Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Макар времевата дистанция между романите „Дон Кихот“ (1605) на Сервантес и „Нова земя“ (1896) на Вазов да е близо триста години, те имат един общ герой. Той е невидим, но присъствието (или по-скоро отсъствието) му определя действията и поведението на останалите персонажи. Този герой е погубеният идеал на една отминала епоха, чийто благороден идеализъм, високи стремления, възвишени пориви, сантименти и морални принципи са вече отживелица. Техните продължители и сторонници в най-добрия случай ги вземат за непрактични идеалисти, ако не и за откровено луди. Те биват изхвърлени извън житейския коловоз от турбуленциите на прагматичната маса на новото време, от бързите трансформации на нейния морал и колективния манталитет.

След всяка битка за висока кауза, в която се впуска, Дон Кихот е пребиван и обругаван от онези, на които се е притекъл на помощ. Найден Стремски е одарен от Вазов с всички добродетели на обществения деец, които според автора той трябва да притежава, но героят остава пасивен наблюдател на събитията, описани в „Нова земя“. Партизанщината на политическите борби, цинизмът на новото време и неговите нрави са му чужди. Той не е способен на трансформацията, която претърпяват някои от някогашните радетели за народни свободи, и поради това става излишен.

Самият Вазов изпада в положението на своя герой по времето, когато излиза „Нова земя“. Между новия му роман и написването на „Под игото“ са изминали само десет години, но епохата се е сменила. През това време възрожденските идеали, патриотизмът на националноосвободителните борби, идейното единение на българите са подменени от буржоазно общество със съвсем други цели и ценности. И макар в центъра на „Нова земя“ да е Съединението, както в „Под игото“ е Априлското въстание, сега на мястото на епопеята, на съграждането на националномитологичния образ на Възраждането идва фейлетонният стил. А той явно не е силата на най-възторжения певец на българските народни добродетели. Този вътрешен конфликт не му е простен от неговите критици. (Между другото, „Един стар херой“ е заглавието на критическа статия на Пенчо Славейков, насочена срещу Вазов и новия му роман, която той подписва с псевдонима Любомир Цаклин.)

Само година преди публикуването на „Нова земя“ се е родил Алековият герой Бай Ганьо. Този типаж го има и в романа на Вазов. Най-горчивото е, че това е същият онзи Иван Боримечката, който гръмогласно обявява „пукването“ на черешовото топче в „Под игото“.

Без да е натрапчиво представена, тъкмо тази метаморфоза е средоточието в сценичния вариант на Юрий Дачев по романа „Нова земя“. Всъщност „сценичен вариант“, както гласи програмата на спектакъла (Народен театър, реж. Бина Харалампиева), е доста скромно определение за тази напълно самостоятелна пиеса, развиваща по съвременен и много болезнено актуален начин мотивите от Вазовото произведение. „Щом се занимаваме с народни дела, няма как да не паднат и пари“ (цитирам по памет) е знакова реплика на новоизлюпения политик Иван Боримечков. Тя задава тон в делата на почти всички „строители“ на съвременна България след Освобождението. Брашното, което Иваница Филович дава за военния резерв, е примесено с пясък. „България – свободна сега. За мене се изразява тая свобода само в леснотията да се обогатя; такова е също значението на науката за мене. Без това условие няма ни свобода, ни наука“, казва Ради Догански, поощрил създаването на комитети в Източна Румелия, които да работят за Съединението, със същия този мотив.

За мен едно от основните достойнства на пиесата на Юрий Дачев е, че е отърсена до голяма степен от битово-мелодраматичния баласт на романа. (Боя се, че обвиненията на д-р Кръстев по адрес на Вазов за жълтата литература не са съвсем лишени от основание, особено що се отнася до „Нова земя“.) Вярно, тя започва със светско събитие – провождането на княз Дондуков от Русе, ознаменувано с речи и танци, където се събират повечето от участниците в бъдещите събития. Но тази светскост, великомудрите разговори на чичовците в кафенето и сватосванията на кака Гинка лека-полека ескалират до смразяващо зловещия разговор между Стремски и Догански в лозята над Бяла черква. Догански е изкупил неплатения бащин дълг на Стремски и с това го изнудва да не излиза срещу неговия кандидат в бъдещите избори. Ако ли не… Следва зле завоалирана заплаха за живота му.

До болка позната реалност? Затова пък внушена по начин, който в никакъв случай не е профанизирано осъвременен. Избегнато е чрез нарочно търсения ретро стил на спектакъла – от визията, в която преобладава цветът сепия на старите фотографии (сценография и костюми Свила Величкова, Ванина Цандева), до на моменти патетично приповдигнатата игра като от времето на „Многострадална Геновева“. Но не и когато става дума за изключително вдаденото, до най-фините трептения в емоцията и логиката на персонажа изпълнение на Иван Юруков (Стремски) и Христо Петков (Догански).

Режисьорът Бина Харалампиева има безспорното качество да подбира актьори, които са сякаш родени за дадена роля. Затова Герасим Георгиев-Геро беше нейният Сирано, Зорбас, Санчо Панса, Ганьо Балкански, а сега – Боримечката като алтер егото на Бай Ганьо. Затова Николай Урумов е Хаджи Смион, Валентин Танев – Хаджи Ахил, Мария Стефанова – Вида (майка на Стремски, останала като овъглена факла след смъртта на мъжа си чорбаджи Марко и опожаряването на Бяла черква), София Бобчева и Жаклин Даскалова – двете лекомислени сестри Филович, а Радина Боршош – достойната възлюбена на Стремски (поредната роля, с която тя във всеки следващ спектакъл буквално израства пред очите ни като актриса).

Тъкмо обратното е при Маргарита Младенова, автор на сценичната адаптация и режисьор на „Дон Кихот“ (ДКТ-Пазарджик). Тя е радикална и в същото време непоклатимо аргументирана в четенето си на христоматийни текстове, чиято логика често преобръща наопаки. И обикновено изненадва в избора си на актьори.

Пò е възможно да си представим Иван Бърнев като Дон Кихот. Макар визуално да не отговаря съвсем на прогорения в съзнанието ни от илюстрациите образ на знаменития идалго Алонсо Кехана – висок, сух и кокалест, с козя брадичка и леген за бръснене вместо шлем – той по душа, сърце и актьорско дарование е същински Рицар на печалния образ. С неговия избор за ролята Маргарита Младенова заявява, че няма да търси комичното в образа, нито ще пародира рицарските романси и техните овехтели идеали, чийто поборник е Дон Кихот, а го приема за трагичен герой. Нейният спектакъл е епос за героичния идеализъм. За един поет и мечтател, за рицар с неспокойна душа, който ни извежда от сивото всекидневие към пъстроцветния свят на фантазията. И макар околните да приемат неговите странствания за скитничество, безстрашието му – за безразсъдство, а безкористността – за безумство, неговият живот е изпълнен с чудеса и по детски чиста радост, с която (понякога) успява да ни зарази. Дон Кихот на Иван Бърнев е мечтател, но в никакъв случай безумец.

Обаче Александър Тонев като Санчо Панса?! Къде е тук плътското като противовес на аскетичното? Къде е „светият корем“ (както означава името на героя)? Къде го тук здравия селски прагматизъм и материализъм? Санчо Панса на Александър Тонев (достойно извоюван Икар 2021 за ролята) е огледално отражение и верен съратник на своя господар, мечтател като него, приел за свои неговите битки и красотата на идеалите му. И той като него олицетворява светлото начало и като него е самотен, инакомислещ чудак.

В спектакъла на Маргарита Младенова двамата рамо до рамо преминават през „голготата на присмеха и пустинята на скудоумието“ – един метален улей, в който отново и отново биват запращани от тълпата, облечена в найлоновите пазарски торбички на известна търговска верига (сценография и костюми Ивайло Николов). Двамата, подобно на Сизиф, търкалят своя камък, само че не нагоре по стръмното, а наобратно, надолу. И накрая ще завършат като мъдрец и неговия ученик, предавайки и попивайки изстраданата мъдрост на „овехтелите“ идеали.

„Не ние събуждаме за живот големите текстове; те нас събуждат за друг живот“, казва Маргарита Младенова.

Дай боже повече събудени.