Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Мострата във Венеция имаше амбицията да потвърди миналогодишния си опит с организационните мерки, броят на акредитираните журналисти – около 2000 – беше далеч по-висок. Успя и в представянето на силна програма – конкурсната и извън нея, в подбора на справедливо жури, оглавявано от южнокорейския режисьор Пон Чун Хо („Паразит“), в чийто състав беше и Клои Жао („Земя на номади“). Личното присъствие на откриването на президента на Италия Серджо Матарела, много аплодиран, също изигра роля за цялостната атмосфера на фестивала. Тя беше основно работна. Имаше, разбира се, повече от миналата година знаменитости, които минаваха по червения килим, но вниманието се съсредоточи върху филмите.

От предложените предварително 3218 заглавия – 1624 дългометражни (198 италиански) и 1474 късометражни – в крайната селекция попадат 72, от които 21 в конкурса за Златен лъв. Пет от тях (срещу осем през миналата година) са режисирани от жени.

Жена получи за втори път след Клои Жао през 2020 г. най-големия приз на Мострата. Френско-ливанската писателка, издателка и сценаристка Одре Диуан създава своя втори филм „Събитието“ по едноименния автобиографичен роман (2000) на френската си колежка Ани Ерно.

Франция, 1963 г. – абортите са все още нелегални. Блестяща студентка забременява малко преди финалните изпити в университета, от които зависи бъдещето ѝ. Ан мечтае за живот, различен от този на пролетарското си семейство. Филмът проследява дванайсет седмици в търсене на решение. Времето е кратко, коремът все повече се закръгля. Именно около физическите промени на тялото и свързаните с тях психологически последствия се върти „Събитието“. Камерата се плъзга по лицето и оголената снага, набляга на самоизтезанието, на което се подлага младото момиче, за да се освободи от нежелания плод. Обречена е на самота, което още повече ѝ тежи – приятелките не се изказват гласно, лекарите уклончиво ѝ отказват или пък я мамят, родителите са в неведение, момчетата също странят. Страхът да не получат обществена присъда, а и дори да попаднат в затвора за съучастие, надделява. Убийствено мълчание витае във филма, което му придава особен чар. Камерата на Лоран Танжи следи всеки жест на талантливата актриса Анамария Вартоломеи. Показана е нейната гледна точка към събитията. Тя отстоява докрай избора си. Председателят на журито Пон Чун Хо заяви при награждаването, че филмът веднага е бил заобичан от неговите колеги и единодушно са му присъдили Златния лъв.

Близки до героинята от „Събитието“ са и бъдещите майки от филма на Педро Алмодовар „Паралелни майки“. Тяхната бременност също е неочаквана, но те я довеждат докрай. Ан във френския филм е изолирана, докато те са обединени от общата си стая в родилното отделение, от раждането в един и същи ден. По-късно съдбата ще ги събере завинаги. По-голямата от двете, 40-годишната фотографка Джанис, пристъпва към новото си състояние, убедена, че ще ѝ донесе щастие, макар да остава самотна майка. Случват се неща, от които сигурността ѝ рухва, и тогава идва на помощ по-младата Ана, която дава кураж на Джанис. Пенелопе Крус, музата на Алмодовар, успява да предаде изтънчено и убедително преобръщането на героинята си, с което заслужено спечели Купата Волпи за най-добро женско изпълнение. Тя е силна и в другата, паралелната сюжетна линия на филма – търсенето на захвърлените в общи ями убити по време на Гражданската война в Испания, позорна рана в съвремието на тази страна.

Майчинството като тежест и задължение е основна тема и в друг награден филм. „Изгубената дъщеря“ (САЩ) е режисьорски дебют на кино- и театралната актриса Маги Джиленхол, носителка на многобройни награди. За него тя написва сценарий по романа (2009 г.) на Елена Феранте, за който получи отличието за най-добър сценарий. Действието от Южна Италия е преместено на гръцки остров. Там героинята е на самотна ваканция. От неаполитанка тя става англичанка, която преподава сравнителна литература в Щатите и е специализирана в италиански преводи. Леда, в доброто изпълнение на Оливия Колан, е меланхолична, не е в състояние да се освободи от чувството за вина и от призраците от миналото си. Те идват от срещата на плажа със съседите ѝ – голямо семейство с деца, едно от които се изгубва. Филмът е задръстен с постоянни флашбекове на младата Леда, която се опитва да изгради собствена академична кариера, докато се бори да бъде майка на две момичета и да поддържа страстна и противоречива извънбрачна връзка. Остават все пак някои неясни и недоразвити моменти. Пропилян е интригуващ и обещаващ изходен материал, който заслужава повече нюанси. Феминистките теми засенчват повествователната плавност. Тя липсва на места и в наградения със Сребърен лъв за режисура „Силата на кучето“ (Нова Зеландия) на Джейн Кемпиън. Режисьорката се появява на конкурса 22 години след „Свещен дим“. Тук майчинството не е основно, макар да присъства като тема.

Монтана, 20-те години. Братята Фил и Джордж са напълно различни. Първият е жесток и плаши всички около себе си. Другият е с по-мек и покорен характер. Той се жени за вдовицата Роуз и я отвежда да живее в семейното ранчо със сина ѝ Питър (Коди Смит-Макфий). Фил се опитва по всякакъв начин да попречи на новото семейство. Накрая не успява да прикрие своята уязвимост. Разделен на пет глави, филмът се оплита в конфликти и страсти. Основните изпълнители изразяват най-вече с телата си и по-малко с думи психологията на тримата трагично обвързани герои. Шумният и вонящ Фил на Бенедикт Къмбърбач е централният в групата и в кадъра, със загатната хомосексуалност. Кирстен Дънст усилва меланхолията на Роуз и се гледа с удоволствие. Деликатният Джордж (Джеси Племънс) скромно и плашливо заобикаля това, което не иска да види. Във филма има очарователни моменти – музикалният сблъсък между Роуз на пианото и Фил на банджото, плетенето на ресни за каубойски панталони, нощната среща малко преди финала. Погледът на режисьорката е омагьосан от пейзажа с дългите общи планове, облаците на заден план, ранчото с конете, падащия сняг. Успехът на „Силата на кучето“ безспорно е в създаването на обстановка, което е същността на киното на Кемпиън.

Много привлекателна атмосфера има и в „Дупката“, единия от двата наградени италиански филма. Тази година домакините включиха пет заглавия в конкурса, което не се е случвало от 1984 г. Творбата на Микеланджело Фрамартино възпроизвежда подвига на група спелеолози. След като са проникнали във всички пещери на Северна Италия, през август 1961 г. те се насочват към изоставения Юг. Слизат на 700 метра в недрата на земята и откриват една от най-дълбоките пещери в света. Филмът e без диалог и музика, с изключително внимание към звука и изображението. Няма професионални актьори, спонтанността на хората е съизмерена със заобикалящите ги животни, растения, минерали. Камерата на Ренато Берта е виртуозна. Наред с трудностите и подвизите под земята, стар овчар седи на хълма до магарето си и наблюдава как кравите му пасат до тази все още девствена пещера. На фона на пасторалния бит спелеолозите започват своето приключение. Докато те се спускат бавно и решително към дъното, безименният герой изгубва съзнание и изживява последните си дни. Оригиналната съпоставка на тези два свята – долния и горния, убеди журито да даде на филма Специалната награда.

„Ръката на Бог“ на Паоло Сорентино отнесе второто по значение отличие – Голямата специална награда Сребърен лъв. Още на първата си прожекция филмът покори италианските и чуждестранните журналисти и оглави финалната им класация. Режисьорът от Неапол се завръща в родния си град (20 години след „Излишният човек“), за да направи своята изповед. Действието се развива през 80-те години, младият герой Фабието, алтер его на Сорентино, е между юношеството и зрелостта. Трагичната загуба на обичащите се и обичащи го родители (в ролята на бащата е предпочитаният от режисьора актьор Тони Сервило със запомнящо се изпълнение) принуждава момчето да израсне преждевременно. Средата на семейството с безкрайните весели трапези и неизменни клюки за съседи и роднини е омайващо игрива и комична. До нея се нарежда и Диего Армандо Марадона, идолът на града и на Фабието, който с помощта на „ръката на Бог“ не само вкарва знаменития гол срещу Англия на четвърт финалите на Световното първенство през 1986 г., но и спасява момчето от смърт. Младият актьор Филипо Скоти искрено предава радостта и мъката, първите сексуални трепети, любовта към киното и решението да се посвети на него, напускайки родния си град. Неговата непосредственост покори журито и то му отреди наградата за млад актьор Марчело Мастрояни в този трогателен автобиографичен филм на Сорентино, в който не липсва и обяснение в любов към Фелини и режисьора Антонио Капуано, който играе себе си.

Купата Волпи за най-добра мъжка роля отиде сякаш повече заради геополитически и дипломатически игри, отколкото за творчески заслуги, в ръцете на филипинския актьор Джон Арсиля. На никого не му минаваше през ума такова решение, коментираха се съвсем други имена. „На работа. Изчезналите 8“ на Ерик Мати (208 минути!) е вдъхновен от реални събития политически трилър. Историята е тясно свързана с филипинското общество. Изчезналите са осем журналисти и служители на местен вестник. Техен колега – конкурент от успешна радиопрограма, решава да издири виновниците. Не е лесно да се следи динамиката, Мати използва гротеската и застава зад битката срещу мръсните политически игри. Арсиля е убедителен в ролята на журналиста, но прекалената дължина на филма подлага на изпитание зрителите. Те бяха многобройни на Мострата на киното, която тази година представи стойностна програма с произведения от най-различни жанрове.