Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

С режисьора Робърт Уилсън разговаря Ирина Недева

Премиерата на „Бурята“ на Шекспир в постановка на Робърт Уилсън е предвидена за 17 ноември 2021 г. на Голямата сцена на Народния театър. Като „гигант в света на експерименталния театър“ – така го определя „Ню Йорк Таймс“. Робърт (Боб) Уилсън (род. 1941 г.) е сред най-известните театрални и визуални артисти в света. Работил е със световни имена като Хайнер Мюлер, Сюзън Зонтаг, Лори Андерсън, Джон Кейдж и Филип Глас. Рисунките, картините и скулптурите на Уилсън намират място в световни музеи и галерии. Той е основател и художествен директор на The Watermill Center, лаборатория за изкуствата в Ню Йорк.

Свикнали сме да чуваме за удивителните ви постановки по световните сцени, как стана така, че сега поставяте „Бурята“ на Шекспир в София?

Бях поканен, а България е страна, която не познавам. Имал съм шанс да работя на много места по света – в Близкия и Далечния изток, в Европа, Южна и Северна Америка. Вълнуващо е да съм в страна с език, който не знам. С актьори, които не познавам, и актьори, които не ме познават.

Езикът е от голямо значение за театъра, който правите. Ако го съпоставите с другите елементи – осветлението, декора, кое е на първо място?

В моя театър всички елементи са важни – независимо дали става дума за жест, грим, костюм, декор, дума, музика, движение или танц. И аз обичам да работя над всички тези елементи едновременно.

По-интересно ли е, когато езикът на актьорите, които режисирате, ви е непознат. Провокира ли въображението и интуицията ви?

Има предимство в това да не знаеш езика. Ако например си казваш, че не разбираш, тогава наистина няма да се получи. Но ако не мислиш колко не разбираш, ще се окаже, че разбираш много повече, отколкото си мислиш. Езикът е нещо много комплексно. Гледал съм спектакли в Корея, Япония, Бразилия, Русия и колкото и да е невероятно, ако не се напрягам и не се питам разбирам ли, или не, се оказва, че се смея на точните места или плача на тъжните. Защото разговорният език е пълен с много емоции и с много неща отвъд думите. Това важи и за движенията. Ако има нещо, което изпитваме в момента, то е особено ценно, защото ние живеем с това чувство. Това не е нещо разсъдъчно, което да става в моята глава, то е нещо, което изпитвам, усещам. Американската писателка Сюзан Зонтаг казва, че да усещаш, е начин на мислене.

Да очакваме ли вашия запазен почерк и в постановката на „Буря“ на Шекспир в Народния театър – представление с удължена продължителност, подчинено на идеята ви за театъра като инструмент на времето и пространството?

Това е, което правя още от самото начало – първите ми театрални постановки бяха изцяло в тишина. По-късно много работих върху текстове на безсмислицата, нищо неозначаващи думи. Върху текстове от звуци и безсмислици. Стоя си на терасата и се появява, примерно, човек, който мисли, че халюцинирам: „Изглеждате ми малко странен, господине“. „Не съм бил никога преди тук.“ „А вие били ли сте тук?“ Ето пример за диалог, в който не можете да съзрете никакъв смисъл. По-късно обаче започнах да поставям класически текстове – Еврипид, Eдип цар, Шекспир, играх Хамлет:

Как всичко ме упреква и пришпорва
дръгливата ми мъст. Какво тогаз е
човек, ако за главно благо има
да хърка и да плюска? Скот и толкоз!...
Примери, огромни като земята, тласкат ме към дело.

(„Хамлет“, IV действие, IV сцена, превод Валери Петров)

Ето текст, на който аудиторията разбира смисъла, историята, думите; нещо съвсем различно от това да се произнася текст на безсмислието. Текстът на безсмислието е нещо като атмосферата, като времето в картината. Ние чуваме думите през техните значения. Ала театърът, който аз правя, не е театър на интерпретациите. Нещата са пълни със значения, така че вие имате своите чувства, свързани с думите, които произнасяте, те може и да не са съвсем същите като тези, които ще изпита някой в публиката.

Защо бавността е толкова важна за вашия почерк в театъра?

Вижте, времето е нещо абстрактно. Моят театър е конструкция от време и пространство. Някои неща са много бързи, други са много бавни. Но ако си мислите, че са бавни, тогава това не работи, не действа и значи, нещо не е наред. Ако например се движа по-бавно, отколкото го правя обикновено, в самия жест ще има нещо, което ще ни разтревожи… В този жест на непроизносимото е цялата енергия на света. Това не е свързано с интелекта, а с усещането, с това, което изпитваш. И няма нищо общо с понятията. Съвсем съзнателно конструирам това време-пространство. Дали искам да започна бавно, или гръмко, или да редувам с тишина, бързо или бавно. Дали искам нещо бавно и шумно или бавно и тихо, или бързо и тихо. Това е абстрактна конструкция.

Бързината на свързване в интернет, с която живеем, ще промени ли нещо в концепцията ни за времето и за ритъма?

Не мисля. Със сигурност се отразява върху нас, променя ни, използваме по-различни инструменти, за да си вършим работата, в сравнение с 200 години по-рано, но мисля, че театърът е същият, какъвто е бил през Античността, по времето на Древна Гърция или Рим. Същината е в това, че хората се събират и изпълняват на едно и също място общи действия, представят си истории заедно, по един идеален начин, независимо от своите политически идеи, икономически статут или социален произход. За един кратък миг те споделят нещо заедно, изпитват нещо заедно. Това се случва във форума на театъра, под купола на театъра, както се е случвало и в древни времена. И няма чак такова значение, че днес има телевизия и мрежа от свързаност през интернет.

Какво превръща Шекспир в автор, толкова релевантен към всяка епоха?

Мисля, че Шекспир e представян като най-великия драматург, който сме имали. И той е толкова изпълнен с различни времена, че става безвременен. Затова ми се струва смехотворно, когато се опитват да „ъпдейтват“ Шекспир – да го поставят в супермаркета или на магистралата в Лос Анджелис, или на Луната, или където и да било. Той е пълен с времена, затова е толкова релевантен днес.

Театралната критика обожава абстрактността и сюрреализма на вашия стил. Какво означава за вас това, че ви определят като съвършеното въплъщение на авангарда? Възможен ли е все още авангардът?

Авангардът е в преоткриването на класиката. Сократ е казал, че бебето се ражда с познание за всичко. Нашият познавателен процес е в преоткриването на познатото. Авангардът е в преоткриването на знанието, с което сме родени. Класиката ще пребъде. Ако гледаме например класическата архитектура – даже в Китай – класическите математически изчисления са в същите модели, с които се занимава Мис ван дер Рое. Така е и с класическата музика, и с балета, все едно дали говорим за „Лебедово езеро“, или за Моцарт. Класиката е онова, които се изплъзва от остаряването и от датирането.

А защо точно „Бурята“ на Шекспир – неговата последна пиеса, решихте да поставите на сцената на Народния театър в София?

Шекспир не е бил съвсем наясно какво е написал. Пълен е бил с толкова много идеи и е толкова комплексен. Може да бъде поставен и в Ренесанса, и в съвременни одежди. Той се изплъзва от датиране. А защо точно „Бурята“? Правил съм толкова много постановки на различни негови пиеси и има някаква логика в прехождането ми от една към друга, но в случая просто ме помолиха да бъде „Бурята“.

Съгласен ли сте, че изкуството наподобява живота?

И да, и не. Докато говорим за времето и пространството, гледам през прозореца и виждам как едно дърво се движи от вятъра. Това се случва в реалния живот, случва се и на сцената. Някой може да казва нещо, но в следващия момент друг казва друго, което напълно променя хода на живота. Нещо се случва, животът ни изненадва. Същото се отнася и до движението. Придвижването по сцената е различно от движението, което правим в реалния живот. Ако някой се опита да се движи по естествен начин на сцената, ще изглежда толкова изкуствено. Защото сцената е различна от живота, а животът е различен от сцената.