Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

С Димитър Делчев, професор в катедра „Метал“ на НХА, разговаря Марта Монева

Къде сте у дома си?

У дома съм, където се чувствам добре. Тъкмо гледах една българска световна шампионка по бокс, Дейзи Ланг, втората ѝ родина е Германия, а днес живее в Америка. У дома можем да сме навсякъде, но в крайна сметка си оставаме българи, независимо къде по света.

Обичате ли да пътувате?

Много обичам да пътувам и в последните години доста пътувах. Бях в Перу, на Мачу Пикчу, Титикака, Лаос, Тайланд, Египет, Серенгети, Петра в Йордания. Колкото е по-необичайно, е по-привлекателно.

От какво семейство произхождате?

И двамата ми родители са починали много рано, майка ми смътно си я спомням, баща ми не, но съм късметлия, отгледаха ме роднини.

Как се насочихте към професията си?

Никога не съм мислил за друга професия освен за тази на художник. Обаче не съм мислил от началото за метал и бижута. Когато починаха всички, една моя леля забеляза, че рисувам добре, и се консултирали роднините, че има в София художествена гимназия за приложни изкуства. Техни приятели художници ги посъветвали и те преценили, че е по-добре да ме насочат натам, да взема занаят, за да не остана гладен. Кандидатствах и ме приеха. Специалността ми беше „Художествена обработка на цветни метали и бижутерия“. Бях добър ученик. Изучавахме и скулптура, и рисуване. Едва след като ме приеха в Академията в Унгария, роднините ми казаха, че съм бил приет и в художествената гимназия, но помолиха да не се сърдя. Прави бяха.

Помогнали са малко на съдбата ви.

Да, голям късметлия съм, защото попаднах на най-добрите майстори в това училище, и то на такива, лишени от претенции. Сега всички сме с много големи претенции, докато те бяха скромни занаятчии. Научих много добър занаят и сега съм благодарен. И в Унгария след това пак случайно попаднах, един приятел ме убеди да пусна документи и за чужбина. Кандидатстваше се в София, трябваше диплома с успех над 5. Бях добър, но имах и късмет, не беше лесно да се излезе навън без протекции в онези години. Специалността „Стъкло и бетон“ в Художествената академия за приложни изкуства в Унгария ми звучеше много добре, а и там беше най-либерално. В онези времена музиката беше на върха, киното също беше върховно. В Чехия след 1968 г. нямаше прием. В Полша беше напрегнато.

А кои бяха вашите учители?

В средното училище единият ми учител беше Манук Ракобян, най-добрият бижутер в онези времена. Също и при Никола Лазаров съм учил ковани съдове. И Академията в Будапеща беше отлична. Там преподаваха Ерньо Рубик, Золтан Бохуш, Дьорд З. Гач, ученик на Виктор Вазарели, ни преподаваше цветознание. Просто съм късметлия.

Какво взехте от тези преподаватели?

Максимумът, който човек може да получи. Аз самият съм преподавател и много често казвам на студентите си: „От вас зависи да научите!“. Няма добри и лоши, можеш да попаднеш и при най-добрите, но ако нямаш желание да попиваш, не става. Аз винаги препоръчвам да се учат и от най-добрите, но и от не толкова добрите. Аз така съм правил като студент. Моите състуденти станаха големи личности и имена. Хубави предмети изучавахме – три различни естетики, архитектура на ХХ век, естетика на околната среда, цветознание, системата „Вазарели“…

В Будапеща сте учили дизайн на стъкло. В НХА преподавате в катедра „Метал“. Защо?

Когато завърших училището, аз все пак смятах, че съм занаятчия, а исках да стана артист. След като завърших и Академията, постепенно разбрах, че или правиш изкуство, или не, независимо от материала, с който работиш.

Защо все пак правите бижута?

Със стъкло не можех да се занимавам, много беше скъпо, а и нямах софийско жителство. Трябваше да стана ватман или да работя в „Кремиковци“. Моя колежка, керамичка, работеше тъкмо заради това в „Кремиковци“. Започнах с бижута, защото беше много бързо и не се изискваше кой знае какво, за да се започне. Живеех в едно мазе на улица „Княз Борис“, но можех да си позволя да работя в единия ъгъл и да се издържам. След завършването бях две години в казармата. След осем години в чужбина нямах никакви познати. Имах различни перипетии, имах си и проблеми покрай брадата. Арестуват ме, питат: „Кой носи брада?“…

Ами Ленин е носил брада.

Колко пъти са ме арестували, безброй са историите (смее се).

Работите с буквално всякакви материали, как си ги избирате?

Материалът мен ме намира, не го търся аз. Дали природна форма, или индустриална. Виждам маркучи, железа и оттам идват идеите, от самия материал.

Имате една феерична, но и леко опасна серия „Когато стана на 64“, с песента на „Бийтълс“ ли е свързана?

Да, аз съм от това поколение, което цени „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“.

Пръстените от „Когато стана на 64“ напомнят леко на боксове.

Те изглеждат страшни, но не са опасни.

Вашите бижута нерядко са далеч от класическото понятие за бижу, било то заради дизайна или избора на материал, имат скулптурен характер, носят многосмислие. Как бихте ги окачествили?

Обекти и скулптури са претенциозни определения. И играчки не би било погрешно.

Какво е важно за вас в работата с вашите студенти?

Първо изхождам от тях. Съобразявам се с техните заложби, всеки има собствен талант и път, искам да го насоча да върви по този път, а не по моя.

А по какво се различават студентите ви в България от тези, на които сте преподавали в Кувейт?

В Кувейт студентките ми бяха само принцеси. От принцеса нагоре бяха (смее се), но при мен идваха интелигентни студентки.

Имате ли специални спомени и анекдоти от това време в Кувейт?

Да, много са. Най-големият анекдот беше, че попаднах там, когато заплатата ми в Академията беше 5–6 долара, през 1997 г. И тогава, отново късмет, ме поканиха там. Посрещнаха ме с един шевролет, тичат да ми отворят вратата със „Заповядайте, сър!“, аз си мисля – какъв сър. Анекдотите са от този род. Уговаряме се за заплащането и питам: „А колко е данъкът?“, те се дивят какво е това данък. Идват едни студентки – скромни, аз мисля, че искат да се научат, та да си изкарат прехраната, а те милионерки. Дойде една студентка, иска пръстен да направи. Помолих я да донесе малко повече злато, защото не може от 20 грама начален материал да направи 20 грама пръстен. Трябва да е три пъти повече, за да мога да отлея, да изпиля. И тя носи едно кюлче. Поисках и камъче да сложи, казах ѝ да донесе едно, а тя носи едно такова – казвам: „Какво е това малко камъче, вземи по-голямо!“. Гледам го, то блести и коментирам: „Ама много блести този цирконий!“, а тя: „Как цирконий, това е диамант! Ето сертификата му!“. Аз пък се притесних да не го счупя и да си докарам неприятности. А тя: „А, няма нищо, нали искате по-голямо. Ако го счупите, утре ще донеса по-голямо“. Стана много хубаво. Такива истории имаше много.

Вие сте щедър човек, на празненството за 70-годишнината ви в галерия „Рамджули“ подарихте 70 пръстена на посетителите. Как успявате да съхраните духа си в неособено радостното битие, което ни заобикаля?

Трудно е. С работата си почивам, това е истината.

На какво е подвластно изкуството днес?

На емоциите. Много отговори ми идват на ума, но никой няма да е изчерпателен.

Без какво не можете в битов и всякакъв план?

Без любов човек не може. Няма по-хубаво от това да обичаш и да те обичат. Без всичко друго може.

Имате ли любими колеги? С кого си сверявате часовника?

Много са тези колеги, не бих могъл да ги изброя. И сред бижутерите, и в живописта, и в скулптурата. Голям любител съм и много се радвам на чужди работи. Постоянно гледам.

А в киното, литературата и музиката кого харесвате?

И тук трябва да изреждам много. Обичам музиката и киното, като студент не изпусках филм на Бергман. А сега тъкмо слушах един концерт на Лиза Жерард от Dead Can Dance.

Какво означават наградите за вас?

Винаги е приятно, когато те похвалят, но наградите, тоест оценката, която получавам от случайни хора, е особено приятна и важна. Веднъж видях на улицата в Мюнхен жена с мой пръстен. Друг път, пак там, видях достолепен, добре облечен мъж с моя брошка и се осмелих да го спра и да споделя, че съм авторът. „О, Димитър Делчев, любимият ми дизайнер!“, възкликна той. Сигурно от Берлин го беше купил. Това беше по-ценно от първа награда в Ню Йорк.

Какво ви предстои сега?

Работя си. Участията много не ме вълнуват.

Професор Димитър Делчев е роден на 1 март 1949 г. в Симеоновград. Завършил е Гимназията за приложни изкуства в София и Художествена академия за приложни изкуства в Будапеща, специалност „Стъкло“, през 1975 г. Професор е в Националната художествена академия, в катедра „Метал“. През 1997–98 преподава в Центъра за изкуство и дизайн в Кувейт. Има многобройни самостоятелни и групови изложби в България и чужбина. Работата му е оценена с множество международни награди и откупки от различни музеи.