Нобелова реч
Изглеждаше ми съвсем естествено да се стремя към почит и висока награда: това бе част от съдържанието на митовете и легендите, с които растях. Дори и като бях съвсем малка, си представях, че най-великото стихотворение на света е и най-високата от всички награди. В този дух бяхме възпитавани със сестра ми – как Жана д’Арк спасява Франция, как Мария Кюри открива радия. Много по-късно започнах да разбирам отрицателните страни и вредата от такива амбиции, но за едно дете е важно да получи награда. Когато на върха на планината е застанал един човек, той се вижда отдалеч като единствената забележителност на тази планина. Ако някой друг е застанал малко по-ниско, няма да бъде и забелязан.
Но като става дума за поезия, бях сигурна, че именно Блейк някак си е разбирал това положение и се е стремял да следва неговия ход. Тогава съзнавах, че е мъртъв, но го чувствах като жив, щом можех да чуя как ми говори, макар и с приглушен глас, но все пак със своя глас. Убедена бях, че говори само на мен или поне специално на мен. Така се чувствах избрана, отличена, а Блейк беше точно човекът, с когото мечтаех да общувам и с когото – както и с Шекспир – вече разговарях.
Блейк бе спечелил състезанието. Едва по-късно осъзнах общото между онези две поетични творби: и тогава, и сега ме привлича самотният човек, издигнал глас в жалба или копнеж. И после, докато растях и съзрявах, аз посягах все към поетите, в чиито творби усещах, че имам особена роля като призван слушател. Роля съкровена, съблазнителна, често незабележима или дори тайна. Това не бяха площадни поети. Нито поети, които говорят на самите себе си.
Харесваше ми такава симбиоза; приятно ми беше да усещам, че в стиховете се съдържа нещо много важно, но и много лично, откровение като за пред свещеник или психоаналитик.
Церемонията по награждаването на победителя, която се състоя в спалнята за гости при баба ми, беше подобаващо тайнствена, като отражение на силното емоционално въздействие на стихотворението – въздействие, което обогатяваше, а не ощетяваше.
Блейк ми говореше чрез черното момченце: то беше творение на неговия глас. Той не можеше да бъде видян, така както не се виждаше и черното момче, или поне неговият образ беше изопачен от безчувственото и пренебрежително отношение на бялото момче към него. Ала аз знаех, че той говори истината и че макар и временно, физическото му присъствие на земята излъчва ярката светлина на чистата му душа. Как го знаех ли? Като разказва за своите чувства и преживявания, черното момченце не обвинява никого, не желае да отмъщава за нищо, а само вярва, че в съвършения свят, обещан му след смъртта, неговите достойнства ще бъдат признати и преливащ от радост, ще може да защити по-крехкото бяло момче от ярката светлина над двамата. А понеже тази надежда няма как да се сбъдне, понеже тя е далеч от реалността, стихотворението направо къса сърцето на читателя и същевременно има силен политически заряд. И ако малкото момче не си позволява да се почувства обидено и да изпита справедлив гняв, от което и майка му се опитва да го предпази, то читателят или слушателят преживява вместо него тези чувства. Дори когато този читател е невръстно дете.
Колкото до признанието и почестите, това е друга тема.
Към поезията, която най-пламенно съм харесвала през целия си живот, ме е привличало усещането, че съм нейна избраница или довереница, за да поема и болката, и съкровеното като тяхна съучастница. Аз никой съм, казва Дикинсън. Ти кой си? Никой ли си също? / Тогава двама сме – ала не казвай! Ще ни изгонят, знаеш. Или при Елиът: Да вървим тогава, ти и аз, / на небето се е проснал вечерният час / като пациент, упоен за операция... („Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, превод Цвeтан Стоянов). Елиът не призовава да го последват. Той очаква нещо от читателя. За разлика от онзи въпрос на Шекспир: Дали със летен ден да те сравня? (Сонет 18, превод Евгения Панчева), който изобщо не ме сравнява с летен ден. Слухът ми само възприема неговото поетическо съвършенство, но стихът му не изисква присъствието на читателя.
За изкуството на поезията, на което се посветих, гласът или оценката на мнозинството са истинска опасност. Словото, споделено с малцина, е крехко и уязвимо, но точно това му дава сила, която преминава и към читателя, а той на свой ред дава глас на поезията като зов за помощ или като вяра.
А какво става с поета, когато това мнозинство не го изолира или пренебрегне, а – напротив – го аплодира или възвеличава? Според мен такъв поет ще се почувства застрашен, надигран.
Точно това е темата на Дикинсън. Невинаги, но често.
Когато бях в гимназията, ненаситно четях Емили Дикинсън. Обикновено късно вечер, след като другите си бяха легнали, а аз оставах на канапето в хола.
Аз никой съм. Ти кой си?
Никой ли си също?
И когато го четях навремето, а и сега най-обичам ето това:
Тогава двама сме – ала не казвай!
Ще ни изгонят, знаеш.
Дикинсън е харесала мен, избрала ме е, както съм си седяла там, на канапето. Ние двете сме били избраници, еднакво невидими, което само ние сме осъзнавали и всяка от нас е допринасяла за това на другата. За света навън ние сме били никой.
Ала какво означава да изгониш хора, които са се приютили на здрачно място далеч от чужди погледи. Осветят ли ги, все едно са ги изгонили.
Не искам да кажа, че Емили Дикинсън е оказала вредно влияние върху момиче на гимназиална възраст. Имам предвид човек, който по природа се отнася с недоверие към светския живот или гледа на него като на сфера, в която обобщеното заличава финото, а недоизказаните истини изместват откровеността и неудобните разкрития. За да илюстрирам думите си, представете си, че гласът на съучастника, гласът на Дикинсън, е заменен от гласа на мнозинството като съдник: „Ние сме никой, ти кой си?“. Тези думи изведнъж прозвучават зловещо.
И затова останах така изненадана, когато на 8 октомври сутринта ме обзе същата тази паника, която описвам. Обля ме твърде ярка светлина. Пред мен се ширна твърде голямо пространство.
Няма съмнение, че който пише книги като нас, би желал те да стигнат до много хора. Но някои поети не разчитат да достигат до читателите си в пространствено отношение, както е в пълна зала. Те се стремят да въздействат върху хората във времето, постепенно, като залагат на далечното бъдеще. Осъзнали дълбокия замисъл, тези хора винаги пристигат, и то поотделно, един по един.
Вярвам, че като ми присъжда тази награда, Шведската академия отдава почит на интимния, личния глас, който не може никога да бъде заменен от онзи, публичния глас, независимо колко по-силно или по-надалеч звучи той понякога.
Превод от английски Мариана Мелнишка
* * *
Уилям Блейк
Малкото черно момче
Роди ме майка ми сред пустошта на юг
и черно съм, но О! душата ми е бяла;
английското дете е като ангел бял,
аз – черно, сякаш светлина не съм видяло.
Преди горещината майка ми
присядаше с мен под едно дърво,
с целувка в скута си ме вземаше
и учеше ме, сочейки на изток:
Изгряващото слънце виж: там Бог живее,
Той свойта светлина и топлина раздава;
и тъй цветя, дървета, зверове и хора
прохлада сутрин и по пладне радост получават.
Нам на земята дял е отреден да се научим
лъчите да понасяме на любовта;
телата черни и от слънце загорялото лице
са само облак или сенчеста гора.
Сърцата ни щом свикнат да понасят топлината,
ще си отиде облакът и Неговия глас ще чуем:
„Излезте от гората, вий, моя грижа и любов,
край шатрата ми златна като агънца ликувайте“.
Тъй мойта майка казваше и ме целуваше;
и аз тъй казвам на момчето бяло:
от моя черен облак и от неговия бял щом се отървем,
край Божията шатра като агънца ний ще ликуваме.
Аз сянка ще му пазя от горещината,
да може с радост да седи във скута на Отеца наш;
ще се изправя после и косата му златиста ще погаля,
ще бъда като него и то ще ме обикне.
Превод от английски Ангелина Василева
* * *
Емили Дикинсън
Аз никой съм. Ти кой си?
Аз никой съм. Ти кой си?
Никой ли си също?
Тогава двама сме – ала не казвай!
Ще ни изгонят, знаеш.
Как скучно е да бъдеш някой!
И публично, подобно жаба,
цял ден да квакаш името си
пред възхитено блато.
Превод от английски Ангелина Василева
* * *
Нобеловата награда за литература за 2020 бе присъдена от Шведската академия на американската поетеса Луиз Глюк заради нейния „внушителен поетичен глас, чиято сурова красота придава универсалност на индивидуалното съществуване“. Тя е автор на 12 стихосбирки и два сборника с есета и е председател на Борда на съветниците на Академията на американските поети. Конгресната библиотека на САЩ я е удостоила с честта да бъде дванадесетият поет лауреат – съветник по въпросите на поезията.
Луиз Глюк е родена в 1943 г. в Ню Йорк. Още с дебютната си стихосбирка „Първородна“ от 1968 г. получава признание. През 1993 г. ѝ е присъдена наградата Пулицър за сборника „Дивата перуника“, а Националната награда за литература получава през 2014 г. за стихосбирката „Предана и добродетелна нощ“. Творчеството ѝ се отличава със стремеж към яснота, а темите ѝ са от вълненията на детството през отношенията в семейството до мечтите, илюзиите и разочарованията в живота. Тя не е поет на биографичната изповед, а търси универсалното в света, черпейки вдъхновение от митовете и класиката, герои и сюжети от които присъстват в цялото ѝ творчество. Съдбите на Дидона, Персефона и Евридика – изоставени, наказани, предадени – насочват вниманието ѝ към участта на човешки малцинства, на отритнатите от обществото, на ощетените от живота. Понякога е склонна да се отъждестви и с Данте. Неслучайно препоръчва на бъдещите си читатели да започнат да я опознават през стихосбирката Averno – отглас от Дантевия „Ад“. Предстои да публикува скоро нов поетически сборник.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук