Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Във времена на пандемия държавите се оказват важни регулатори на живота и оцеляването. Миграционните процеси обаче засилват драматично ролята на националната принадлежност. Как си представяме нацията от епохата на икономическа и медийна глобализация? В новата си книга – „Преоткриване на нацията – защо се боим и защо се нуждаем от нея“ Алайда Асман задава поредица въпроси относно нацията и процесите на включване и изключване при нея. Асман разглежда нацията, която се репродуцира чрез имиграция и по тази причина не се основава на етническа хомогенност. Според нея фундаментът би трябвало да е културна идентичност, която не служи на дискриминацията, а е предпоставка за сближаване. Авторката се дистанцира не само от идеите на десните екстремисти в Германия, но и от концепциите за постмигрантско общество без националнокултурен център, които се лансират отляво. Тя не е удовлетворена и от идеята на Хабермас за конституционния патриотизъм като спойка на обществото. Книгата ѝ разглежда в сравнителен план тенденциите в САЩ, Израел и държавите от Източна Европа, в които през последните години избуява политически и културен национализъм.

Защо се боим от нацията – този въпрос би трябвало да е по-ясен от другия: защо се нуждаем от нея? Защо тя все още е от значение?

В университетите от трийсет години насам се забелязва тенденция нацията да се табуизира. От ляволибералните позиции, които заемам, аз заставам срещу крайната левица, която смята, че нациите трябва да се премахнат. И се опитвам да бъда чута от нея. По-малка надежда имам за ултрадесния спектър, защото той твърдо се е определил. Съгласна съм с пледоарията на Ралф Дарендорф от 1994 г. за една „хетерогенна нация“: „Този, който обявява неотклонно смъртта на националната държава, унищожава фундамента на правовата държава и демокрацията“.

Нация не означава автоматично национализъм.

Да. В днешния Европейски съюз нации, които в миналото са били предимно диктатури, успяват да обуздаят себе си в един съюз и да съхранят демократичните принципи. Това е изключително!

Въпреки това този съюз се руши, което има връзка и с паметта. С оглед на растящия централизъм в ЕС нямат ли бившите източноевропейски държави чувството, че са се върнали в Съветския съюз?

При посещението си в Дома на европейската история в Брюксел полският президент говореше за Брюксел като за новата Москва. Причината беше, че не можеше да намери там най-святото за себе си, а именно полската нация. Да, има страни членки, като Полша или Унгария, които вече открито обявяват ЕС за враг. Но този проблем непрекъснато се дискутира в ЕС. Тези държави не са изключени от него само защото в тях има и силни граждански движения, които ще бъдат изоставени.

По въпроса за Европа вие се противопоставяте на политоложката Улрике Герот и писателя Роберт Менасе, които мечтаят за европейска република – една Европа на регионите вместо на нациите. Защо?

Храня симпатия към намерението да се уеднакви правният статус на всички граждани на ЕС. За разлика от Роберт Менасе обаче не вярвам, че нациите по своята същност винаги са националистически. Гледам на ЕС като на система от застраховки срещу това. При Герот ми липсва културното измерение. Тя може би е права по отношение на политическите структури, но подценява социалната мощ на нацията.

Много се говори днес за разединени нации. В САЩ движението Black Lives Matter насочи гнева срещу паметниците на расистка Америка, десни привърженици на Тръмп щурмуваха Капитолия. Какво се случва при такива символични акции?

В САЩ няма минимален консенсус по отношение на общата американска история. Тази нация се е обединявала не на базата на общата си история, а чрез обща визия за бъдещето. Това беше американската мечта, от която чернокожото население до голямата степен беше изключено. Историята на афроамериканците в тази страна никога не е била призната.

В книгата се обръщате към американския политолог Франсис Фукуяма, който определя новите битки за идентичност като оправдани, ала вредни за социалното единство. Той настоява всички групи да бъдат обединени от една включваща форма на национализъм. Какво отличава вашия възглед от неговия?

Самият Фукуяма произхожда от амбициозно имигрантско семейство от Азия, което иска да участва в бялата американска мечта. Според мен той не обръща достатъчно внимание на чернокожото население. Неговата концепция е за нация, която трябва да се сплоти например чрез клетвата за вярност пред знамето в училище. Налице е обаче систематичен расизъм, срещу който клетвите не помагат. Наистина февруари е месецът на афроамериканската история, ала тогава музеите се посещават предимно от чернокожи ученици. Белите това не ги засяга. Там живеят паралелни общества с противоположни наративи.

Вие пледирате за цивилна нация, която не се конституира с помощта на старите героизиращи военни разкази, а се обръща към едно просветителско историческо съзнание, което признава както светлите страни, така и сенките на историята. Федерална република Германия след 1980 г. е пример в това отношение. Защо въпреки това старият разказ се проваля?

Става дума за едно подмолно архаично течение, което никога не е изчезвало. Имаше обаче време, когато лозунгите на десните радикали не бяха допустими в обществото. Може би в тесен кръг, но не и в публичните медии. Националистите винаги са се позовавали единствено на героичните дела, те изградиха пиедестал, на който гордо се възвисява нацията като колектив. За нейните престъпления не бива да се говори, те се смятат за „позор“. „Паметник на позора“, така Бьорн Хьоке (лидерът на „Алтернатива за Германия“ в Тюрингия) нарича Мемориала на Холокоста в Берлин.

Друго определение, което идва от средите на новите десни, е „култ към вината“. Омаловажава ли признаването на вината и престъпленията положителните постижения на една нация в науката, гражданското общество, дипломацията или изкуството?

Думата „вина“ отдавна не е уместна. Не съществува колективна вина, вината може да се вменява само индивидуално. По-скоро трябва да говорим за отговорност. Когато гостуват в училищата, оцелелите от Холокоста често казват: „Вие нямате вина за случилото се, но носите отговорност то да не се повтори отново“. Това принципно положение мотивира.

Не се ли нуждае всяка нация и от нещо, което не принадлежи към нея? Подчертаването на различията не означава задължително обезценяване.

Да подчертаеш различията е най-нормалното нещо на света. Въпросът е какво правим с границата, която поставяме? Дали тя е вътрешна граница – като в ЕС – на общото европейско битие, в което има различни езици и традиции, но между тях има пропускливост. Или се желае една военна граница и се казва: „Искаме да запазим чисто всичко, което е вътре“. Това е кошмарът на етническата идентичност, която преминава в насилие, когато се насочи срещу чуждите.

Непрекъснато се дискутира за водещата култура, която определя какъв език се говори или какви отношения между половете са валидни. Имат ли задължения и новодошлите?

Бих искала да избегна както думата „задължения“, така и „водеща култура“. Може замисълът да е добър, но така изначално се създава асиметрия. По-скоро трябва да се подходи по обратния ред и първо да се попита какво общо има между нас, вместо да насочваме вниманието преди всичко към това, което ни разделя. Тук аз употребявам понятието „задължения на човека“. Това са правила на общуването помежду ни, които съществуват от 5000 години във всички религии и култури в света. През 1997 г. задълженията на човека бяха кодифицирани и внесени в ООН. Там, за жалост, потънаха в някое чекмедже.

Превод от немски Людмила Димова