Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

С актьора Александър Тонев разговаря Рада Езекиева

Александър Тонев (род. 1995) завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 2019 г. в класа на проф. Иван Добчев. Сред спектаклите, в които е участвал, са: „Идиот“ на ТР „Сфумато“, „Най-бързият часовник във Вселената“, Театър 199, „Чайка“, ДКТ „Константин Величков“, Пазарджик, „Синът“, Народен театър „Иван Вазов“ и др. Сега репетира „Ромео и Жулиета“ под режисурата на Григор Антонов. За ролята на Санчо Панса в „Дон Кихот“ на Пазарджишкия театър е номиниран за награда Икар 2021 за поддържаща мъжка роля. Той е и сред номинираните тази година за Наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“.

Работите активно в театъра още от студентските си години, много често в постановки по класически текстове. В контекста на всеобщото ни фрагментарно съществуване и на все по-трудната близост с думите, от какво се нуждае актьорът, за да „преведе“ тези текстове на публиката?

За мен преди всичко е голяма радост, шанс, който оценявам високо, да работя по тези пиеси. Макар че, не мога да скрия – понякога съм чувствал далечни тези текстове, особено по време на репетициите на „Идиот“ под режисурата на проф. Маргарита Младенова. Бях втори курс и предизвикателството да вляза в словото на Достоевски се оказа голямо. Надявам се обаче този спектакъл скоро да се възобнови, за да опитам днес да си премеря силите с него. Със сигурност процесът по съзряването ти в текста е бавен и с всяко представление – различен. Опитваш се да разбереш, невинаги успяваш, но когато излезеш на сцената, трябва да излъчваш вътрешна убеденост. Аз избирам да разчитам на режисьорите, те да ме водят към същината. Междувременно усещам и своята интуиция, своя глас – давам време на думите и разбирам постепенно, че започват да резонират вътре в мен.

Но процесът трябва да е бавен...

По-бавен, да! Но се изискват и натрупвания. Ако ги нямаш, трябва бързо да ги наваксаш и чрез теб самия да дадеш отговорите. По този начин мен лично текстовете в театъра ме обогатяват. На обложката на флаера към спектакъла „Дон Кихот“ проф. Маргарита Младенова написа: „Не ние събуждаме големите текстове, а те събуждат нас“. Понякога големият, дълбок театрален текст ти връща буквално сетивата. Събужда те. Събужда те за живот. Театърът може да ни върне онази цялост, която ни липсва. За мен Шекспир влияе силно в тази посока – да възвърне целостта. Скоро гледах игрално-документалния филм на Ал Пачино „Ричард III“ и се впечатлих много от подхода му да снима и записва хора по улиците на Ню Йорк как те разбират днес Шекспир. Как се превежда той в днешно време. В разговор един клошар му казва: „Разумът е свързан със словото. Когато говорим без

чувства, не получаваме нищо от нашето общество. Ние говорим, без да чувстваме. Ако можехме да си изразяваме чувствата, нямаше да се стреляме по улиците“. Шекспир ни е показал как да се научим отново на тези неща.

Ще играете Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Шекспир с трупата на Пазарджишкия театър. Разкажете повече за репетиционния процес.

Аз съм бавен човек, както споменах. Харесва ми, че мога да стоя по-дълго време в даден текст, което около репетициите на този спектакъл се наложи няколкократно заради пандемията. Премиерата се отложи няколко пъти, очаква се да бъде средата на май. По същия начин беше и с „Дон Кихот“. За мен лично в този етап от моя живот много ми помага това, че стоим в един текст повече от два месеца, колкото поначало е срокът за подготовка на нова постановка. В тази ситуация на пауза, дори да не мислиш за текста всекидневно, той стои някъде отзад в главата ти. Работи вътре в теб. Дори една седмица да си имал почивка, чуваш думите по друг начин, чуваш колегите и себе си по различен начин. От друга страна, трябва да се внимава с отлагането. Да боравиш добре с времето в театъра е едно от най-важните неща.

Но ако мога да отлича някак процеса по „Ромео и Жулиета“ от другите спектакли, по които съм работил, това е желанието ми да изчистя малко опита си, защото неговото влияние не е еднозначно. Натрупванията често помагат, както говорихме по-рано, но понякога пречат. Стихът при Шекспир изисква от актьора някаква друга рефлективност, която може би е свързана с чистотата, с вярата в текста. Сякаш спасението ти е в това да си признаеш, че нищо не знаeш. Много се радвам, че този процес ми се случи точно сега.

По повод на времето в театъра – кога разбирате, че сте готов да излезете пред публика?

Никога или много рядко. По-често ми се случва да излизам на сцената с мисълта, че не съм готов докрай.

Как работите с режисьорите, с които сте се срещали досега в театъра – проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова, Диана Добрева, Стайко Мурджев, Григор Антонов?

Досега съм работил най-много с проф. Добчев и проф. Младенова, аз бях и техен студент допреди две години. Това е моята база. Сега в театъра в Пазарджик с Григор Антонов имам чувството, че бързо го разбирам, че говорим на един език, може би защото той също е техен ученик. Докато репетирахме „Синът“ пък с Диана Добрева, всичко беше различно и за мен като актьор се откриха нови територии, много полезни. Няма ключ за тези неща в театъра. Много зависи и от това в каква кондиция си ти самият.

Кое е това, което бихте отличили като най-ярък урок от преподавателите ви – проф. Добчев и проф. Младенова?

Най-важното, на което те ни учеха, докато следвахме, беше дисциплина. Много взискателни хора са, за тях репетицията е най-важното нещо. Радвам се, че са ме възпитали в този дух – да имам респект към репетиционния процес. На тишина – това е най-важното. Проф. Младенова и проф. Добчев вярват в едно и също нещо относно театъра, философията им за него е сходна, но те са много различни в осъществяването и това ги допълва.

До каква степен за актьорската ви природа е добре да влезете в репетиции с чувството, че сте напълно неподготвен? Как беше при „Дон Кихот“ на Маргарита Младенова?

Проф. Младенова вярва много на моята природа. Вярва в мен повече, отколкото аз самият в себе си. Когато започнахме работа по „Дон Кихот“, аз не бях чел книгата, работехме с адаптацията на проф. Младенова. Прочетох Сервантес по време на локдауна и когато се върнахме към репетиционния процес, оцених текста по съвсем друг начин. Много често ме хващат неподготвен, мисля обаче, че режисьорите разчитат на това при мен. Проф. Добчев обича да цитира Питър Брук и да казва, че репетициите са процес, в който слепият води слепци. В „Дон Кихот“ аз имам големия късмет да си партнирам с Иван Бърнев. Уча се постоянно от него, той е изключително мислещ актьор. Подхожда рационално в работата. От друга страна, влиза в текста с чисто съзнание, което е много важно в нашата работа. Когато имаш сериозен опит и си постоянно ангажиран, е лесно да влезеш в рутина, затова и оценявам толкова високо способността да скочиш начисто в новото… Нещата, които не са намерили проявление в живота, те са вътре в теб, шансът е да откриеш това на сцената. Всеки нов процес е нов шанс. За актьора е много важно да може да разгръща големи амплитуди. Като Гари Олдман например, който има в биографията си Сид Вишъс, Чърчил и Бетовен. Според мен ето към това трябва да се стремим, към такъв мащаб и широта.

Ако срещу вас стои човек, който много отдавна не е ходил нa театър, по какъв начин бихте го поканили да гледа „Дон Кихот“?

Често, когато излизам на сцената, играя точно за тези зрители. Това са моите хора. Аз самият преди да вляза в НАТФИЗ, не бях гледал много театър, може би и заради това ми въздействаше толкова силно. Така и за този зрител театърът внезапно може да се окаже голямото събитие в живота. Наскоро, когато играхме „Дон Кихот“ и мислех за спектакъла, осъзнах, че всъщност става въпрос за двама души, които са заедно винаги. Дон Кихот и Санчо Панса не просто се следват един друг, те са заедно. Това много ме държи, защото аз тепърва се уча какво означава да си с друг човек, какво означава да си със себе си. И ето, тук отново се връщаме към целостта от началото на разговора. Ако се научим да бъдем със себе си, в целостта си – ще е много по-лесно да сме с някой друг.

Има един цитат в „Дон Кихот“: „пътеката на добродетелта е много тясна, а пътят на порока – широк и просторен“. Вие къде сте по тези пътеки?

Аз напускам непрестанно пътеката на добродетелта. Изкушавам се. Не съм сигурен дали изобщо се движа по нея. По-скоро се надявам да се върна. Театърът ми помага за това, защото аз тепърва се уча да живея.