Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

В края на 80-те ходих в Китай и тогава открих китайските ресторанти. В тайните им ме въведе един познат българин, който живееше в Пекин. Показа ми как да държа пръчиците за хранене, обясни ми как да си избирам яденетата и в какъв ред да ги поръчвам. И така свикнах с китайската храна, сякаш от малък съм ял ориза с клечки, сърбал съм си супата без лъжица и съм си близал сладоледа пържен. Освен поздрава „Нихао!“ запомних и няколко думи за поръчка: ориз е „мифан“, вода – „шуе“, а пък две бири – „ер питьо“...
 

Когато си дойдох, проглуших ушите на приятелите с чудесата на китайските ресторанти. По онова време в София ги нямаше – то и обикновените заведения бяха малко, и свободни места вечер трудно се намираха. С политическите промени дойде и чуждата кухня – арабските дюнери, италианските пици и хамбургерите. Първите заведения с китайска кухня бяха в уличките около Женския пазар. На „Пиротска“ случайно мярнах „Червен дракон“, малко ресторантче с изрисувано на витрината драконче – не зъбато и страшно, а прехапало език и някак ухилено. Отбих се и поздравих: „Нихао!“. Собственикът – и той ухилен, се представи като Чо Ян, но аз веднага го побългарих на Янчо. Беше симпатяга с матово кръгло лице и къса коса, бодлива като четка. На неопределена възраст – сигурно между трийсет и четиресет, при азиатците годините трудно се разбират. Чо Ян не възрази да го наричам Янчо, а ми се усмихна дружелюбно: „Сапо-вядай!“...

Харесах ресторантчето му, то бе на два етажа – с по няколко маси горе и долу, чистичко и с нормални цени. След като изпробвах някои от ястията върху себе си, доведох тук приятели на вечеря. На тях взе, че им хареса и станахме редовни клиенти.

Обикновено „Червен дракон“ бе полупразен, но късно вечер се появяваха групички китайци. Другите посетители си тръгваха, оставахме само ние на нашата си маса да поръчваме по „ер питьо”, да си приказваме на висок глас или да се смеем шумно. Без да ни притеснява, Янчо почистваше околните маси, за да настани новодошлите си сънародници – само мъже. Мъжете, някои съвсем млади, други – на неопределена възраст, си седяха кротко, без да ядат, понякога пиеха чаша чай. Ние, омаяни в приказки и бирена пяна, се заседявахме и след полунощ. Янчо не ни подканяше да тръгваме – нито ни даваше знаци с гасене на лампите, нито ни подмяташе като български келнер: „Момчета, хайде, че ще метем!“... Заради това му оставяхме и добър бакшиш. А когато си тръгвахме, Янчо ниско ни се кланяше – като на императори. И другите китайци ни махаха радостно, сякаш дружно аплодираха българо-китайската дружба...

Чудех се защо толкова ни се радват на тръгване: само заради бакшиша или просто тия хора са особено добронамерени и склонни към приятелство?

Оказа се друго...

Една вечер в телевизионните новини излъчиха репортаж за китайските ресторанти в София. Инспектори по хигиената правили проверки и в едно заведение заварили спящи хора – върху масите и под тях. На екрана на телевизора се появи витрината с усмихнатото драконче от улица „Пиротска“. Показаха и масите, превърнати в легла – с разхвърляни завивки и спални чували по тях...

Значи това било... Китайците, които идваха групово преди полунощ, са се прибирали да нощуват в „Червен дракон“ като на хотел. И са ни чакали да си тръгнем, за да се наспят. Затова и са ни изпращали толкова радостно, че най-после им освобождаваме спалнята.

Не знам какви глоби е платил Янчо, но „Червен дракон“ щракна катинара.

Някои приятели от компанията бяха ядосани – те нарекоха Янчо „китайски мошеник“!

Но аз го оправдах. Той бе постъпил като един китайски Странджата, и бе предложил подслон на сънародниците си, които се скитат „немили-недраги“ в чуждата страна.

Ех, Чо Ян, наш Янчо, ако в Китай си имате ваш дядо Вазов, заслужаваш той да те опише!