Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Когато през 1825 г. вниманието на един студент в Кеймбридж, някой си Джон Смит, бива привлечено от шест дебели тома с непонятни стенографски драскулки, той едва ли е подозирал, че се е натъква на истинска „златна мина“ – не само историческа, но и литературна. Три години са му били потребни, за да проумее шифъра на т. нар. „система на Томас Шелтън“ и да идентифицира автора на тези записки, завещал цялата си библиотека на колежа „Св. Магдалина“. След което Смит издава първата малка част от дневника на Самюъл Пийпс (1633–1703) – висш държавен чиновник в периода на Реставрацията на Стюартите, член и председател на Кралското научно дружество, близък приятел на Исак Нютон, Робърт Бойл и Джон Драйдън. На името на Пийпс впрочем е кръстена и една задача от теория на вероятностите, която той обсъжда с Нютон.

Успехът на дневника е наистина колосален. Следват нови и нови, все по-пълни издания, като в края на XIX в. дневникът на Пийпс излиза вече в десет тома, без и това да е окончателното издание. Оказва се, че викторианска Англия не може да преглътне любовните откровения на автора, затова „най-пълният Пийпс“ се появява едва през 70-те години на ХХ в. И до ден днешен съществуват две канонични издания – „Малък и Голям Пийпс“ – като българското издание възпроизвежда класическата подборка на Робърт Латъм, завеждал дълги години библиотеката на Пийпс в колежа „Св. Магдалина“. Издателство „Рива“ заслужава поздравления за преиздаването на този дневник в чудесния превод на Вася Данова, практически ненамираем след първото си издание от 1997 г.

Ала кое все пак прави дневника на Пийпс наистина уникален? Това е свежестта на разказа без лакировка и премълчавания, цялата репортажна непосредственост на записките, която ги превръща в истинска документална проза. Да не говорим за езиковите находки на автора, които карат поколения английски писатели да бледнеят от завист и да черпят с пълни шепи от дневника. Не друг, а Робърт Луис Стивънсън определя творбата на Пийпс като свое настолно четиво.

Но има и нещо друго. Истината е, че дневникът е уникална повествователна форма, която печели дори от недъзите на своя автор. А пък самият Самюъл Пийпс не е особено симпатичен като човек: той е крайно тщеславен и егоцентричен, дребнав до крайност, способен е да превърне в ад живота на жена си заради няколко пенита разход. В началото на дневника си разказва как води записките си късно през нощта, дори в най-големия студ, докато през това време жена му и слугинчето перат. Не се свени и да запише следното на 13 януари 1663 г.: „Бедната ми жена стана към 5 часа, преди да е съмнало, за да отиде на пазар да купи птици и много други неща, от което бях много доволен“. Или: „Събуждайки се внезапно тази сутрин, ударих силно с лакът жена си по лицето и по носа и тя се събуди от болка, за което съжалих. После пак заспах“ (1 януари 1662 г.). В същото време е способен да пилее пари с лека ръка, но само за себе си, ако това отговаря на личните му приумици и прищевки. Освен това е болезнено и маниакално ревнив: „Никой не може да избие от главата ми идеята, че днес жена ми изпрати всички навън от къщи и знаейки, че ще бъда в службата, заръча на Пембълтън да дойде. Това е моята дяволска ревност, която моля Бог да бъде напразна, но създава ад в ума ми; дано Бог на небето я премахне или ще бъда много нещастен… Не след дълго, обхванат от силно безпокойство, отидох у дома да видя какво става. И там, както и предполагах, заварих мистър Пембълтън с жена ми сами в къщата, което почти ме влуди. И Господи, моята ревност стигна дотам, че се изкачих незабелязано горе, за да проверя дали някое от леглата е разтурено, но бяха наредени“ (26 май 1663 г.).

Записки на мъж, силно привързан към жена си? Ала ето какво откриваме по-нататък: „Следобеда, казвайки на жена си, че отивам в Детфорд, отидох по реката в Уестминстър Хол и намерих мисис Лейн, която заведох в Ламбът, където бяхме неотдавна. Правих с нея каквото си исках, освен най-главната работа, понеже тя не се съгласи, за което благодаря на Бога…“. И това е само един от поредицата сходни записи.

Истината е, че Самюъл Пийпс сякаш наистина не е знаел какво да прави със записките на своя живот, но пък е държал да останат; с ясното съзнание, че те могат да го опозорят или да го отведат направо на ешафода, ако бъдат открити приживе. Тъй като той не спестява нищо от нравите в кралския двор или във висшето общество, както е брутално откровен и към собственото си съществуване.

Това все пак са и записките на един хронично болен човек, страдащ от камъни в бъбреците почти по рождение, който живее със съзнанието, че дните му са комай преброени. Затова и започва описанието на своите дни с думите: „Благословен да е Бог, в края на миналата година здравето ми бе много добро и изобщо не усещах старите болки, освен при простуда“. Ала по-нататък нещата търпят промяна.

В същото време Пийпс изобщо не се затваря в дома си. Първите години на дневника са времето на „големите надежди“. Смъртта на Кромуел през 1658 г. бележи края на един военен и силно пуритански режим. Завръщането на Стюартите на власт пък носи значителна промяна и от записките на Пийпс читателят може да научи много неща за порядките в „добрата стара Англия“.

Включително и за бубонната чума през 1665 г. Интересното е, че Пийпс не изпада в някаква паника. Той е по-скоро педантичен регистратор на смъртните случаи, правейки лаконични коментари: „Сър У. Батън, който е болен от четири или пет дни, днес е много болен и хората се опасяват за живота му; не зная кое е по-добро за мен – дали той да живее, или да умре, понеже е зъл човек, но не се знае дали след него няма да дойде и по-лош“ (7 февруари). И един важен запис: Хората умират толкова много, че изглежда вече се налага да бъдат погребвани и посред бял ден – нощите не стигат за това. Лорд-кметът наредил всички да се прибират по домовете си след 9 часа вечерта, за да имат възможността болните да излизат навън на въздух.

Самият Пийпс изпраща жена си извън чумавия Лондон и често пътува до корабостроителницата в Улидж, за да я посещава. А какво прави през останалото „чумаво време“? Работи и сънува. И то ето какво: „Сънят ми от миналата нощ бе най-хубавият, който изобщо съм сънувал – как държа в обятията си леди Касълмейн и мога да правя всичко, което пожелая с нея, но после сънувах, че това не може да е наяве, а е било само сън. А след като това бе само един сън и ми достави толкова хубаво удоволствие, колко хубаво би било, ако можеше, когато легнем в гроба (както казва Шекспир), да сънуваме, да сънуваме тъкмо такива сънища и тогава няма защо да се боим от смъртта, както сега – по време на чумата“ (15 август 1665 г.).

На следващата година Лондон е изпепелен от огромен пожар. Смята се, че Големият пожар от 2 септември 1666 г. е нанесъл разрушения в града, съпоставими единствено с немските бомбардировки от 1940–1942 г. Пийпс е непосредствен очевидец на събитията и автор на разтърсващи свидетелства: „Стоях около час, гледах как огънят бушува във всички посоки, но не видях нито един човек да прави опит да го потуши, а само как хората спасяват имуществото си и оставят всичко на стихията… В края на Канинг Стрийт срещнахме лорд-кмета, който имаше вид на напълно изтощен човек и бе завързал кърпа около врата си. На заповедта на краля той отговори, изплаквайки като немощна жена: „Господи, какво мога да направя? Аз съм изгубен! Хората не ме слушат. Разрушаваме къщи, но пожарът се движи по-бързо от нас“.

На 7 септември ужасът свършва и Самюъл Пийпс благодари на Бога, че най-лошото е вече зад гърба им. На 31 октомври той прави равносметка на личните си финанси и с почуда установява, че благодарение на Бога притежава повече пари от всякога – 6200 лири. А в края на годината отбелязва, че „завършва една година на чудеса и злополуки, ето защо всеобщо е желанието да се види най-сетне краят ѝ“. Колко познато звучи това пожелание от времето на Англия на Стюартите…