Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Едно малко момиче, загубило баща си по време на Хърватската война за независимост през 1991 г., заминава на лагер в Италия за няколко седмици – щедър жест от страна на няколко италиански семейства, които искат да върнат радостта в очите на децата, преживели войната, и ги посрещат в къщите си. Децата, разбира се, не знаят нито дума италиански, но харесват новите дрехи, храната, спокойствието и малките подаръчета, които приемните семейства им правят. За тези няколко седмици децата ще се отпуснат и дори ще научат няколко думи на италиански, но интересни са онези първи думи, които това хърватско момиче ще каже на домакините си със съвсем сериозен глас: „Кроатия, но Югославия, бамбина Кроатия!“.

Момичето още няма десет години и не разбира нито от политика, нито от държавни граници, но ще се принуди да проговори италиански, за да изрази несъгласието си от начина, по който домакините я представят като „югославското момиче“. Това дете държи да подчертае, че не е от Югославия, а от Хърватия, въпреки че възрастните домакини не правят голяма разлика между тези имена.

В автобиографичния роман „Хотел Тито“ на хърватската писателка Ивана Бодрожич подобни детайли са важни. Защото чрез тази книга откриваме не само автентичната гледна точка на едно дете към войната, но и път за преодоляване на дълбоките травми. Романът излиза през 2010 г. и още същата година е отличен с наградата Kiklop за най-добра прозаична творба на 2010 г. Това, което детският поглед констатира като жестоки и неопровержими факти – военните действия, насилието, разрушаването на един познат свят, цял списък с убити и изчезнали роднини, почти всичко това същият този непринуден детски поглед успява да прости. Въпреки трудностите на живота в следвоенните години децата успяват да загърбят смъртта и да оставят миналото зад себе си, защото животът продължава и на всяко дете му предстои да порасне, да тръгне на училище, да печели и да губи приятели, да се влюбва и да преживява любовни разочарования.

„Хотел Тито“ е не само за войната, но и за живота в онези трудни следвоенни години. Ивана Бодрожич казва, че е написала не толкова роман за своето детство, въпреки че автобиографичните моменти тук са ясни – подобно на героинята си, и тя е родена във Вуковар през 1982 г., губи баща си, който се води безследно изчезнал при отбраната на града, а тя, брат ѝ и майка ѝ продължават живота си като бежанци в бившата школа в Кумровец, родното място на Тито.

Според Ивана Бодрожич обаче „Хотел Тито“ не е личен роман, а роман за живота на цяло едно поколение, което расте на фона на новините за военни действия и на което му се налага да забрави миналото възможно най-бързо, за да продължи да живее. Това е разказ за онези тълпи деца, които обитават „Хотел Тито“, изследват всяко ъгълче, разбиват ключалките на заключените стаи и музейния кът, мечтаят да се измъкнат навън, но понякога успяват да гледат на този живот като приключение.

„Тъй като бяхме от последните, заселили се в хотела, не познавах никого. Още от рецепцията мярнах доста деца горе-долу колкото мен... Това беше грамаден бетонен комплекс, в който лесно можеш да се изгубиш. Помня най-силно тъмнината, нямаше други прозорци освен в стаите, и как от нея току изникваше лицето на някой старец, придвижващ се безшумно из катакомбите“, пише Ивана Бодрожич.

Противно на очакванията, „Хотел Тито“ не е мрачен роман – детският поглед към света позволява да се види, че има път и напред, докъдето обикновено погледите на възрастните не стигат. Добрият превод е на Русанка Ляпова.