Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Трагичното в една ситуация не се състои от фактите като такива, а от начина, по който ги четем. Епидемията може да се разглежда статистически или мелодраматично. Разбира се, има видеогегове за карантината, които я превръщат във фарс…

Френският философ Фабрис Аджадж пред „Фигаро“

Едва ли друг би могъл с такъв творчески възторг да се плиска в свои води сред заобикалящия ни ковиден страх и абсурд, както го прави Стефан (Теди) Москов. Възцарилото се повсеместно безумие за режисьора е като лопата въглища, хвърлена в парния котел на въображението му. Повод той иронично да въздаде всекиму дължимото и с хаплив присмех да ни приземи и освести. За него трагичното в сегашната ситуация (а и по принцип) е привидяно като гротеска, фарс някакъв или „трагедия дел арте“, както жанрово класифицира най-новата си постановка „Шекспирин по време на пандемия“ (МГТ „Зад канала“).

Москов в типичния си стил деконструира Шекспировия „Хамлет“, използвайки го само като повод да поиздевателства над нашето „тук и сега“. После хвърля мост към чумата, вилняла в Лондон по времето на Барда през 1592 г., цитира преподобния Т. Уилкокс, че „причината за чумите е грехът, а причината за греха са драмите, следователно причината за чумите са драмите“, и с видимо удоволствие прави паралели с решението на тогавашния Таен съвет „да бъдат забранени всякакви струпвания и събирания на хора в театри, арени, игрища за кегли и други подобни места за развлечения“ с противоепидемичните мерки на един друг „таен съвет“. За да стигне накрая до театралното ни съсловие и неговите гърчове за оцеляване. И да се развихри съвсем по теди-московски, като ни поднася горчиви истини в комична опаковка, предизвиквайки смях през сълзи. Примерно, че както театралните салони работят с 30 % от капацитета си, така и от смисъла са останали само 30 %. А как се работи само с 30 % смисъл? Как се прави „Хамлет“ във време на пандемия? И ето ти нов взрив от каламбури, гротескни скечове и отровни стрелички по адрес на властта и театралното съсловие, примесени с известна доза (само)ирония. Ето ти го един буквално „раздвоен“ Хамлет (Бойко Кръстанов и Мак Маринов великолепно обиграват фарсовото, драматичното и лиричното), един гротесково злодеен Клавдий (Леонид Йовчев), една „одомашнена“ Гертруда (Христина Караиванова), една карикатурно пърхаща в балетна пачка Офелия (Катлин Старейшинска с прекрасен усет за комичното).

На поклона след премиерата режисьорът обяви, че Светлана Янчева е имала една от най-трудните роли в спектакъла – да пресъздаде него самия и прословутите му „методи“ на работа с актьорите. Нейният персонаж обаче много повече напомня една друга, не по-малко известна театрална фигура – режисьорка, лесно разпознаваемата заради непокорната прическа, екстравагантното облекло и още по-екстравагантните театрални похвати. Навремето тя се наложи тъкмо с постановката си „Хамлет“, където всички роли се изпълняваха от мъже, облечени в кринолини. И за да не остане и най-малко съмнение точно кой е обектът на иронията на Теди Москов, той използва в своя спектакъл един от нейните похвати: историята на Хамлет, преразказана като сапунен сериал (преди години тя направи същото в „Ромео и Жулиета“).

В „Шекспирин по време на пандемия“ обаче има и лирически стихвания, които на места внезапно скършват фарсовата вакханалия и заменят бравурността с ефирна тъга. Точно това редуване на ниско и високо, злободневно и поетично, гротескно и драматично подпечатва спектакъла със запазения знак на Теди Москов.

Притча за безсмъртието на любовта, смъртоносните капани на ревността, обсебващото желание за власт, за суетата и глупостта, за Бакхусово веселие и неизкоренимото желание за игра, за вечно съпътстващата ни магия – това е „Шум и бяс“, авторска компилация на актьора Малин Кръстев по текстове на Шекспир, на която той е и режисьор. Тази „история, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл… („Макбет“) е съчленена от откъси из „Сън в лятна нощ“, „Дванайсета нощ“, „Макбет“, „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“. Обединяващата сюжетна нишка: прислугата на скучаеща благородна дама открива заспал пияница на прага и всички вкупом решават да си устроят забава с него. Наговарят се да го убедят, че всъщност той е господарят на дома, но от години страда от необяснима болест и загуба на паметта. И му устройват тържество с представление на трупа пътуващи артисти… От тук нататък започва театър в театъра с каскадно редуващи се мелодраматични, комични и трагични сцени. За просветената публиката е удоволствие да отгатва от коя Шекспирова пиеса е следващият откъс, за останалите – просто удоволствие.

С този спектакъл Малин Кръстев (Аскеер 2015 и Икар 2015 за пиесата „Семеен албум“) хвърля студентите си от трети курс на театралния колеж „Любен Гройс“ право в най-дълбокото (играе се в „Театро“). Динамиката на действието им налага без никакъв преход да прескачат от роля в роля, от комедия към трагедия и обратно. Но те се справят. Отлично в комичните откъси и не толкова успешно при трагедиите. Изключението е „Макбет“. Макбет на Александър Георгиев някак се родее с Хамлет в своята раздвоеност, в лутането между властови амбиции и морални постулати, в неспособността да понесе тежестта на съдбоносния си избор; лейди Макбет на Катерина Борисова е безкомпромисно острие с кървав връх, докато ужасът на стореното не я връхлита с всичката си сила.

Пестеливата откъм подръчни средства, но за сметка на това богата с театрално въображение визия (сценография и костюми Петя Петрова) и музиката (Анатоли Филип Марози) правят от този спектакъл същинско бижу. Респектират вокалните качества на студентите (адмирации за музикалния педагог Йосиф Герджиков) и тяхното стабилно сценично присъствие – Георги Няголов (жонглиращ уверено с ролите на Пък и Шута), Василена Събева (сдържаната Оливия, под чиято ледена външност кипи страст), Велизара Душанова (по момчешки дръзка и по женски чувствителна в ролята на Виола), Катерина Петрова (земно витална като прислужницата Мария), Мартин Димов и Иван Иванов (в завладяващото дуо сър Андрю Чикчирик и сър Тоби)…

И в двата спектакъла, без да е изречено пряко, триумфира някаква виталност, едно усещане за неподвластност на страха от тленност и смърт, който ни се насажда всекидневно. Събирането в театралния салон днес наистина се превърна в честване на духа, в надмогване на несигурността на нашето съществуване. „Шекспир е могъл спокойно да умре от чума, пише Антъни Бърджис, но той останал в Лондон, за разлика от другарите си. Всъщност през 1593 г. завършил първият етап в кариерата на Шекспир като изгряващ драматург.“

Може би точно заради това (перифразирайки Аджадж) Шекспир „изведнъж става наш съвременник, тъй като е преминал през чумата и се оказа по-актуален от нашите новини“.