Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Наскоро попаднах на едно ваше изречение, че „нищо не се случва просто така в един хубав ден, всичко, изглежда, има предистория, понякога много трудно проследима и невероятна“. Кое е невероятното във вашата писателска история?

Моята писателска история започна с една невероятна поредица от неуспехи във всички други житейски сфери. Всички други опити, които предприемах, за да се впиша в света, завършваха с много странни, учудващи неуспехи. Аз нямах намерение да ставам писател, смятах да бъда лингвист, да се занимавам с езиците. Опитах се да стана член на обществото по добре отъпкания път – влязох в университета, завърших българска филология, реших да се занимавам с езикознание. Станах докторант в БАН, написах дисертация, която така и не защитих. Опитах се да си намеря работа, но нищо не се получаваше. Тогава започнах да подозирам, че всички тези врати ми се затварят, защото съдбата иска нещо да ми каже. Аз съм човек, който е склонен да търси скрит смисъл в това, което става, и си казах: „Какво иска да ми каже съдбата, може би трябва да опитам да се върна към младежката си мечта да стана писател?“. Така започнах да пиша първата си книга „Джобна енциклопедия на мистериите“. Написах две глави и изведнъж животът ми се отпуши, намерих си работа, и то много подходяща за човек, който смята да се занимава с писане – като преводач на книги. А двете части, които написах, бяха бързо публикувани и всичко стана много лесно.

Как преценявате днес етапите си на съзряване: творческо и мирогледно?

Между първата и втората си книга направих много голяма промяна в художествен смисъл. Когато пишех първата си книга, смятах, че най-важен в литературата е езикът. Затова в „Джобната енциклопедия на мистериите“ има толкова словесни жонгльорства и фокусничества, които тогава намирах за интересни. В същата стилистика започнах да пиша и следващата си книга. Не можах обаче да я напиша, опитвах се две години, провалих се в това намерение и докато се провалях, у мен узря решението, че най-важното нещо в художествената литература, или поне в романа, е героят, а не езикът.

Между втората и третата си книга направих още един много важен преход – тогава реших да пиша върху българска тематика. Този преход също се оказа много труден. Всъщност първата книга, в която съм наистина художествено зрял писател, е „Възвишение“. След това не съм правил други преходи и едва ли ще ми се наложи. Като казвам художествено зрял, имам предвид завършен естетически. Аз много трудно мога да напиша по-хубави книги от „Възвишение“ и „Чамкория“. Мога да напиша книги, които са горе-долу толкова хубави, макар и по друг начин, но не мисля, че мога да напиша книга, която да е художествено рязко над тях. Смятам, че съм достигнал своята художествена зрялост и от тук нататък мога единствено да възпроизвеждам това. Нещо повече може да достигне вече само друг човек.

Има и нещо, което е характерно за всичките ви книги – предпочитанието към миналото, опитът да бъде реконструирано някакво историческо време. Както бе писал Ани Илков, изглежда „имате изключителен талант на проучвател“, който „като играещо дете рови с клечка из праматерията на някакъв историко-архивен материал“.

Обичам много историческата тематика, интересен ми е този друг свят, който ние не виждаме. Изпитвам към него голяма любознателност, както на хората са им интересни други страни. В някакъв смисъл миналото е чужда страна. Вглеждането в него е поглед в свят, който не познаваме, и за мен той е много любопитен. Защото историята ми прилича на много дълъг разказ с изключително изобретателен автор. Там разказвачът е нечовешка сила. Там ще намерите такива неща, които въобще не можете да си представите в света, който ви заобикаля. Невероятни неща, страхотни сюжети, не можете да ги измислите.

Как се ражда мисълта ви? Твърдите, че разказвачът е нечовешка сила. Безспорно, ровенето из праматерията на някакъв историко-архивен материал предполага изключителна дисциплина и способност да осмислиш видяното. Но само това не достига. Какво е мястото в творчеството ви на ония рационално непонятни сили, които се отливат в съвпаденията, странните случайности и сънищата? Какво знаете за техния произход?

Аз ги наричам боговете, но дали са богове, или е нещо друго, не мога да кажа. Наричам ги боговете, за да подчертая тяхното всемогъщество и разлика от човешките неща. Има според мен нещо в света, което далеч надвишава всички човешки способности и сили и което е същинският негов господар. Не знам какво е то, нито дали е добро или лошо. Не знам дали е същество, може марксистите да са прави и да става дума за процеси. Може би това, което човек разпознава като съвпадения и импулси на съдбата, е някакво много сложно стечение на случайности и игри на подсъзнанието, което осмисля тези случайности и им придава легендарни, фантастични фигури. Това са утешителни, рационални обяснения, но аз смятам, че рационалните обяснения на света са много наивни и не вярвам в тях. Ако нещо ви звучи здравомислещо, то обикновено не е вярно. Истината ми се вижда много нездравомислеща. В този смисъл не вярвам, че тези неща се обясняват с подсъзнание, с особени невероятни стечения на обстоятелствата, с исторически процеси. Не, аз вярвам, че има невидими сили, които управляват света.

Това ровене в историко-архивния материал включва ли и запознаване с художествените творби, пресъздаващи епохата, за която пишете – например „На завой“ от Димитър Талев и „На кръстопът“ от Фани Попова-Мутафова за 20-те години на миналия век?

Мен ако питате, художествените творби за този период са по-безинтересни от документалните. Не мисля, че за тези години е написана наистина хубава, въздействаща книга. Книгите, които са писани близо до тези събития, са някак изнервени. Авторите им са необективни, творбите им приличат повече на изблик на емоция, отколкото на бавен, гладък и дълбок разказ. Това със сигурност иска да мине повече време. Писателите, които са съвременници на тези събития или са много близо до тях, са необективни, защото са пряко засегнати и не са незаинтересована страна. А когато не си незаинтересована страна, за такива неща се пише много трудно. Важно е да си незаинтересована страна, особено когато става дума за такива завързани морални казуси, какъвто е казусът с 20-те години в България, където е много трудно да се каже кой е крив и кой е прав. Иначе ще разкажете историята криво, от едната страна. Вие може да смятате, че това, което разказвате, носи духа на истината, но всъщност не е така. Затова се иска дистанция във времето, иска се и друг писателски натюрел, трябва ви писател, който винаги да може да остава с единия крак извън която и да е теза. С единия крак в тази теза, но с другия – извън нея. Никога не трябва да влизате напълно в някоя теза, да заемате плътно някаква позиция, иначе ставате партиен писател. А партийните писатели пишат партийна литература, тяхната литература е преднамерена, така че не може да бъде честна. А като не бъде честна, в някакъв смисъл ще изпуснете и историята, защото колкото по-честен и по-незаинтересован е наблюдателят, толкова по-добре може да разкаже историята в цялата ѝ сложност, без да я окастря от едно или друго, защото не се връзва с неговите убеждения и идеологическите рамки, в които е поставен.

Сравнявате „Възвишение“ и „Чамкория“, какво ви дава тази съпоставка?

Да, сравнявам ги често. Сравнявах ги още докато пишех „Чамкория“, тъй като искам да имам яснота, за мен е важно да знам коя книга е по-добра. Според мен „Възвишение“ има значително по-интересен език, но „Чамкория“ има леко предимство откъм герой и сюжет. Главният герой на „Чамкория“ е по-интересен от Гичо, защото е по-жив, значително по-двойствен и по-непостоянен. Бае Славе е най-интересният герой, който съм създавал, донякъде защото цялата книга прилича на едно пътешествие из вътрешния му свят. „Чамкория“ е структурирана основно върху него, той е като носещ стълб, като носеща колона на цялата книга, която по същество проследява неговия мисловен свят.

Финалът на „Чамкория“ – избавление или по-скоро гибел и крушение има там за героя Славе и онази, а може би и тази България?

В буквален смисъл това е гибел. Героят загива от ръката на този, когото спасява. Но в метафизичен смисъл е избавление, тъй като пътуването от София до Чамкория е символ на живота. Аз вярвам в прераждането и смятам, че хората се връщат на земята много пъти. Също така смятам, че това не е хубаво. Изобщо, не мисля, че земята е много хубаво място. И въртенето на курса София-Чамкория – този сезон, следващия сезон... – е метафора на вечното завръщане на човека тук, на земята, в тяло, за да не мърда много. Това връщане според мен е голямо нещастие. И когато полицейските агенти вземат Славе от Чамкория, за да го върнат отново в София, тоест в изходна позиция, тогава се появява Джина, хвърля жълтата чанта с взрива, взривява ги и го освобождава от този кръговрат.

Как гледате на саморефлексията върху собствените ви книги, как се съчетава тя с твърдението, че литературните книги могат да мислят по-добре от своите автори?

Предполагам, че при поетите е така, защото поезията е много повече израз на чисто вдъхновение, отколкото на работа. Прозаиците обаче познават книгите си много добре. Разбира се, вдъхновението е загадъчна сила, като писмо с неясен подател. Но в края на краищата, аз съм достатъчно наблюдателен човек, за да разбера какво ми казва то и какво може да се крие зад него, за да структурирам книгата си така, че вдъхновението да проговори най-добре. Писането на голям роман е в огромна степен планомерно усилие и авторът създава неговия свят. Поради това в романа му едва ли ще има нещо важно, което далеч да го надвишава и той да не може да го обясни. Да, ще има и такива неща, които сякаш ги върши някой вместо вас, но аз разбирам книгите си много добре и мога да ги осмислям в дълбочина. Не е вярно, че писателят е неосъзнат проводник на други гласове. Той е осъзнат проводник на други гласове.

И все пак интересен ли ви е читателят, тъй да се каже, читателското досътворяване на творбата, онова, което се връща към вас от публиката?

Вярно е, че в известна степен книгата се пресътворява от всеки читател, но има добри и лоши читатели. Читателят не ми е интересен, когато виждам, че той тълкува книгата ми със сигурност погрешно, не разбира някаква ирония в нея и поради тази причина обърква смисъла. Това съм го виждал доста пъти. Има и други случаи обаче – те са много по-редки – когато хората виждат в книгата ми нещо, което според мен там го няма, но при определена интерпретация всъщност е там. Това са тълкувания, които не можете да отхвърлите веднага като погрешни, и тъкмо те могат да ви накарат да се замислите. Спомням си например изречението за моя книга, което ме е поразило най-много. Когато „Захвърлен в природата“ бе отпечатана в Америка, за нея излезе много хубава рецензия в един сайт за книги. На едно място нейният автор казва: „В тази книга има жесток възглед за света“. Това не ми беше хрумвало никога и щом го прочетох, си казах: „Наистина, в моите книги има жесток възглед за света“. И започнах да се замислям за писателите, които харесвам най-много. Най-напред отворих Кърт Вонегът и започнах да чета „Кланица 5“, книга, която винаги съм чел с грамадно удоволствие. И още в началото си казах – ето, това е нещо, което много харесвам. Да видим сега какво има тук. Прочетох първата, втората, третата страница и си казах – да, жесток възглед за света. После си помислих: „Абе да не би аз всъщност да съм жесток човек? Може би тъкмо затова в книгата ми има жесток възглед за света“. Останах поразен от тази мисъл. Чак отидох до огледалото. Гледах се известно време и реших, че наистина има жесток възглед за света в моите книги, но той не е зъл, той е по-скоро продиктуван от скептицизъм, от недоверие и разочарование от грамадното зло, което властва в света. Това не е злонравен възглед за света, а е продиктуван от страдание, при което се опитваш да останеш мъжествен. Както е в „Кланица 5“, там има един човек, който е натикан под бомбите, дето ги пускат неговите хора, собствените му сънародници, и той трябва някак си да оцелее – война, мъчителни неща... Самият Вонегът въобще не е жесток човек, ни най-малко. Така стигнах до извода, че нито аз, нито Вонегът сме жестоки хора и че такъв жесток възглед за света всъщност има в много книги, които едва ли са писани от жестоки хора. Жесток възглед за света има и при Достоевски. Това тръгва още от древните стоици.

На едно място във „Възвишение“, разсъждавайки за Бог и Божията любов, Гичо казва, че тя е любов строга.

Точно така, той казва: „Господ не е твоят приятел от кръчмата. Защо да те обича?“.

Жесток възглед за света и за Бога.

Да, нещо такова. Ето как авторът на тази рецензия ми каза нещо, което е много вярно, но никога нямаше да ми хрумне. Никога.

А сега накъде, бихте ли се захванали отново с българска тематика? Някъде прочетох, че сте уморен от това потапяне в нашата история?

Да, дотежа ми от този интериор, от средата и типа герой. Може би ще премина към нещо друго, но може и да напиша още една българска книга. Когато свърших „Чамкория“, си казах, че никога повече няма да пиша толкова сложна книга, че следващата ми книга в никакъв случай няма да е за България. Малко по малко обаче човек си почива, отърсва се от това неразположение към средата, за която е разказвал и която му е омръзнала. А тя му е омръзнала просто защото писането на книгата го е уморило, било е много трудно, продължило е дълго и той се е отегчил от това усилие. И като се отегчи от това усилие, смята, че се е отегчил и от средата, и от темата, и от героя. А всъщност не е така. След това, като дойде малко на себе си, си казва, че всъщност не е така. Но трябва да мине известно време, човек да си почине и да му се проясни главата.

В този брой на сп. „Култура“ представяме една книга, която предстои да излезе – разговори с полския журналист, поет и писател Ришард Капушчински. Подготвяйки се за интервютата с Капушчински, журналистът, който разговаря с него, си задава въпроса за какво би го запитал Господ Бог. Не знам какво би ви запитал Бог, но ми е интересно да разбера дали вие мислите за това?

Да. Тъй като смятам света за доста мрачно място, допускам, че може да съм в огромна грешка. Така че въпросът, който Той би могъл да ми зададе и който ме изпълва с опасения, е: „Защо не ме разбра?“. Което би имало лоши последици.

Защо?

Ами ако не разбираш Този, Който управлява света…

Не разбираш дълбокия Му замисъл?

Да, и ще бъдеш наказан, защото не го разбираш.

В последните страници на „Чамкория“ има и думи за надеждата – надеждата в очите на хората от снимката, отминали вече от тоя свят, е насочена към ония, които идват след тях. Но какви пролуки за нея оставя финалът на книгата, според който единственото избавление – както сам казахте – е в смъртта, в прекъсването на човешкото пътуване тук, на земята?

Не мисля, че тази надежда може да бъде удовлетворена от финала, но тя може да бъде удовлетворена от цялата книга. Надеждата на тези хора може да бъде оправдана от следващите поколения, ако те имат творчески принос, ако правят някакви ценни и хубави неща в света – един ще напише книга, друг ще построи сграда, трети ще отвори завод, ще назначи там хора да си вадят хляба, и пр. Тоест тя ще бъде удовлетворена, ако следващите поколения градят света и го правят по-богат, по-добър за хората, по-удобен и по-щастлив.

Въпросите зададе Димитрина Чернева

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1995). Писател и преводач. Автор на четири книги: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004), „Захвърлен в природата“ (2008), „Възвишение“ (2011) и „Чамкория“ (2017). Носител на почти всички големи литературни награди в България, както и на Европейската литературна награда (2014) за романа си „Възвишение“. Романът му „Чамкория“ бе отличен с първа награда на Годишните награди на Портал Култура (2018).