Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Кой е Манфред? Самотен благородник, измъчван от смъртта на покойната си любима, самоотлъчил се високо в Алпите да призовава седем духа с надежда за опрощение. Мъж, който никого не обича и в нищо не вярва. Философията за него е „дума от схоластичния жаргон“, ни молитва, ни пост биха утешили „черното отчаяние“, което го обгръща. Остарял преждевременно, забулен в мъгливата си крепост, Манфред очаква края. Но за да бъдат нещата още по-мрачни, смъртта му е отказана.

За сметка на това в замъка пристига абатът на свети Мавриций и полага последни усилия да спаси окаяния грешник. Но в душата на Манфред цари „страшен хаос от светлина и мрак, от дух и прах“. Любимата му Астарта не е между живите и нито Орисите, нито великата Немезида могат да я върнат. Какъв смисъл тогава носи животът и каква утеха религията? В този сблъсък на идеи се ражда истинският характер на поемата на Байрон. Яростният бунт, незачитането на духовните авторитети и подготвените отговори на абата обрисуват меланхоличния и самотен образ на герой, готов да срути устоите на всичко свято в порив към свободата.

Ако вземем предвид подозрителните връзки между художествената измислица и историческите сведения за състоянието на автора при написването на драматическата поема, не е трудно да заключим, че Манфред всъщност е самият Байрон. Този обречен романтичен поет, принуден да напусне Англия поради подозрения в неуместно сексуално поведение и кръвосмесителна връзка със своята полусестра Аугуста Лей, превръща своята готическа драма в изповедалня.

Мрачна, напоена с вятър, дъждове и скалисти зъбери, творбата улавя наистина крайното състояние на един човешки дух, роден за величие, но потрошен от собствените си копнежи и оковите на социалните ограничения. И тъй като ние, читателите, не разбираме какво е престъплението на Манфред, остава ни да бъдем свидетели единствено на неговата болка. И не е ли това целта на Байрон – да ни напомни, че никой, дори най-довереният слушател, не би разбрал напълно дълбочините на човешкото сърце. А какво сърце е само това – горделиво, нежно, величаво и напълно унищожено.

Неслучайно книгата започва с епиграф от „Хамлет“. Образът на Манфред е пропит от меланхолията на датския принц. Два млади духа, силно неразбрани, които са тласнати из коридорите на съмнението в преследване на какво? Свобода, истина или обикновено откопчаване на оковите. И винаги наоколо тези учудени лица – апатичен хор от свидетели на крушението на безсмъртния дух. До лудост и до смърт, до истеричен смях и тракане на черепи стигат тези герои в своето крайно преследване на онова, което смятат за безценно.

Ти нямаш сила да ме изкушиш.
Не бях ни твой слуга, ни твоя плячка,
а се погубих сам и сам ще бъда
навеки в своя власт. Назад, сразени
изчадия! Ръката на смъртта е
над мен, но не и вашата ръка!

С тази сурова защита на личния бунт, втъкана в готическа пиеса за духове, Байрон обръща с главата надолу формата на призрачната история. Вместо плашилото да изскача от килера, то се превръща в мантия от метафизична тъкан. Всъщност привидно в историята няма нищо страшно. Страшното са самият живот и руините, които оставя отминалото време. И в това се крие едно второ непокорство, чисто художествено.

„Манфред“ е плод на онази прочута ваканция през 1816 г., когато Пърси Биш Шели и неговата съпруга Мери Шели навестяват изгнаника в Швейцария и по време на която, Мери пише шедьовъра си „Франкенщайн“. Чудно дали алпийските облаци са били наистина толкова заплашително надвиснали, колкото се усеща от атмосферата на произведенията им. Безспорно обаче тримата променят света на литературата и Манфред, макар и не толкова познат, остава внушителният романтичен призрак, въплътил фаустовското очарование на епохата.

От месец новото издание в превод на Александър Шурбанов може да се открие под логото на „Жанет-45“ с оформление от Кирил Златков.