наша литература, та да се знае то не по заглавията само. Ако Бойтов днес се чете и обича наред с новите ни поети, то е защото близките му се погрижиха да го издадат в 2-3 нови редакции, поправени и „стъкмени“ съобразно еволюцията на нашия език. Така неговата изключителна по красо­та и сила поезия остана жива. Днешният немец все още може да чете в ори­гинал своя Гьоте. Но днешният българин не може да чете в оригинал даже стария Славейков. Защото немският език за 150 години се е променил по-малко, отколкото българският език се е изменил за 50 години. И по грамати­ка, и по богатство на думи и форми, и по строеж нашият език днес е толкова различен от езика на стария Славейков, че да се прочете неговата прекрасна иначе комедия „Малаковът“ трябва речник.

Театърът не е музей

От всички литературни родове най-бързо старее драмата. Защото архи­тектониката ѝ е, като всяка архитектура, въпрос на култура и психология на времето. Драмите на Есхил, на Молиер, на Расин или Ибсен са по стил, по език и по всичко художествени паметници на своето време. Но понеже лите­ратурата няма никаква музейна стойност, като паметници на „едно време“ тия творения биха били мъртви за нас. Но, слава богу, театърът не е музей, а най-жизнено изкуство и е знаел във всяко време така да ги пресъздава, че те са оставали вечно съвременни.

Срамота е да се оставя да умира старата българска драма поради нераз­биране на тия прости неща. Не само „Загубена Станка“ и „Иванко“, но и Вазовите драми започват да се споменават с насмешка за „ескизамански“ вкусове. А между това в тях има толкова романтика и идеализъм, че биха стигнали не само за нашето време, но и за още много други времена. Стига да умеем да ги очистим от архивната им плесен. Така немците извадиха от архивата своята „многострадална Геновева“ и възкресиха автора ѝ Хебел, както възкресиха и Шилера, та днес те са не само техни класици, а класици на мировата литература.

Изискванията към драмата са за различните времена различни. Да се представи днес Вазовата гениална (според мен) комедия „Хъшове“ така, как­то си е написана в оригинала, с всичката ѝ старомодност в език и техника, би било една ретроспективна задача, съвсем неинтересна за публиката. Защото публиката не ходи в театър от научно-литературни интереси, а за да изживее непосредствено очарованието на оглъбения от поета и артиста живот. Ето тези разбирания ме накараха преди 3–4 години да преработя Вазовите „Хъ­шове“. И нека се похваля: никой мой режисьорски успех не ме е зарадвал толкова много. Очистена от отживелици в език и израз, нагодена към днеш­ната драматична техника, от престарялата комедия се получи едно прекрас­но драматическо произведение – прекрасно именно по вазовската чиста ро­мантика, по вазовските мили и близки образи, по вазовския сърдечен патос и безизкуствен хумор. Какво от това, че някои критици – било от предвзетост към „светите текстове на оригинала“, се възмутиха от моята режисьорска дързост“ да „коригирам“ Вазова! Не знам друга пиеса, друго наше представление да са намирали у публиката по-възторжен прием. Какъв по-голям резултат от този за един театър?! И каква по-благодарна, по-благородна задача за българския театър: да възкреси от сцената народните поети! Вазов, който преди 20–25 години владееше театъра, възкръсна наново като духовен вожд на народа ни. Срамота е, че на следните години наново го погребаха – пак в Народния театър. С „Към пропаст“, „Престолът“ и напоследък с „Иван­ко” защитниците на „ненакърнимостта на оригинала на автора” са се уверили колко е наивно и неубедително днес онова, което преди 20–30–50 години е будило само възторг. Пиететът към „светите текстове“ не е никаква добро­детел, щом преждевременно погребва в архивата неща, които биха могли да живеят още дълго време.

* * *

Безсмъртието на поетите е безсмъртие на народите, които са ги родили. Срамота е, като помним великите жертви на националното ни възраж­дане, да забравяме онези, които във вдъхновена реч ни свързват с българ­ското бъдеще.

Стига са умирали техните имена. Срамота е да се знаят само наимено­вания на улици и площади!

В. „Слово“, № 4165, 1936 г.