Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Добър ориентир за качеството на книгите на Кърт Вонегът са оценките на самия автор. За щастие „Сирените от Титан“ получава отличен, така че смело напред!

„Сирените“ е вторият роман за Вонегът (1959 г.) след „Механично пиано“, който наскоро бе преиздаден от „Кръг“, и първото произведение, в което се споменава планетата Тралфамадор – основна локация и причина за много от абсурдните ситуации в следващите книги, включително и в „Кланица 5“. Освен всичко друго, романът е любим на Дъглас Адамс и основно вдъхновение за „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Ако това не ви убеди да го прочетете, не знам кое би успяло.

Малахия Констант от Холивуд е най-големият късметлия на света. Милионер, когото „някой там горе харесва“. Дните му на апатия и светски нихилизъм обаче изтичат, когато получава невероятно предложение – да стане свидетел на единствената материализация на човешко същество.

Уинстън Румфорд се появява на всеки 59 години в дома си заедно с кучето си Казак поради спорния късмет да премине с частния си космически кораб през некартографиран хроно-синкластичен инфундибулум. Досега го е виждала единствено високомерната му съпруга.

Румфорд се среща с Констант и го информира, че ще посети Марс, Меркурий и спътника на Сатурн – Титан, където са хипнотизиращо красивите сирени. На всичкото отгоре ще се ожени за съпругата му, която чака в другата стая.

Абсурдни заявки още в първата глава на романа, от които Вонегът, разбира се, се възползва и обръща наопаки. „Сирените от Титан“ може да скъса нервите на влюбените в заплетения сюжет читатели, които очакват отплата за усилията да проследят всяка нишка в лабиринта, но онези, привлечени от комедията на човешкото състояние, ще останат доволни.

Книгата несвенливо и в прав текст коментира темите за свободната воля и липсата на смисъл. Тримата герои се завъртат като прежда на вретено около такива врели-некипели, че е трудно да се проследят причинно-следствените връзки, които са ги отпратили до финалната им дестинация. Възможно е всичко да се контролира от тралфамадорците, възможно е някой непохватен бог просто да е кихнал – има ли значение, когато всяка сцена работи толкова ефикасно с разюздан хумор и неочаквани обрати.

Втората част от романа е съвсем различна, тъй като Малахия не си спомня кой е, докато пътува през Марс, Меркурий и Титан. Вонегът подхвърля още теми в големия казан с идеи. Сред тях са религиозният догматизъм и какво би станало, ако капитализмът се обърне с главата надолу. В романа се завъртат като вихрушка хрумки за поне 15 други книги, а кратките параграфи, които отекват като снаряди, още по-малко помагат за комфорта на ленивия читател.

От друга страна, в сравнение с късните творби на Вонегът, в „Сирените“ научната фантастика по-рядко стига до фарс, фабулата се разгръща предимно последователно. В главите на Марс се опира на военния роман, а по-късно и на приключенския юношески роман. Игрите с времето, както пояснява Вонегът, се намират в речника между „вретено“ и „врели-некипели“. С други думи – вие избирате доколко сериозно ще приемате думата „наука“ в „научна фантастика“ и като цяло не е добра идея да прекалявате с анализирането.

„Сирените от Титан“ е по-романтична от късните книги на Вонегът, в нея все още се просмуква шеговито съчувствие към отвратителния вселенски произвол, който върти планетата ни. Качество на романите му винаги е било, че колкото по-голям става абсурдът в тях, толкова по-незначителни изглеждат делничните тревоги. Четенето на книгите на Вонегът е като отдалечаване от Земята, за да се види онази бледа синя точица, за която пише Карл Сейгън, окачена в необятния космически простор, и да бъде разобличена шегата на съществуването.